в...незнам

в криза съм. Или в депресия. Или и в двете. Побърквам се и не искам да продължава така. Мъжете са жалки и ги мразя. Или поне така искам...

той

Времето е ужасно топло, а ние вървим към гарата.  Запътили сме се към...Незнаем. Това трябваше да е вълнуващо, но вместо това жегата е превзела телата ни и е спряла достъпа на мисли, чувства и вълнения. И не само нас - всички са така. Едва едва се влачат към своята цел...Защо изобщо са излезли навън? Защо и ние сме навън? Само двамата, без посока.

Ето я и централна гара. След толкова усилия вече сме достатъчно близо, за да я видим. Сега тя седи пред нас като един голям лешояд, в който влизаш и загубваш себе си. Влизаш и ставаш част от масата изпотени и вмирисани хора, с последната надежда да стигнеш там, за където си тръгнал. Звучи що годе нормално за останалите люде, но въпроса ми е ние какво правим там? Нямаме път с влак. Просто така.

Влизаме и усещаш хладен железен полъх, който едновременно те отблъсква и привлича. Както и да е, поне те спасява от топлинен удар.
Отиваме на първата каса и чакаме реда си. Пред нас има само една жена. Луда ли е, къде е тръгнала в жегите? Все едно. Наш ред е. Продавачката съвсем нелюбезно ни пита : "Колко билета и за къде?". Отегчението се е излегнало на лицето й и ни се присмива. А ние, двамата, седим като втрещени и изобщо не знаем какво правим пред гюшето и къде искаме да отидем. Даже не сме сигурни, че искаме да отидем някъде.

-Ами...Перник. Да, точно така. Два билета за Перник. - казва той, след като се е поосъзнал.
-Детски или за възрастни?
-Един детски и един за възрастни - намесвам се и аз, почувствала се ненужна. Ревнувах момчето си от старата продавачка. Той протяга ръка да вземе билетите. Ревнувам го от всичко. Не искам да ги докосва. Аз ги взимам и ги прибирам в джоба му. Хващам ръката му и както майка влачи своето немирно дете, аз го завлачих към перона.

Влака беше там - дълъг и навъсен, като сърдит анимационен герой. Вагоните му, макар и добре обрисувани, сега ми изглеждат неприятни.
Както и да е, качваме се в първия вагон и започваме да обикаляме да търсим къде да седнем. Във всички купета има хора, а ние искаме да сме сами. Отварям последното купе - то е свободно. Колко хубаво! Сядаме вътре, палим цигара и вадим шише червено вино...

Искахме да сме сами, но не си говорим. Седим и се гледаме с празни погледи...Дори вече не се гледаме. Слизаме от влака и хващаме този за обратно. Защо изобщо дойдохме?

Ти седиш срещу мен и ме гледаш със странен поглед, смесващ отегчение, познанство и някакво странно мъгливо желание. Ти обаче не си достатъчно силен да пребориш горещината и мързела, за да изпълниш желанието си....

той

Тя протегна ръка, преборвайки топлия полъх на вятъра и намери неговата. Хвана се здраво, осъзнавайки, че това е шанс, който й се даваше веднъж. Той я погледна и с усмивка дръпна силно от цигарата си.
Бяха някъде из София, вървяха по прашните пътища на собствените си мозъци. Сами в нищото, заобиколено от самите себе си. Прашен въздух с мирис на...Нищо. Тук дори зловонието нямаше собствена миризма. Обонянието им беше прекалено изморено за да усеща аромата на прахта...или прекалено свикнало....
И те продължаваха да вървят, говорейки си. За какво? Нямаше значение. Двамата си говореха за нещо, но то беше на заден план. Чувствата им кипяха и привличането се носеше във въздуха, танцуваше с пепелта и бензиновите изпарения...Феерично се вливаше в главите им, упойвайки мозъците им, придавайки им съвършенство...

-Време е да си тръгвам.

Звездите почти не се виждаха. Облаците също - в момента небето беше едно голямо нищо - нито луна, нито облаци, нито звезди...Само тук таме някое отражение на разбита усмивка и нищо повече.

-Недей, замалко остани.

Сърцето и биеше забързано и силно, сякаш се опитваше да се откъсне от тялото й.

-Трябва.

Ръцете й обгърнаха врата му. Сега за нея не съществуваше свян. Съществуваше само той.

-Благодаря, че ме изпрати.

Очите му се впиха в нейните, сякаш опитваше да проникне в мозъка й, а когато успяваше се оказваше сред празнота.
Странно нещо са чувствата - понякога красиви, понякога болезнени. Понякога ни карат да плачем, но най-често просто отшумяват.

-За теб - винаги. Защо, защо трябва да си тръгваш? Искам да останеш повече, да сме заедно повече - каза той и се наведе леко към нея.

Тя знаеше. Сега щеше да я целуне. Момчето, за което мечтаеше от толкова време.

-Не мога...И аз искам да остана, но просто не мога.

