Iiiiii like you boy!

ей...всички (мими и ина) ми казват да ти кажа...

Е...не мога...

А имам нужда да го кажа. На някой. На който и да е. Дори и на стената.

Мммм...върнах се в детската градина...Харесвам те:)

Готово...

Сега оставам с надеждата, че ще го прочетеш и ще ме разбереш...и няма да ме отхвърлиш...

А ако и ти го изпитваш...ще се сетиш, че се отнася за теб. Ако не се усетиш обаче (или изобщо не прочетеш товаІ , утре ще ти го кажа лично:)

и сега?

Отпуснах се...реших да си дам шанс да те забравя...

Имам нужда от теб...не защото те обичам...не...

Имам нужда да прегърна някой...който и да е...

И тази нощ те сънувах...онзи, същия сън, в който бяхме разделени и останали без думи се гледаме с празен поглед...И пак не намирах нищо в твоите очи...И пак плачех...

Събудих се...този път не беше за мен...Сънувах същия кошмар, изпитах същата болка, събудих се със същия крясък...Но този път не беше до мен...

Какво ли не бих дала да съм пак със теб...Да знам, че ме обичаш...Да те обичам и аз...

8 месеца...8 месеца живях с мисълта за теб...8 месеца се крепях на мисълта че ти си тук, че ти си мой, че ме обичаш безусловно...

Дали някога ще разбереш колко много съжалявам за всичко?...Дали ще можеш пак да ме погледнеш със същите очи и да кажеш, че ме обичаш?...Дали...дали ще събереш сили да ми простиш?

В тази връзка...

Кошмар

Тих дъжд във ден безцветен,
празнота и тишина сломени,
стон безкраен неизречен-
бездиханни твоите устни са пред мене ...

Студ сковал очите сини,
вечен мраз и мрак обзели
отляво там, сърцето инак топло
сега е запечатано със чувства почернели ...

Навънка вятърът пищеше,
насилвайки тревите нежни
и носейки, където ти преди стоеше
във летен ден спомени на преспи снежни ...

И вече не потръпват нервно,
ни моите,ни твоите ръце-
изчезна като цвете ефимерно
чувството, на което се крепеше моето небе ...

Погледнах те и нищо не получих,
за прегръдка време нямаше сега
и без думи всичко аз научих-
за мен,за теб,за всичко и това ...

Но чу се гръм и всичко свърши,
събудих се обляна във сълзи,
кошмар било е,лицето си избърсах,
усмихнах се-до мене още спеше ти ...

28.01??

26 януари е...След 2 дни НЯМАМ рожден ден...

Е как нямам? ще попитате...Еми лесно. Отнеха ми го. Майка ми. Баща ми. Взеха ми го.

И няма да остарея? Не, спокойно, ще остарея. Ама няма да знам на кой ден.

Е...Не е като да ми се случва за 1ви път. Отнеха ми всичко...

Отнеха ми усмивката.
Отнеха ми смеха.
Отнеха ми блясъка в очите.
Отнеха ми червенината на устните.
Отнеха ми цвета на кожата.
Отнеха ми любовта на единственото момче в живота ми.
Отнеха ми приятелите.
Отнеха ми правото да се чувствам като човек.
Отнеха ми същността.
Отнеха ми всичко...

Не им беше трудно да ми отнемат и рожденния ден..И сега съм бяла сянка на нещо, отдавна отминало...

Понеже нямам какво да правя, ще си припомня последните ми 5 рожденни дни...Което значи всичко от 10 годишна възраст...

За 10 пф...вече не помня...Толко гадост как да помня преди 5 години...

На 11 годишния ми рожден ден имах урок по английски. Помолих мама да го отмени, защото веднага след него бях на училище и нямаше да имам и секунда време за да усетя, че съм рожденничка...Тя явно решила да ми помогне да усетя духа на рожденния ден и ми сцепи устната...Нищо работа. За протокола държа да отбележа, че така или иначе отидох на урок. Със сцепена устна.

И мина още 1 кошмарна година. И какво стана като навърших 12... годиншия ми рожден ми ден леля ми ми купи куп глупости. Включотелно куп дрехи...Майка ми ми ги взе и ме накара да ходя на училище като просякиня...

Е...на 13...кой клас съм била? Да сметна...6ти...Дам. Тогава бях удобна на майка ми. Дебела и отхвърлена от всички. Какво по-добро. Тъкмо се бяхме преместили от къщата и бях в нов квартал...Не дойде никой от миналия...майка не пропусна да натърти колко много им пука...

14...стигнах и до тук...беше идеално. Не бе, не щото решиха да ме оставят намира. Просто не бях в нас и...ДИШАХ...

И стигам го 15...екстра...хахахах

1 ден ще си спомням за сега и ще се смея...Или ще плача...Или ще ги мразя? А най-вероятно и 3те....

GO FUCK YOURSELF,бе хора

Не...

Не бе, не съм те забравила. И не, не мога да обичам пак...

И какво?

Нищо. Само че той ми дава някаква сила...Кара ме да се смея, да се радвам, да живея...

