Аз не искам тя да знае вкуса на устните ти...Искам гo само за мене. И не искам да познава допира на пръстите ти...Искам я сломена. Аз не мога да преглътна гледката на теб и нея...Искам те без срок, без време. Аз не искам да съм само блян и сън среднощен...Дори със мисълта за мен, нощта ще е студена.

Аз видях как ме гледаш...Да, видях, докато я целуваш. И усетих топлината ти, докато привидно нея опитваше да стоплиш...

Нямаш право да ме докосваш, знаеш...Но когато случайно ме докоснеш изтръпваш...Чета го, то трепти по кожата...Ако нямаш право да ме целуваш, ако нямаш право да ме докосваш, да ме желаеш, да ме изпиваш...То тогава на какво имаш право?

...Но прав си, ти си имаш нея. Тогава защо не ме забравиш? Нима можеш? Не, не можеш.

Аз ще си тръгна, само кажи ми, че нея искаш. Аз ще си тръгна, само дай ми да повярвам, че да ме последваш няма щом зад ъгъла завия...Аз ще те забравя, само кажи ми, че вътре в тебе няма да пречупя нищо...Аз ще те напусна, само дай ми сила да продължа да живея, без очите ти да виждам...

Аз без тебе мога, ти без мен не би могъл. Не ще докоснеш ти небето без нежния полъх на моя вятър...Няма да видиш колко красиви са маковете, ако не съм твоите очи...Не би могъл дори да вдишаш аромата на разцъфналото прасковено дърво, ако отнема аз от тебе чувствата дълбоки...Но ако мен ме няма, ти наистина ще я обичаш, защото щом си тръгна, с мен ще взема и твоята душевност. Тогава това "обичам те", което ти така щедро на нея даваш, ще е достатъчно безлично, за да повярва тя...

Бъди с нея, а аз ще съм твоето съзнание. Прегръщай нея, а аз ще бъда твойте длани, студени и сковани. Целувай нея, а аз на устните ти с отровна обич ще заспя. Люби нея, а аз ще бъда твоя пулс, учестен и силен. Обичай нея, а аз ще съм там и ще ти се смея...Защото вече срещнал мене, тя не ще да съществува...