Сега като си помисля , си го спомням все едно беше вчера.
Е , куп неща ми се губят , но и в деня след случилото ми се губеха. Помня най важното. Сълзите , сякаш искащи да излязат през гърлото. Влагата в гащичките ми. Ударите. Кръвта по кокалчетата и момчето с болезнено сините очи.

Имам чувството , че само преди броени часове едвам се сдържах да не избия зъбите на момичето , което гордо заявяваше , че е спала с него. Дори сега виждам гадната й самодоволна усмивка и чувам извинителния му глас по телефона. И сега отново за пореден път си мисля , че аз бях единствената виновна , че сама си го начуках. Дори сега не съжалявам и за миг.

Като се връщам назад във времето отново изпитвам отчаянието , което ме беше обзело онзи следобед. Не помня да съм го набирала , не помня да съм допирала телефона до ухото ми , но пък помня гласа на Другия.

-Какво има , добре ли си?

Думите му , които макар да чувах , не допусках до съзнанието си. Просто думи , далечни , безинтересни. Растящата тревога в гласа му , глас , който ме възбужда и поне за малко изтрива гнева от съзнанието ми.

-Млъкни. Знаеш къде да ме чакаш. След 15 минути съм там , бъди готов.

Заповядвам. Както винаги. Неговите желания винаги бяха на второ място за мен. Защото , все пак , той беше Другият.
Подпирам се на звънеца и оглушително дерящия звук , който издава за секунда ме откъсва от транса. Не си спомням пътя до там , но помня лицето му когато ми отвори - разтревожено , огрижено. Различно от обичайната разгонена усмивка в стил Джоуи от приятели : "Как сиииииии".
Не го удостоявам с думи. Погледа ми се свлича надолу към колана му , а ръцете ми сами намират начин да го свалят. Усещам колената ми да умекват , както и всички други неща , съпътстващи възбудата. Спомням си и другите неща , но ще ги задържа за себе си.

-Правиш любов все едно ме мразиш.

Казва го уморено и все още замаяно след преживяването. Личи му , просто му личи че му е харесало.

-Епифора. Ха-ха. -осъзнавам че не раззбира за какво му говоря но си продължавам. -Мисля , че ти по добре от всички трябва да знаеш , че аз любов не правя.

Не му давам шанс да отговори и го целувам. Бавно слизам надолу иии ...

-А аз те обичам.

Тялото ми се разтриса от възмущение. Дори съм малко сърдита , че го е изтърсил. Както и да е , тези четири думи очначават , ако не друго , то , че забавлението е приключило и трябва да си намеря нов отдушник на мъките си.

-Мразя те , че го казваш. Тръгвам. Той ме чака.

Казвам го лаконично , каквато винаги съм била с него откакто нашата "авантюрка" започна. От самото й начало си спестявахме часовете разговори и всичките заигравки. Диалогът ни се свеждаше до "Оо да , по-грубо" и "Подай ми водата". Е , факт , всичко свърши. И не по готиния удовлетворяващ начин , а по друг , доста по-кофти.
Излизам от апартамента , а думите му минават покрай ушите му. Тъпи мъже , никога не си удържат на думата.

Прибирам се , а Момчето вече знае. Бесен е и още от вратата крещи. Удря ме , а на мен не ми пука. Ебаси гадния ден , мисля си. Първо оная тъпанарка , после Другия , а сега и моя човек ще ме пребие. Всъшност и тримата го направиха , но всеки по различен начин.
За пореден път ме удря. Поглежда ръката си и вижда моята кръв по нея. Облизва кокалчетата си със странно изражение на задоволство , което придобива всеки път като ме бие. Боже , каква съм глупачка. Най-накрая го осъзнавам и знам , че този път е края. На всичко. На изневерите му. На Другия. На момчето с болезнено сините очи.

Ставам едвам едвам и излизам. Бягам и се моля да не ме настигне.

Само че този път избягах ... завинаги.