Той усещаше аромата й, който нежно го приласкаваше и омагьосваше. Изкарваше пред очите му неповторими сцени и сякаш му отнемаше здравия разсъдък... Аромата на жена, която иска. На жена, която ще постигне, защото обича.

-Аз...

Тя не издържа. Повдигна се лекичко, присви лакти и обгърнала врата му с ръце го целуна. Бавно и само по устните. Останаха неподвижни, докоснали устни. Тя нежно се откъсна от любовната му примка и го погледна....
Той беше нервно усмихнат, възбуден и нетърпелив да я целуне отново. Тя видя това, но го остави в очакване, като леко се отдръпна...

-Трябва да тръ...

Той не издържа и я целуна отново...И отново...

-Аз...Ще се видим утре...-каза тя, изгаряйки от щастие....

Нощта траеше сякаш години....Времето беше забравило нормалния си ход и сега всяка секунда се откъсваше с мъка от сърцето на света и се вливаше в океана на отминалото. Луната не помръдваше, не искаше да се махне от небето, за да дойде слънцето. Сякаш го правеше нарочно. Сякаш я дразнеше нарочно с бледото си изражение на отвратителното небе. Не, на прекрасното небе, защото точно сега то имаше същия цвят като неговата тениска. Най-прекрасния цвят, който тя можеше да си представи сега. Толкова мисли за него, толкова много време до утрото и толкова изпуснати секунди, които тя можеше без да се замисли да му подари. Всичко това изглеждаше като ужасен капан на безвремието, като че нощта нямаше край. Но тя знаеше, деня идваше....Бавно, но идваше.
На сутринта първото, което видя беше съобщение от него. Сърцето и за секунда спря да бие, а след това сякаш се опита да се изтръгне от гърдите й. Ръцете й отказваха да я слушат, но тя трябваше да види.

"Обади се като можеш, да се видим".

-Аз, аз трябва да говоря с теб много сериозно, но нека първо стигнем в парка - каза той след като не я целуна за здравей.

-Кажи ми сега. Искам да знам, любопитна съм.

Тя гореше от вълнение. Нямаше търпение да чуе какво ще й каже той, а после, без значение какво е било, да направи нещо. Каквото и да е нещо. Дори просто да хване ръката му.

-Аз...Трудно ми е...Незнам как да го кажа, затова ще го кажа направо. Много те харесвам...

Сърцето й изтръпна. Тя се премести пред него в очакване.

-...Но имам сериозна приятелка. 5 години сме заедно.

-Аз...Аз....Да, няма проблем...аз...

Тя беше съкрушена...Това беше. Тя седеше и не вярваше...

Очите й се напълниха със сълзи, но тя не си позволи да заплаче пред него. Те вървяха заедно, но всъщност отчуждени и незнаещи какво да кажат. Вървяха заедно в главата й. Вървяха заедно и се спускаха към сърцето й. Вървяха заедно...И просто вървяха без нищо друго да се случи. Те просто вървяха, отдалечени, от страх ръцете им да не се докоснат случайно; вървяха заедно към едно голямо нищо, което за нея беше изпълнено с неизвестност и сълзи...За него беше просто поредния ден.



На следващата нощ тя не можа да заспи. Стоя будна и плака...Както и по-следващата и по-по-следващата...




*********

Тя съм Аз. А Той...Няма смисъл да изяснявам...
Това беше един от най-прекрасните моменти в живота ми...Просто исках да го запечатам някъде, защото ако го забравя няма да си простя...
Мисля, че обичам болката. Обичам сърцето ми да е разбито, иначе защо избрах именно ТЕБ?

?!?!

да бе, ама знаете ли кво? И аз имам чувства...Изненада!

И...часът е 1.59...малко след полунощ...И...И не мога да заспя...

Гледах снимката му до сега...И толкова въпроси...Искам да питам...Да питам много и глупави въпроси...Да се давя в премълчана истина и предъвкани лъжи...

А няма кой да питам...Няма кой да ми отговори...

For a minute there I've lost myself...

Още усещам ръката му, хванала моята....

И погледа му преди да ме целуне...

For a minute there I've lost myself...

И кво като си имам купчинка със спомени...Даже не мога да ги запаля, за да ги почувствам отново...пак. Или поне топлината на изгарящите им споменски тела....

Е, имам си порочни мисли в изобилие...

Аз...Какво бях аз? Заместител на нея? Заместител на женска ласка? Момичето, което целуваш, защото е прекалено изпаднала, а и ти също? Или просто момичето, което те кара да вършиш глупости и да обърнеш внимание на детското в себе си? ...Или нещо повече? И мислиш ли за мен? Трудно ли ти е и на теб? Излъгана ли ще ме оставиш? Липсвам ли ти? А тя...Трудно ли ти е без нея?

НЕ МЕ ЛИ ЧУВАШ?!?!?! аз...

For a minute there I've lost myself...

Не съм в състояние...

Не ти ли е поне малко трудно да седиш до мен и да знаеш, че просто няма начин...Не, не трудно. Не ти ли е гузно, като виждаш в очите ми болка, като усещаш в движенията ми предсмъртна агония? Не виждаш ли, че съм готова? Готова, готова да ме смачкаш?

