Устните й имаха вкус на екзотичен плод. Манго, или може би личи. Да, точно така. Личи, примесено с трудни момичешки сълзи.
Докато лежеше, забил поглед в тавана, моментите с нея минаваха през главата му, като на черно-бяла лента. Нежната й кожа се бе запечатала в порите му. Очите й се бяха впили в съзнанието му, като малък, незабележим трън в пръста, който боли всеки път, щом го докоснеш.

- И ти вярваш в любовта?

Грубия й смях го пробождаше. Не я понасяше, изнервяше се около нея. Мразеше я, и въпреки това в онази задимена стая, заобиколени от толкова много непознати, тя беше единствената причина той да съществува.

- Разбира се, че вярвам.

Отново смях. Не я разбираше. Беше красива, болна, мъничка. Изглеждаше крехка, но всъщност бе достатъчо силна да го смаже с увереността си.

- Привличането, възбудата която усещаш дори при най-лекия допир на любимия, желанието да си с нея през цялото време, да я имаш, и после пак.... Как можеш да кажеш, че това не съществува?

Тя го погледна строго в очите. Притисна го към стената, допирайки леце до неговото. Спусна ръката си бавно и много страстно към члена му, наслаждавайки се на тръпките, пробягващи през тялото му.

- Обичаш ли ме?

Нямаше сила да си отвори устата. Познаваше я едва от тази вечер, но нещо в нея го караше да се вцепенява. Поклати отрицателно глава и целуна бузата й.

- И все пак си възбуден. Няма друго, освен мен в главата ти. Искаш да ме имаш, въпреки че и за момент не си ме обичал и никога няма да го сториш. Запомни това от мен, Куентин, твоята любов е измислена с цел стимулиране на бизнеса с цветя и картички за свети Валентин. Всичко останало е общи интереси и неспираща влага в гащичките.

Бавно, съвсем бавно премести лицето си, поставяйки устните им на едно ниво, но не го целуна. После рязко се отблъсна от него, проправи си път сред пушещата, възбудено-пияна тълпа, оставяйки го сам, неспособен да помръдне.
Когато я намери, вече беше време да си тръгва. Момичето с ярко червено червило го викаше да прекара поредната нощ на пиянска лудост с поредната непозната. И тя беше хубавка, но имаше нещо в българката, което я правеше толкова по-различна и едновременно странно обикновена.

- Идвам след секунда - извика той на червилото, запътвайки се към българката.

Тя бе права, впила очи в него, сякаш го хипнотизираше. Не каза нито дума, просто обви ръка около кръста й и я целуна. Дълго, страстно, оставяйки и двамата неспособни да помръднат.

- Прибери се с мен и ми покажи какво тогава е секс без чувства за теб тогава.

Прекрасна, съвършена, тя седеше там и се смееше.

- С удоволствие, но се страхувам да не се влюбиш.

Тя се усмихна, погали лицето му, и без той дори да усети се сля с тълпата, оставяйки го разрушен.
Вечерта прекара с Червилото, но не можеше да си изкара Другата от главата.

Загубих.

Играта не е честна. Не може винаги ти да си отгоре. Живота не е пеперудки и дъги, дълги целувки и щастливи мигове. Не винаги се развива така, както си го планирал, и именно в това се крие красотата му.
Бягаме от реалността, самозалъгваме се, че това е могло да продължи. Че часовете, прекарани в леглото ми, в 204 или пред театъра, са достатъчни да поддържат съществуването на НАС.

Дали трябваше да остана? Грешка ли беше, че заминах, за да преследвам бъдещето си, като може би именно ти си бил моето бъдеще? Може би. Никога няма да разберем.

Бягам от болката. Когато нещо е твърде болезнено, отлагам да мисля за него. Някой ден, когато имам време да страдам, ще се върна към това, ще се наплача и ще го забравя. Само че този ден никога не идва. Подтискам болката, докато в един моент не стане толкова много, че просто изригва от мен, унищожава ме. Избягвах да мисля за теб, за нас. Може би е дошло време да призная всичко.

Загубих. Аз загубих. Не си ме чувал да се признавам за победена до сега, нали? Е, аз загубих, загубих мен, теб, нас, щастието. Ключа за квартирата в Созопол, цветето от майка ми, нероденото ни дете, зелената ти тениска. Няма повече да ги намеря. Време е и за двама ни да спрем и да ги търсим.