- Мразех я - каза той - Мразех я, защото я обичах, мразех я, защото тя не ме обичаше, мразех я, защото я исках, мразех я, защото тя не ме искаше достатъчно. Мразех я, защото я усещах болезнено във всяка фибра на тялото си, но най-вече я мразех, защото ме научи какво е "фибра". Мразех я, плътски, духовно, мразех я изгарящо, жарко, с нежност. Мразех я, когато беше тук, после я намразих още повече за дето си тръгна. Мразех усмивката й и начина, по който ми пееше преди да заспя, студените й ръце и несигурността й, психическите й отклонения и разликата от банския й прашка. Мразех я от цялото си тяло, от костния си мозък и пубисните си косми. Мразех я, ненавиждах, презирах я.
Но най-вече я обичах.

Попита ме защо. И така и не ти казах, а и няма. Защо ли? Защото...

Защото такива като теб са причината хората да подмятат, че най-сполучливата ми връзка е със самата мен. Защото заради такива като теб не вярвам, не се отпускам, не си позволявам да мечтая. Защото нямам повече сълзи да изплаквам по изгубени каузи. Защото не искам, не мога да позволя да ми разбият сърцето втори път. Защото уважавам себе си повече отколкото някога бих могла да уважавам теб, и не съм готова да потъпча достойнството си заради теб.

И най-вече защото съм себична, самовлюбена разглезена кучка, която се интересува само от себе си и не допуска никой до себе си. Защото така съм в безопастност, защото няма НИЕ има само МЕН и ТЕБ.

Защото те мразя, ненавиждам, презирам. И може би съвсем малко те обичам.

Звука, който тениската й издаде, докато се късаше, прободе нощната тишина. Последва го глухо тупване на лилавите гуменки на земята и звучна псувня на български.

Тук, в Страната на Чудесата, парковете си имат вечерен час. Не само непълнолетните, ами и зелените площи. Така че мине ли 8.30 през зимния период входа е забранен. Сърдити полицаи обикалят из мрачните алеи, готови да лепнат глоба от 100 евро за нарушаване на обществения ред на всеки, осмелил се да наруши забраната.

Часът беше 1.05 сутринта, а стъпките й отекваха из гробната тишина. Ха, огради - мислеше си - правилата са създадени , за да се нарушават , точно както оградите са създадени , за да се прескачат.
Тънкия пласт сняг хрупаше под ходилата й, а разпраната и тениска позволяваше на нощния френски студ да проникне през и без това тънкия пласт от дрехи. Само че тя не усещаше студ. Тичаше, бързо, с равномерни крачки, с духа на биатлонец. Тичаше, a Living in a lie звучеше в слушалките й. Тичаше, а всъщност седеше на едно място, бягаше от миналото, а всъщност със скоростта на светлината го приближаваше. Тичаше, а земята под краката й се движеше в обратна посока, като пътеките във фитнеса, които винаги я плашеха. Тичаше, а сълзите й се смесваха с избиващата по челото й под.
Мислеше за всички мъже, минали през живота й. За всяка секунда на безрезервна любов, неимоверно щастие, разкъсваща болка. С какво той бе по-различен? С нищо. Бе поредния, дошъл да намачка чаршафите й и да отнесе на сутринта със себе си всичко, дори и аромата си на мускус.
И светът й нямаше да свърши. Защото утре винаги има. Докато залезите все още са пурпорни, докато любовта в нея бе все още жива,  докато все още имаше Зверското утре, тя нямаше да се предаде. А краката й щяха да бягат яростно по хрускащия зимен сняг, и нито оградите, нито забраните, нито разбитото сърце щяха да я спрат.


Защо ли? Защото тя знаеше едно, по-добре от всичко друго в този живот. бе наясно, че понякога живота е приказка. Понякога принца на белия кон се появява в последния момент, за да спаси принцесата от злата ламя на собствената й душевност, хващайки я точно в момента, когато чудовището я пуска в ямата на самоунищожението. Понякога те наистина заживяват щастливи до края на дните си.

Но най-често не го правят.
И тогава единствения човек, на който можеш да разчиташ, си самия ти.

