И когато лятото свърши, есенната слана попари всички надежди за щастлив край.

Сега , когато ги деляха километри , вече ясно се виждаше , че всичко , всико е приключило. Невинната , чиста , неосквернена любов , дните на веселие , усмивките и споделеното щастие вече си бяха отишли. Вярата , че ще издържат , че ще победят въпреки всички препятствия по пътя все повече избледняваха , изместени от сянката на раздялата. Те не бяха нищо повече от влюбени глупци , от недоразвити присически и физически деца , принудени да се сблъскат със суровата действителност , за която нито един от двамата не беше подготвен. И вече навлезли в света на възрастните всичко , в което някога бяха вярвали започваше все повече и повече да изглежда като сън , като мечта , или като безсмислица , брътвеж на нетрезвеност , прилив на аденалин , засенчил здравия разум.
Чувтвата изчезваха. От самосебе си или прогонвани. Или и двете. Отдалечаваха се и всеки опит да ги задържат беше безрезултатен и сам по себе си безсмислен.


Може би просто бе време да го признаятем , но , въпреки че осъзнавахме , че е отричайки няма да променим нищо, самия акт на произнасяне на глас на ужасяващата истина ни плашеше до смърт.
Може би , само може би , един ден пътищата ни пак ще се пресекат , за да се превърнат в един. Може би ако е писано ще се случи. Но истината е , че едва ли ще се случи. Трудно е да обърнеш станицата , да се сбогуваш с част от живота си , на която наистина си държал. Плашещо е и ужасяващо самотно.
Обичам те , Мартин Иванов Чанев , и винаги ще притежаваш част от сърцето ми. Надявам се един ден да го притежаваш цялото. Но до тогава , докато имаме възможност да сме заедно , трябва да признем сами пред себе си , че това не е нашия момент. Благодаря ти за всеки красив миг. Ще събера сили и ще ти го кажа. Обещавам. Не като предния път. Ще го кажа наистина.
Докато събера сили обаче ще продължим да се избягваме , нали ?