I'm dansing in the rain ...

не , изобщо не танцувам в дъжда ...

Седя до прозореца и гледам , а всъщност нищо не виждам ... 11.36 сутринта , а имам чувството , че е минало всичкото време на света ... Как може сутринта да е тъмно ?!

Казвам си "слънцето отще не е изгряло " ... Вътрешно знам , че днес няма да изгрее ... Днес ще е мрачно и гадно ...

Гадно време ... седи като бариера между теб и мен ...

да ...

Не знам какво стана ... В последната седмица от любител на хентай фимчета взех главната роля в най - извратеното и май че ми хареса ...

Важното е , че всичко свърши и сега съм обратно към реалността , слаба и обикновена , като всяка друга ...

И това , което ми остана е само спомена и малко синки между краката ... и неговия аромат ...

Настръхвам , поруменявам ... Спомена за усмивката му , която бегло виждам , прилепила устни към неговите ... Да , почти не я виждам , но я усещам ... Усещам я с тялото си , с устните си , със сърцето ...

И всяка вечер на раздяла ми иде да кажа "обичам те" .. Ама не , не го обичам , просто всичко е толкова хубаво , че ми се иска да продължи вечно ...

Ама какво се самозалъгвам ... Балзак си го е казал - " ... На тоя свят траят вечно само нещастията ... "

Не , не искам да чакам всичко да свърши ... искам да те прегърна и чрез тялото си да ти кажа колко безнадежно искам твоето ... Да разбереш , че до мен ти не означаваш нищо , само липсата ти ме събужда ... Искам да те няма , да те има и точно когато помисля , че си мой , да си тръгнеш ...

I ask you why ...

Незнам ... Не мога да мисля ...

Заспивам тругно и с писък се будя ... Сълзи текат от очите и всичко ме плаши ... Нека полегна в прегръдките ти , дай ми още миг спокойствие ... Нека една нощ спя спокойна , че си тук до мен , а после си тръгни без нищо да казваш , остави ме сама да потъна в липсата ...

Did you ever ask the sky not to cry no more , to fly no more ?

Ела , покажи ми , че съм всичко за теб , кажи , че ме обичаш , а после си тръгни , вземи сърцето , вземи душата , вземи устните ... Не ми оставяй нищо , нито знак , че ще се върнеш , нито обещание , нито целувка ...

Идвай , щом съм ти нужна и си отивай, щом ти омръзна ... Разбий сърцето ми и разпръсни парченцата над себе си ; позволи им да проникнат в кожата ти , а после бъди чужд ... Бъди с друга , целувай я и гледай мене ...

Did you ever ask the stars not to shine no more , to fly no more ?

Целувай устните ми от кашмир и с парченца лед ги ти надирай ... Играй с косите ми от восък и топи ги с изневяра ... Заспи , прегърнал парцаленото ми тяло и нека на сутринта се събудя сама с бутилка вино , сама с бутилка изветрели чувства ...

Did you ever think that we would still remain together for so long?

Искам да те почувствам в сърцето си , да те приютя в душата си , но не както приютявам всеки друг ... Искам да живееш в сърцето ми като безкрайна мъка , като нестихващ огън да гориш разума ми , да изнасилваш чувствата ми , да убиваш всичко по пътя ти ...

Is it what we wanted all along?
Is it what we wanted for so long?

Сега искам само да усетя устните ти до моите ... Другото е без значение ...

goat i hate you

Това беше най неописуемото денонощие в живота й. След най-дългата нощ последва...Най-дългия ден.

Неговите думи я смазаха. Унищожиха всичко в нея и сега по пода на съзнанието й се търкаляха само няколко фаса и стъкла от счупени надежди.

-Ами да...

Гласът й трепереше. Издаде я.

-Добре ли си?

Той знаеше отговора. Просто беше длъжен да попита. Така беше нормално.

Тя не отговори. Просто се обърна и тръгна в друга посока...

След 2 часа се върна и обясни, че е трябвало да ходи до майка си защото нещо си...Той и без друго не я слушаше. Нямаше значение какво казва тя, той знаеше, че до сега е плакала и пила вино.

Малка и отчаяна - мислеше си той - жалка гледка. Да, жалка. Такива момичета са направо отблъскващи. Да, така е. Те просто не стават. А устните и...Тя е жалка. Да....

Той не можеше да разбере какво му се случва и защо. Не му харесваше, но знаеше, че няма как да го промени.

Тя стана и без нищо да каже се обърна и тръгна. Десет минути след нея стана и той.

-Знаех, че ще си тук.

Тя седеше на една пейка близо до езерото. Гласа му дори не й направи впечатление, защото в съзнанието й кънтеше само той.
Той протегна ръка и я погали.

-Какво има, нищо не се е случило.

Тя се извърна и като го видя до себе си, крайно реален, се стресна. Избърса сълзите си небрежно и се усмихна.

-Така е, прав си. За мен ти беше просто поредния, не те искам за нещо повече от приятел.

И двамата знаеха, че не е така.

-Наистина?

Тя се почувства смачкана в калта. Размазана, като малка мушица върху бяла дреха. Сега тя беше асфалта, а отгоре й минаваха стотици коли.
Не можеше така. Стана и тръгна.

-Изчакай.

Той хвана ръката й, дръпна я, обръщайки момичето към себе си, прегърна я и усети как трепери...Изтри тълзите и, проправяйки път на още много и просто я целуна...Нежно и кратко...

Кратко, защото тя се отдръпна.

-Не ти ли стига?

Тя вече плачеше на глас. Затича се, падна, продължи да хлипа, стана и продължи.

-Обичам те!

Тя се спъна отново. Обичам те? Тези думи...Не, той не ги бепе изрекъл. Не, тя не ги беше чула, халюцинираше отново.

Обърна се с лице към него и го изгледа стреснато...
Той дойде до нея и седно до нея, в калта.

Погледна я в очите, прегърна я и каза:

-Обичам те, като приятел.