странно

Някога случвало ли ти се е да незнаеш къде се намираш, да те боли всичко, да кашляш, да си с температура, с две думи - едвам да оцеляваш, и все пак мисълта за него да не ти излиза от главата? Защото при мен май е така, или е от грипа...Или от гнойната ангина, или от усложненията...Все едно, важното е,че сега има само едно голямо ТОЙ и просто някакви незначителни заобикалящи го неща...И някак си знам, че не искам да усетя допира му, защото само липсата му ме свестява...

И светът губи цветовете си, и слънцето спира да грее, и вятърът спира да се закача с маковете, и остава само той и само аз, и само ние двамата, и само едно голямо нищо с нас по средата...

А в главата ми плават розови облаци с формата на лицето му, в ушите ми вятъра ми шепне от негово име и знам, че има любов, знам, че той е някъде там, че ме чака и иска да е с мен, независимо от всичко, което ни пречи, знам, просто знам, оставете ме да знам! И със знанието ще преживея грипа :)

и с температурите падна се понижи и моето щастие...С топлите дни си отиде моята красота, а с листата на дърветата умря и моята любов...

Слънцето ме гледа с детски наивна усмивка...Лъчите му играят си с косите ми и сплитат ги със снопи радост, а вятъра ме гали с топли длани. И небето закачливо ме прилъгва. И знам защои е всичко. И знам, че скоро ще свърши...Мое цветно детство, мое изпълнено със сълзи от щастие и радиация ежедневие...И колко неотценен минава всеки миг, колко радости пропускам...Не отценяваш нищо, преди да го загубиш

И крещяща тишина проглушава ушите ми...И невидими цветя рисуват очите ми...И горчилка по устните му...И никакво чувство, и никакво докосване, и никакво желание, и нищо...Просто измъчени целувки и рани от ухапване по устните...И капки кръв, червени като нищото, и стонове с дъх на канела...И спомени, завити в слънчеви лъчи, и сълзи, прегърнали баналността...

така е...

Око със леки сини нюанси по кожата около него...Остра болка в ребрата...Два счупени зъба...

...И една защитена гордост...

И без въпроси. Без досадното "Какво се случи?". И двамата знаеха и не бяха нужни думи...

- Изглеждам зле. Ще бъдеш ли с мен, дори да не съм какъвто бях преди?

Сълзи от благодарност в нейните очи. И лека усмивка се прокрадва по лицето и, а сълзите попиват в устните...

- По-красив си от всякога.

В нейните очи сега той беше друг. Нямаше нужда от повече доказателства за любовта му. Стигаха и белезите по тялото му.

- Знаеш ли, обичам те. Винаги съм те обичала, просто ми беше трудно да го кажа. Обичам всичко в теб, всяка грешка...Обичам счупените ти предни два зъба.

И той вече е по-спокоен. Заедно? Да. Заедно.

Аз не искам тя да знае вкуса на устните ти...Искам гo само за мене. И не искам да познава допира на пръстите ти...Искам я сломена. Аз не мога да преглътна гледката на теб и нея...Искам те без срок, без време. Аз не искам да съм само блян и сън среднощен...Дори със мисълта за мен, нощта ще е студена.

Аз видях как ме гледаш...Да, видях, докато я целуваш. И усетих топлината ти, докато привидно нея опитваше да стоплиш...

Нямаш право да ме докосваш, знаеш...Но когато случайно ме докоснеш изтръпваш...Чета го, то трепти по кожата...Ако нямаш право да ме целуваш, ако нямаш право да ме докосваш, да ме желаеш, да ме изпиваш...То тогава на какво имаш право?

...Но прав си, ти си имаш нея. Тогава защо не ме забравиш? Нима можеш? Не, не можеш.

Аз ще си тръгна, само кажи ми, че нея искаш. Аз ще си тръгна, само дай ми да повярвам, че да ме последваш няма щом зад ъгъла завия...Аз ще те забравя, само кажи ми, че вътре в тебе няма да пречупя нищо...Аз ще те напусна, само дай ми сила да продължа да живея, без очите ти да виждам...

Аз без тебе мога, ти без мен не би могъл. Не ще докоснеш ти небето без нежния полъх на моя вятър...Няма да видиш колко красиви са маковете, ако не съм твоите очи...Не би могъл дори да вдишаш аромата на разцъфналото прасковено дърво, ако отнема аз от тебе чувствата дълбоки...Но ако мен ме няма, ти наистина ще я обичаш, защото щом си тръгна, с мен ще взема и твоята душевност. Тогава това "обичам те", което ти така щедро на нея даваш, ще е достатъчно безлично, за да повярва тя...

Бъди с нея, а аз ще съм твоето съзнание. Прегръщай нея, а аз ще бъда твойте длани, студени и сковани. Целувай нея, а аз на устните ти с отровна обич ще заспя. Люби нея, а аз ще бъда твоя пулс, учестен и силен. Обичай нея, а аз ще съм там и ще ти се смея...Защото вече срещнал мене, тя не ще да съществува...

да, ама

По принцип не е така. По принцип не вали. По принцип не пуша сама, зарита от кашони и не треперя от студ. По принцип не се чувствам така. По принцип времето не влияе на чувствата ми...

По принцип не ми се налага да лъжа в блог, който никой не чете. Е да, ама този път не е по принцип и аз седя и всичко описано по-горе се случва... И точно както става по принцип аз седя и неусетно се отклонявам от първоначалната тема...

Както казах сега не е както по принцип, за това спирам...

Хайде, няма да убия надеждата си...