Оначи вечер устните ми крещяха на твоите....

Онази вечер тялото ми се молеше на твоето....

Онази вечер ръцете ми пиеха живот от твоите....

Онази вечер няма да се върне....

А само ако знаеш как искам....

For a minute there I've lost myself...

Иска ми се онзи миг да беше продължил вечно...

Не мразя много, мразя малко...

и просто ми е някак странно, че сърцето ми отказва да мрази....Защото всички го заслужиха...

но качествено...

Какво е приятелство? Може би не мога да отговоря...За мен в момента "приятелството" е модерен начин да се самонараняваш...

Когато обичам, умирам да бъда с теб в едно...

Някога случвало ли ти се е, Въображаеми читателю, да крещиш от болка, а никой да не чува? Боляло ли те е толкова, че да трябва да пиеш успокоителни, за да не умреш? Всеки нерв, всеки мускол, всяко окончание на тялото ти да се свива гневно и да агонизира...И да виждаш, че сам си го причиняваш....

Дано отговора ти е "не"....Иначе и ти си като мен...жалък...

Смея ти се, въображаеми читателю, смея ти се...

Може да не виждаш, но не можеш да не гледаш...Не можеш да откъснеш очи от лудото ми тяло, което танцува предсмъртен танц...

Защото аз мога нещо, което ти не можеш...

Аз мога да обичам....

Да бъда с теб в едно....

Любов?

Сега се подгответе за извършване на релаксация....

Да бе, казват, че било хубаво чувство....

А на мен какво ми донесе любовта?

това е отморяваща и успокояваща с процедура...

Нищо...няколко рани, много сълзи и цял чувал с недоверие...

заемете удобно положение

Виждаш някой....Общувате известно време....Започваш да вярваш...

легнете по гръб

...Дали не е прекалено рано да вярваш толкова сляпо?

съберете петите, отворете леко ходилата в страни

Не...ТИ си се вкопчил в надеждата и като слепец опипваш приятно оформените й форми....И вярваш, вярваш, просто за да можеш да кажеш, че вярваш в нещо...

приберете ръцете до тялото, леко свити в лактите

Докато след време не осъзнаеш, че е твърде късно, за да излезеш от омагьосания кръг на болката...

отпуснете ръцете, раменете и краката

Слушаш и изпълняваш покорно всичко, което ти се каже, само и само да не бъдеш изблъскан назад от кръга и да останеш сам в нищото...

затворете очи

И вече можеш да усетиш как се носиш по течението...Ден след ден....

съсредоточете вниманието в словото на лектора

Лъжа след лъжа и вече си толкова погълнат, че почваш да живееш в твой собствен свят, по-хубав, по-цветен, по-вълнуващ....

и повтаряйте на глас


Но знаеш, че не е истински....И крещиш...Никой не те чува. Ти, разбира се, продължаваш да крещиш....


аз съм спокоен

Не е вярно!

аз съм много спокоен

Не е вярно!

аз почивам

НЕ Е ВЯРНО!

аз почивам все повече и повече

или е вярно?....

аз почивам все по-дълбоко и по-дълбоко

И така, докато не забравиш напълно действителността....

моята нервна система се намира в дълбок лечебен покой

Чудиш се защо толкова дълго? Защото много по-тежко е падането, когато си вкусил от соковете на плодовете райски...Когато с устни си целувал ангели небесни.... Когато това е бил твоя живот, а изведнъж си прокуден от него...

спокойно е моето сърце

И принуден да живееш в реалността...Да гледаш от далеч как друг е заел мястото ти... Сега виждаш колко е било ужасно нали? Виждаш в каква заблуда си бил....

спокойно е моето дишане

Но сега друг глупак е там и държи ръката на изкушението и нереалността..... Тихичко и тайно въздишаш....

моите неприятни мисли се отдалечават от мен

Какъв късмет, че го осъзна преди да е станало прекалено късно! Какъв късмет, че успя да се откъснеш....Какъв късмет.... Не...

лятна умора се разлива по тялото ми

Каква болка....Колкото и да е бил ужасен, това е бил твоя живот...и ти си го искаш...Но не може....

желанието за движение изчезва...

Желанието за живот изчезва...и ти отново си никой....Просто никой...

и никаква следа от здрав разум...и нищо....

И една голяма черна, лъхаща на алкохол дупка в главата ми...И зловонна черна любов...И дълбока мъка, по-стара от всичко...

Повреда....повреда...повреда....повреда.....повреда...повреда....


И никакъв смисъл от всички изписани думи....

И дали наистина утрото е най-тъмно преди зазоряване? Дали няма да стане и по-тъмно и по-тъмно? Дали...дали има смисъл да напиша всичко, след като знам, че никой няма да го прочете? Дали ако излея душата си...

...Страх ме е да продължа...Може би ако кажа всичко, което мисля, главата ми ще остане съвсем празна...Лишена от мисли и чувства....И гадната дупка ще се размирише още по-силно...и по-зловещо...

Повреда....повреда...повреда....повреда.....повреда...повреда....