нужда...

имам нужда да пиша...Да пиша незавършени и неясни изречения...Хаотични...Несвързани...

Той. Къде е? Ти. Ти отдавна изчезна. Мислите ми. Опустоши ги. Защо? Не те обичам. Знам. Всичко е минало. Защо тогава продължавам да мисля за теб? Агонизирам. Стига.

Той. А ти? Остави ме. Не преследвай мислите ми. Не ме измъчвай. Моля. Моля се...

Той. Той е хубав. И мил. И май ме харесва.

И все пак...Ти...

И пак плача. Защо ли? Незнам. Защото мисля за теб. Ти беше моя живот. Тръгна си и със себе си отведе и слънцето, и луната, и нежния полъх на вятъра...Остави ми само сълзите, а те, верни мои спътници, се стичат по бузите ми и падат ли падат...

Не ги бърша. Напомнят ми за теб.

А той? Да. Сега ще говоря за него. Мисля си постоянно. Ще заеме ли твоето място? Едва ли. Защо да не опитам? Лошо няма. Не. Има. Пак ще съм нещастна. Поне те няма да ме предадат. Сълзите.

Сега е момента да разкажа. Защото момента беше хубав и не искам да го забравя. За първи път от месеци. Ръцете ми трепнаха. Бях забравила какво е чувството.

Очаквайте историята в следващата част...