Дойде лятото .
А с него - и щастието . Но и летния дъжд ...
Цяла седмица валеше . Не беше спирало и за секунда , беше студено , влажно и най-вече подтискащо. Време , създадено за премазване на усмивки .
Тя седеше вече втори час и чакаше нещо да се случи . Някой да мине . Някой да се усмихне . Или просто някой жълъд да падне от дървото и да убие някоя катерица . Каквото и да е , просто да прекъсне тишината .
Беше облечена в къса бяла рокля и и беше студено . Дъждът като по чудо беше спрял и сега тя вече можеше да се усмихне . Беше седнала върху бял плик на тревата и чакаше калта да я залее и изцапа . Тогава чу гласовете .
Първоначално не и направиха впечатление , поредните гласове в главата й , които бяха всъщност отражение на забравени спомени . Извади цигара и точно преди да я запали осъзна , че гласовете и лицата , които виждаше не бяха спомени , бяха съвсем реални и все повече приближаваха .
Нещо пробяга през гълото и , мина през сърцето и запърха в корема . Тръпка , отдавна забравена .
Четирите момчета все повече приближаваха , но тя бе скрила лицето си с чадъра /въпреки че не валеше/ и те не можеха да я видят .
-Ей , имаш ли огънче ? - чу тя глас , идващ от чадъра . Под края му тя виждаше непознати мъжки кецове.
Но това не я плашеше , нито факта , че е сама с тези непознати в средата на нищото ...
Без да каже нищо , без дори да помръдне чадъра подаде запалката на непознатия . Пеперудите в корема и вече побесняваха , блъскаха се в стените на слабото и тяло и опитваха да го разкъсат . Тя знаеше , че познава този непознат . Знаеше също , че е достатъчно само да го погледне , за да се разплаче . Въпреки това тя нямаше представа кой може да е той .
Той понечи да заобиколи чадъра , така че да види лицето и , но тя следваше движенията му и не му позволяваше . Несъзнателно обаче беше разкрила лицето си на другите ...
-Вили ??
Тя бързо обърна лице и видя момче с кафеви очи и къса коса . Странно непознато момче , което обаче носеше мириса на нещо отдавна забравено .
При споменаването на името и момчето , което все още опитваше да заобиколи чадъра , така че да види лицето й , се спря . Хвана чадъра и просто го вдигна и тогава пред очите й се разкри болезнено изкривената усмивка на упорито подтиснат спомен .
Това беше мястото , където преди 3 години тя лежеше в калта и плачеше , огорчена от думите му . Мястото , където той беше паднал до нея и бе нанесъл последния удар . Краката и съвсем несъзнателно я бяха довели до тук ...
Беше втрещена . Стресната . Развълнувана . Красива . Беззащитна , останала без броня . А една единствена сълза се опитваше да се откъсне от очите й и да я издаде ...
Тримата спътници на момчето се бяха отдалечили . Без дори да предполагат за драмата , случила се точно на това място , точно преди три години , те бяха отблъснати от усещането за смърт , което момичето и момчето излъчваха в момента . Мислите им направо воняха на мърша .
- Какво правиш тук ? - попита младежа.
Тя не знаеше какво да отговори . Езика и беше в момента от олово , тежък и неподвижен , тя нямаше сила да каже нищо . Нямаше сила дори да помръдне чадъра , за да се скрие .
- Ами откъсвам се от реалността - каза тя след дълго и тежко мълчание . Сурово мълчание , толкова реално , че можеше да се разреже с нож .
Той седеше , впил очите си в нейните . Излъчваше точно онова , по което тя бе полудяла преди три години .
- Защо си сама ? Къде е приятелят ти ?
Болезнено . Тя нямаше отговор . Не можеше да му разкрие , че това , което и даде сили да се пребори с болката преди , вече си беше отишло ...
- Няма го .
Нямаше нужда от повече думи . Той всичко беше разбрал само по погледа й . А сега една сълза бавно се стичаше по бузата и . Тя нервно извърна глава , затвори чадъра и го остави до себе си .
- Красива си . По-красива от предишния път . По-красива от всякога .
Тя беше толкова уязвима . А той толкова я обичаше именно заради слабостта й . Момчето всякаш успяваше да помирише слабостта й . Тя кървеше от лицето й , а той жадно пиеше от нея ...
Силен гърмеж наруши тишината . Втора сълза се застича по бузата й . Той протегна ръка да я избърше . И тогава , съвсем неочаквано , заваля ... Силно , едри тежки капки се стоварваха с невероятна скорост по нея , по него , по чувствата им . Но тя не отвори чадъра си . Остави дъжда да я вали , да вали и него , да напои роклята й , така че да се впие в тялото й и да запрозира . Знаеше , че под нея ще се види само трупа на отдавна отминалото щастие .
Той седна до нея , в калта . В онази кал . И я прегърна . Тя заплака неудържимо , цялото й тяло се тресеше в стенания . Усети , че и той плаче .
Стресна се и го погледна . Той я целуна - бавно , нежно и само по устните . Тя не се дръпна , но той не продължи . Беше като първата им целувка - нежна , болезнена , вещаеща страдание и порой от сълзи и за двамата .
- Обичам те - каза той . - Не като приятел , обичам те както мъж обича жена . Не съм спирал да те обичам и за секунда .
Женски писък ги върна към реалността . Тя съвсем беше забравила , че не са сами . Обърна се към другите и видя , че не са три момчета , а две момчета и едно момиче . То беше облечено с мъжко горнище и явно за това тя не беше обърнала внимание . Но сега беше свалила качулката .
Макар да беше отслабнала , косата и вече да беше къса , лицето и различно , Вили успя веднага да я познае .
- Ина ? - каза тя , поглеждайки момчето . - Ина ? Целуваш ме , а тя е тук .
Ина седеше пребледняла , цялата вир вода , коленичила в лепкавата кал и плачеше .
Но момчето не се интересуваше . Пред него седеше любовта на живота му и той не искаше да изпусне последния си шанс да я получи .
- Да , Ина . - каза той . - Ина . Аз ... аз не я обичам и ти го знаеш .
Момичето вече не седеше неподвижно . Беше грабнала чадъра си и го отваряше . Сложи ръката си в калта и се повдигна .
- Не си се променил . Пак ще разбиеш сърцето ми , стига да ти позволя ...
И тогава тя осъзна всичко ... Вече не беше слаба , малка и податлива . Да , всичко на което се крепеше си беше заминало . Но тя все още имаше най-важното - себе си . Имаше воля , имаше сила , имаше желание да продължи . Тя носеше лятото , заключено в косите й и то и даваше сила да продължи .
- Аз няма да ти позволя .
Тя стана и тръгна към Ина . Момчето понечи да я догони . Но тя стигна първа , макар и да не тичаше .
- Ето - каза тя , подавайки чадъра на коленичилото момиче . - Вземи го . Прибери се , изсуши се . И бягай далеч от него , чуваш ли , бягай далеч .
Продължи хода си , но колкото и решителна да изглеждаше , сега тя бе най-слаба . Затича се , плачейки , хлипайки , мразейки се за пропиления шанс .
Но бе запазила достойнството си ...
