Не съм писала от много време...Не, не защото нямам какво да кажа - напротив, в главата ми се въртят куп несвързани мисли. Просто реших, че за да пиша, трябва да имам какво да кажа - нещо ново, нещо неизричано до сега...
И какво ново? Всичко е същото...Може би малко съм се променила. Но тук са все същите чуватва, същите емоции, същите глупости, може би малко повече щастие и много повече болка...Но едно не се е променило - моята баналност...
Айде стига го увъртах, ще го кажа...
И пак не мога...добре де, тоя път наистина...
И как да не съм банална? Измъчваш ме. Въртим се в един омагьосан кръг, минаваме през едни и същи места по мильон пъти, правим същите грешки и колкото и да се опитваме не можем да ги поправим...
Мразим се, обичаме се, търсим се, бягаме, крещим, ядосваме се, ненавиждаме се и пак се връщаме...Пак, пак, пак и пак...
Не е ли така? Когато аз тичах след теб, ти не се интересуваше...После ти осъзна какво имаш, но аз вече исках друго...След това аз отново те пожелах, но беше вече късно, после ти дойде на мое място...И така отново и отново, йи пак, и пак, и без спирни и неуморими се въртим в кръга...В нашия си кръг, лично НАШИЯ...
Сега се замислих, колко хора ми казваха "остави го" и колко пъти ми се искаше да ги послушам...
Но не мога, нещо в мен не ми позволява...
И продължавам така...Разбиваш сърцето ми, разкъсваш го на мильон чатици...А аз успявам да събера сили да отроня още една и още една, и още една сълза от пресъхналите си очи...Избърсвам я бавно и с мъка събирам остатъците от това, което някога е било сърце...И пак се връщам при теб, за да можеш ти отново да го захвърлиш в калта и да го смачкаш...
И така до момента в който аз ще осъзная, че не заслужавам всичко това и ти ще дойдеш на мое място....
Ще плачеш и ти, ще страдаш и ти, ще молиш и ти...
Но дали ще дочакам този момент?
Майка ми вече и писна да слуша хленчене...И не я обвинявам...
Не мога да кажа на никой друг как се чувствам...страх ме е,че ще ме приберат в някоя психиятрична клиника...
Трябва да въведат закон за разбиване на сърца...И ти ще си първия вкаран в затвора...И то с право...
И може би един ден ще построят затвор и психиятрия едно до друго...И ще се гледаме през малките решетести прозорци, ще си махаме, ще си повтаряме, че се обичаме и ще съжаляваме за времето, което сме загубили в ненужни караници...
Може би някой ден...Но до тогава ще бъде все така, ще кървим, ще се борим, ще се обичаме...
One day everything is gonna be OK...One sweet day...But not today...
No comments:
Post a Comment