-Обичам те. Днес, утре, завинаги. Обичам те.

Тялото и се тресеше в конвулсии. Сълзите се стичаха по лицето и. Не виждаше смисъл в живота. Не вярваше в съществуването на щастие.
Толкова близо, а всъщност толкова далеч. Той беше илюзия. Мечта, сън, блян. Така нереален, може би спомен от нещо, някога било. Следи от топли ръце, докосвали някога тялото й, от устни, целували нейните. Или извратена фантазия на болен мозък.

-Не плачи, моля те, не плачи. Аз те обичам, ще те обичам винаги.

Да поискаш невъзможното. Най-добрия начин да провериш на какво е готов човека срещу теб. Да помолиш жената, чието сърце си разбил, да не плаче, когато всъщност това е единственото, което й е останало.
Тя вече не помнеше моментите им заедно. Всички те се бяха сляли в един, ужасно дълъг и красив миг, достатъчен да я опустоши, но не и да я стопли.

-Тя ми напомня за теб...

А може би болката е просто преход. Може би е път към щастието. Всеки има своята Голгота.
Но именно това я плашеше най-много. Не факта, че го е загубила. А това, че утре ще боли по-малко. И по-малко. И по-малко, все по-малко всеки изминал ден. И един ден, някога тя ще се събуди, за да осъзнае, че вече не боли. Че вече не й липсва. Че тази красива, чиста любов, вече е в миналото, не съществува и повече няма да съществува. Била е някога, някъде, сладка любов, но вече дори болката не напомня за нея...