Загубих.

Играта не е честна. Не може винаги ти да си отгоре. Живота не е пеперудки и дъги, дълги целувки и щастливи мигове. Не винаги се развива така, както си го планирал, и именно в това се крие красотата му.
Бягаме от реалността, самозалъгваме се, че това е могло да продължи. Че часовете, прекарани в леглото ми, в 204 или пред театъра, са достатъчни да поддържат съществуването на НАС.

Дали трябваше да остана? Грешка ли беше, че заминах, за да преследвам бъдещето си, като може би именно ти си бил моето бъдеще? Може би. Никога няма да разберем.

Бягам от болката. Когато нещо е твърде болезнено, отлагам да мисля за него. Някой ден, когато имам време да страдам, ще се върна към това, ще се наплача и ще го забравя. Само че този ден никога не идва. Подтискам болката, докато в един моент не стане толкова много, че просто изригва от мен, унищожава ме. Избягвах да мисля за теб, за нас. Може би е дошло време да призная всичко.

Загубих. Аз загубих. Не си ме чувал да се признавам за победена до сега, нали? Е, аз загубих, загубих мен, теб, нас, щастието. Ключа за квартирата в Созопол, цветето от майка ми, нероденото ни дете, зелената ти тениска. Няма повече да ги намеря. Време е и за двама ни да спрем и да ги търсим.