маскарад

маскарад...пиеса...и кукленото шоу...
усмивката и слоевете тежък грим...
маскарад...а погледни надолу...
сърцето ми на показ и гъстия дим...

Усмихвам се така широко
и гледам детските лица.
Скрита в мен е тъй дълбоко
човешка мъка и тъга...

Представлението вече свърши
усмивката от грим изтривам
фалша чувствата ми днес прекърши
във сълзи сега се заливам

самотно...

И днес заплаках...не плача в даскало...днес обаче имах нужда...да плача, да се сополивя и да чувам "даа ще се оправиш"... и аз незнам защо...да де, ама тя беше наблизо...толкова добра и нормална...нормална в общество на откачалки...

И защо за бога вече такива като нас се считат за странни? Защо да пишеш и да изразяваш чувствата си се смята за остаряла практика? Защо...защо когато някой се отличава от стадото, веднага бива заклеймен с кофти надпис "freak"?!
Аз не съм freak...не се чувствам така...Това че моя мозък може да роди нещо по-добро от бисерите, които ражда твоя, не ме прави ненормална...
И да...Виждам света с моите си очи...с моите червени очила за дълбоко виждане...дълбоко виждане? Да, това е, когато мога да надзърна в душата ти...Друг е въпроса, че понякога се взирам толкова надълбоко...и пак не виждам нищо...
Толкова празни погледи всъщност крият препълнени със мисли души...
В днешно времем е модерно да си тъп...Модерно е да се държиш като някой друг, защото е по готин от теб...Защото си мислиш, че е по-готин от теб...Защото е успял да те убеди, че е по-готин от теб...А той...той всъщност е откраднал чужда самоличност...

И седя...И си говоря...с теб...и вече не усещам разлика дали говоря с теб или с него, или с нея, или с още амнайсе (!?) човека, които имат същите виждания за нещата като теб не защото сте на едно умствено ниво, а защото сте изкопирали своето "умствено" ниво от 1 и същ човек...

и пак...

Пак какво? Пак пиша? Пак плача? Пак мисля? Пак се самосъжалявам? Пак в депресия?

Да...Пак.

И пак наще са ми виновни...Съсипаха ми живота, а аз не мога да спра да ги обичам...Те обаче успяха доста бързо...

хей хей хей

пак съм сама...и този път ми е много по-тежко от останалите...

Слушам песента, на която си изплаках очите заради Емо...Толкова далечен ми е спомена...Първото момче, което целунах...Първото момче, на което казах "Обичам те"...Първото момчче, което разби сърцето ми...

I hate you guys...all of ya

и така...

 Пиша...Не защото имам какво да кажа, а защото имам нужда да кажа каквото и да е...На който и да е...Дори на теб, мой въображаеми читателю.

Имам имен ден...Хубаво, а? Дам, но не разбирам, защо пак не мога да се усмихна? Главата ми е натежала от мисли за теб. И даже незнам защо... Ще издържа ли 10 дни без теб или ще се предам? Искам да издържа. Искам да те видя...Искам те. Искам, но не заради самия теб, а заради самото чувство да си с някой, да бъдеш прегръщан и целуван...Обсипван с нежни ласки...

Затварям очи...Ти. Изпълваш ме. И пак плача...

Не! Почакай! Не плача. Нямам сълзи в очите си. Пресъхнали са...

Сърцето ми...Твърдо е...

Искам да заплача...Нямам сили...Искам...Теб...

И ето...усещам как очите ми се пълнят със сълзи. Една едничка. Мъничка сълзица...Малка, но изпълнена с болка. Разкрива ме. Агонизирам. КРЕЩЯ