И когато си отиде, не остави нищо след себе си. Взе дрехите, чорапите, четката за зъби и мириса на мускус от чаршафите. Отнесе спомените, както придошла река отнася всичко по пътя си. Тръгна, и после стаята остана някак празна и самотна, претъпкана с мебели и дрехи, но чужди, безчувствени, грозни, увиснали рокли, някога били красиви, безумно скъпи, а сега изгубили предназначението си, просто провиснали по закачалките, като трупове от бесилки.
И света някак стана по-тъмен. Вятър нямаше, птиците не пееха. Трудно бе да се каже дали е ден или нощ, светлина имаше, но идваща сякаш през смачкана фуния, достатъчно силна, че да различаваш обектите, сградите, улиците, но едновременно прекалено слаба, за да видиш детайлите, фугите на плочките, надписите по пощенските кутии. Всичко това създаваше усещането на голям безводен аквариум, от онези, в които затварят опитните животни, предоставяйки им необходимите условия да съществуват, но не и за да чувстват. Щастие. Мъка. Копнеж. Каквото и да е.
И нищо не остана. Времето, грозно изтъняло, оголваше пожълтелите си зъби и се присмиваше на индивидите, осмелили се да опитат да го изживеят. Защото време нямаше. Всичко се бе размило в едно грутескно безвремие, където листата на дърветата не се полюшват, автобусите не бръмчат, след колелата им не се вдига прах, а камбаната на църквата просто не бие, а и защо й е да бие, като няма какво да отмерва...
И нищо не остана. Едно противно нищо, заключено в отчаянието. Или пък... Да, тук е, малката кривка в основата на носа. И зимата ще дойде, а от студа счупеното боли. И тази болка ще напомня за един удар, един от многото. Ще носи със себе си яркочервените багри на кръвта и картината на красивата бяла рокля на Guess, оцапана и грозна, негодна за употреба, като самата собственичка.
А любовта беше навсякъде. Виждаше се зад всеки ъгъл, на всяка курвенска алея, във всяка въздишка. Една любов, безвъзвратно изчезнала, изтрила всички знаци за съществуването си, една любов, различна от другите, по-силна, по-болезнена, по-изтръпнала. Една любов, толкова красива, че с думи не може да се опише, и толкова болна и извратена, че дори психиатрична клиника не би поела случая й.

Любов, която прегазва. Любов, след която труповете им просто лежаха, разсмяни и неподредени по изпръхналия път.

Устните й имаха вкус на екзотичен плод. Манго, или може би личи. Да, точно така. Личи, примесено с трудни момичешки сълзи.
Докато лежеше, забил поглед в тавана, моментите с нея минаваха през главата му, като на черно-бяла лента. Нежната й кожа се бе запечатала в порите му. Очите й се бяха впили в съзнанието му, като малък, незабележим трън в пръста, който боли всеки път, щом го докоснеш.

- И ти вярваш в любовта?

Грубия й смях го пробождаше. Не я понасяше, изнервяше се около нея. Мразеше я, и въпреки това в онази задимена стая, заобиколени от толкова много непознати, тя беше единствената причина той да съществува.

- Разбира се, че вярвам.

Отново смях. Не я разбираше. Беше красива, болна, мъничка. Изглеждаше крехка, но всъщност бе достатъчо силна да го смаже с увереността си.

- Привличането, възбудата която усещаш дори при най-лекия допир на любимия, желанието да си с нея през цялото време, да я имаш, и после пак.... Как можеш да кажеш, че това не съществува?

Тя го погледна строго в очите. Притисна го към стената, допирайки леце до неговото. Спусна ръката си бавно и много страстно към члена му, наслаждавайки се на тръпките, пробягващи през тялото му.

- Обичаш ли ме?

Нямаше сила да си отвори устата. Познаваше я едва от тази вечер, но нещо в нея го караше да се вцепенява. Поклати отрицателно глава и целуна бузата й.

- И все пак си възбуден. Няма друго, освен мен в главата ти. Искаш да ме имаш, въпреки че и за момент не си ме обичал и никога няма да го сториш. Запомни това от мен, Куентин, твоята любов е измислена с цел стимулиране на бизнеса с цветя и картички за свети Валентин. Всичко останало е общи интереси и неспираща влага в гащичките.