И пак съм неуверена. Отне ми чувството за...за себе си.Сега ми е едно такова объркано...

И не знам дали е правилно да го харесвам...Дали е правилно да го гледам, както някога гледах тебе...И какво ако не е? Кой ще ме съди? Ти? Нем...

Споря сама със себе си...гадното нещо, което насади в мен, сега е бясно, защото съм се усмихнала...И иска да ме залее в поток от сълзи...

Няма да му се дам този път...

Харесва ли ме той? Ще страдам ли и с него? Има само 1 начин да разбера...

И смятам да го направя...

Je t'aimais...Longtemps...Je peux t'oublier...Ou je ne peux pas? Je vais trouver moi...Je vais sortir des dechets!

Je croix que je peux...

незнам вече какво да кажа...

и ми е едно такова празно...и объркано...

разделихме се...теб те няма...и ми е тъжно...и ме боли...и незнам как да опиша какво преживявам...по-точно какво сама си причинявам...

Искаш пак да сме заедно...а аз не мога. Не защото не те обичам, а защото мисля че съм си стигнала предела на възможностите. Нямам какво да ти дам повече. Няма какво да получа. Няма защо да живея. Няма какво да се случи. Просто съм сама. И празнотата в мен мълчи. И се чувтвам някак изоставена...

Никой не вижда колко страдам. Всички виждат колко добър си ти и каква кучка съм аз...

Всички виждат колко беше мил с мен, как се раздаваше на макс, само и само да ми угодиш и как аз бях пълната гаднярка...

Дали някой си направи труда да види колко аз се мъча за теб? Как стоях будна по цели нощи. Как плачех от страх, че един ден ще си отидеш...Как треперех цялата при всяко вдишване и издишване и умирах от ужас при мисълта, че мога да те загубя...

But nobody cares...

Дори най-близките ми приятелки мислят, че аз съм виновната...И никой не разбира на какво ме подлагаше ти през цялото време...



Вече няма значение...Сама съм и сама ще си остана...

пак в нас...пак сама

Прибрах се в нас...След дългото търсене на себе си отново ударих на камък...

Спах 8 дни в приятел...и какво? Нищо...

Осъзнах само колко е права майка ми...Че не мога да живея като паразит.

А как да не съм паразит? Не мога да работя, защото нямам нужните години, не мога да чистя, защото просто не ми се отдава, не мога да готвя, защото никой не се е опитал да ме научи...А какво мога да правя?

guess who's back

Не съм писала от много време...Не, не защото нямам какво да кажа - напротив, в главата ми се въртят куп несвързани мисли. Просто реших, че за да пиша, трябва да имам какво да кажа - нещо ново, нещо неизричано до сега...

И какво ново? Всичко е същото...Може би малко съм се променила. Но тук са все същите чуватва, същите емоции, същите глупости, може би малко повече щастие и много повече болка...Но едно не се е променило - моята баналност...

Айде стига го увъртах, ще го кажа...

И пак не мога...добре де, тоя път наистина...

И как да не съм банална? Измъчваш ме. Въртим се в един омагьосан кръг, минаваме през едни и същи места по мильон пъти, правим същите грешки и колкото и да се опитваме не можем да ги поправим...

Мразим се, обичаме се, търсим се, бягаме, крещим, ядосваме се, ненавиждаме се и пак се връщаме...Пак, пак, пак и пак...

Не е ли така? Когато аз тичах след теб, ти не се интересуваше...После ти осъзна какво имаш, но аз вече исках друго...След това аз отново те пожелах, но беше вече късно, после ти дойде на мое място...И така отново и отново, йи пак, и пак, и без спирни и неуморими се въртим в кръга...В нашия си кръг, лично НАШИЯ...

Сега се замислих, колко хора ми казваха "остави го" и колко пъти ми се искаше да ги послушам...

Но не мога, нещо в мен не ми позволява...

И продължавам така...Разбиваш сърцето ми, разкъсваш го на мильон чатици...А аз успявам да събера сили да отроня още една и още една, и още една сълза от пресъхналите си очи...Избърсвам я бавно и с мъка събирам остатъците от това, което някога е било сърце...И пак се връщам при теб, за да можеш ти отново да го захвърлиш в калта и да го смачкаш...

И така до момента в който аз ще осъзная, че не заслужавам всичко това и ти ще дойдеш на мое място....

Ще плачеш и ти, ще страдаш и ти, ще молиш и ти...

Но дали ще дочакам този момент?

Майка ми вече и писна да слуша хленчене...И не я обвинявам...

Не мога да кажа на никой друг как се чувствам...страх ме е,че ще ме приберат в някоя психиятрична клиника...

Трябва да въведат закон за разбиване на сърца...И ти ще си първия вкаран в затвора...И то с право...

И може би един ден ще построят затвор и психиятрия едно до друго...И ще се гледаме през малките решетести прозорци, ще си махаме, ще си повтаряме, че се обичаме и ще съжаляваме за времето, което сме загубили в ненужни караници...

Може би някой ден...Но до тогава ще бъде все така, ще кървим, ще се борим, ще се обичаме...

One day everything is gonna be OK...One sweet day...But not today...