Звука, който тениската й издаде, докато се късаше, прободе нощната тишина. Последва го глухо тупване на лилавите гуменки на земята и звучна псувня на български.

Тук, в Страната на Чудесата, парковете си имат вечерен час. Не само непълнолетните, ами и зелените площи. Така че мине ли 8.30 през зимния период входа е забранен. Сърдити полицаи обикалят из мрачните алеи, готови да лепнат глоба от 100 евро за нарушаване на обществения ред на всеки, осмелил се да наруши забраната.

Часът беше 1.05 сутринта, а стъпките й отекваха из гробната тишина. Ха, огради - мислеше си - правилата са създадени , за да се нарушават , точно както оградите са създадени , за да се прескачат.
Тънкия пласт сняг хрупаше под ходилата й, а разпраната и тениска позволяваше на нощния френски студ да проникне през и без това тънкия пласт от дрехи. Само че тя не усещаше студ. Тичаше, бързо, с равномерни крачки, с духа на биатлонец. Тичаше, a Living in a lie звучеше в слушалките й. Тичаше, а всъщност седеше на едно място, бягаше от миналото, а всъщност със скоростта на светлината го приближаваше. Тичаше, а земята под краката й се движеше в обратна посока, като пътеките във фитнеса, които винаги я плашеха. Тичаше, а сълзите й се смесваха с избиващата по челото й под.
Мислеше за всички мъже, минали през живота й. За всяка секунда на безрезервна любов, неимоверно щастие, разкъсваща болка. С какво той бе по-различен? С нищо. Бе поредния, дошъл да намачка чаршафите й и да отнесе на сутринта със себе си всичко, дори и аромата си на мускус.
И светът й нямаше да свърши. Защото утре винаги има. Докато залезите все още са пурпорни, докато любовта в нея бе все още жива,  докато все още имаше Зверското утре, тя нямаше да се предаде. А краката й щяха да бягат яростно по хрускащия зимен сняг, и нито оградите, нито забраните, нито разбитото сърце щяха да я спрат.


Защо ли? Защото тя знаеше едно, по-добре от всичко друго в този живот. бе наясно, че понякога живота е приказка. Понякога принца на белия кон се появява в последния момент, за да спаси принцесата от злата ламя на собствената й душевност, хващайки я точно в момента, когато чудовището я пуска в ямата на самоунищожението. Понякога те наистина заживяват щастливи до края на дните си.

Но най-често не го правят.
И тогава единствения човек, на който можеш да разчиташ, си самия ти.