Бавно, съвсем бавно премести лицето си, поставяйки устните им на едно ниво, но не го целуна. После рязко се отблъсна от него, проправи си път сред пушещата, възбудено-пияна тълпа, оставяйки го сам, неспособен да помръдне.
Когато я намери, вече беше време да си тръгва. Момичето с ярко червено червило го викаше да прекара поредната нощ на пиянска лудост с поредната непозната. И тя беше хубавка, но имаше нещо в българката, което я правеше толкова по-различна и едновременно странно обикновена.

- Идвам след секунда - извика той на червилото, запътвайки се към българката.

Тя бе права, впила очи в него, сякаш го хипнотизираше. Не каза нито дума, просто обви ръка около кръста й и я целуна. Дълго, страстно, оставяйки и двамата неспособни да помръднат.

- Прибери се с мен и ми покажи какво тогава е секс без чувства за теб тогава.

Прекрасна, съвършена, тя седеше там и се смееше.

- С удоволствие, но се страхувам да не се влюбиш.

Тя се усмихна, погали лицето му, и без той дори да усети се сля с тълпата, оставяйки го разрушен.
Вечерта прекара с Червилото, но не можеше да си изкара Другата от главата.

Загубих.

Играта не е честна. Не може винаги ти да си отгоре. Живота не е пеперудки и дъги, дълги целувки и щастливи мигове. Не винаги се развива така, както си го планирал, и именно в това се крие красотата му.
Бягаме от реалността, самозалъгваме се, че това е могло да продължи. Че часовете, прекарани в леглото ми, в 204 или пред театъра, са достатъчни да поддържат съществуването на НАС.

Дали трябваше да остана? Грешка ли беше, че заминах, за да преследвам бъдещето си, като може би именно ти си бил моето бъдеще? Може би. Никога няма да разберем.

Бягам от болката. Когато нещо е твърде болезнено, отлагам да мисля за него. Някой ден, когато имам време да страдам, ще се върна към това, ще се наплача и ще го забравя. Само че този ден никога не идва. Подтискам болката, докато в един моент не стане толкова много, че просто изригва от мен, унищожава ме. Избягвах да мисля за теб, за нас. Може би е дошло време да призная всичко.

Загубих. Аз загубих. Не си ме чувал да се признавам за победена до сега, нали? Е, аз загубих, загубих мен, теб, нас, щастието. Ключа за квартирата в Созопол, цветето от майка ми, нероденото ни дете, зелената ти тениска. Няма повече да ги намеря. Време е и за двама ни да спрем и да ги търсим.

-Обичам те. Днес, утре, завинаги. Обичам те.

Тялото и се тресеше в конвулсии. Сълзите се стичаха по лицето и. Не виждаше смисъл в живота. Не вярваше в съществуването на щастие.
Толкова близо, а всъщност толкова далеч. Той беше илюзия. Мечта, сън, блян. Така нереален, може би спомен от нещо, някога било. Следи от топли ръце, докосвали някога тялото й, от устни, целували нейните. Или извратена фантазия на болен мозък.

-Не плачи, моля те, не плачи. Аз те обичам, ще те обичам винаги.

Да поискаш невъзможното. Най-добрия начин да провериш на какво е готов човека срещу теб. Да помолиш жената, чието сърце си разбил, да не плаче, когато всъщност това е единственото, което й е останало.
Тя вече не помнеше моментите им заедно. Всички те се бяха сляли в един, ужасно дълъг и красив миг, достатъчен да я опустоши, но не и да я стопли.

-Тя ми напомня за теб...

А може би болката е просто преход. Може би е път към щастието. Всеки има своята Голгота.
Но именно това я плашеше най-много. Не факта, че го е загубила. А това, че утре ще боли по-малко. И по-малко. И по-малко, все по-малко всеки изминал ден. И един ден, някога тя ще се събуди, за да осъзнае, че вече не боли. Че вече не й липсва. Че тази красива, чиста любов, вече е в миналото, не съществува и повече няма да съществува. Била е някога, някъде, сладка любов, но вече дори болката не напомня за нея...