Thursday, July 19, 2007

той

Времето е ужасно топло, а ние вървим към гарата.  Запътили сме се към...Незнаем. Това трябваше да е вълнуващо, но вместо това жегата е превзела телата ни и е спряла достъпа на мисли, чувства и вълнения. И не само нас - всички са така. Едва едва се влачат към своята цел...Защо изобщо са излезли навън? Защо и ние сме навън? Само двамата, без посока.

Ето я и централна гара. След толкова усилия вече сме достатъчно близо, за да я видим. Сега тя седи пред нас като един голям лешояд, в който влизаш и загубваш себе си. Влизаш и ставаш част от масата изпотени и вмирисани хора, с последната надежда да стигнеш там, за където си тръгнал. Звучи що годе нормално за останалите люде, но въпроса ми е ние какво правим там? Нямаме път с влак. Просто така.

Влизаме и усещаш хладен железен полъх, който едновременно те отблъсква и привлича. Както и да е, поне те спасява от топлинен удар.
Отиваме на първата каса и чакаме реда си. Пред нас има само една жена. Луда ли е, къде е тръгнала в жегите? Все едно. Наш ред е. Продавачката съвсем нелюбезно ни пита : "Колко билета и за къде?". Отегчението се е излегнало на лицето й и ни се присмива. А ние, двамата, седим като втрещени и изобщо не знаем какво правим пред гюшето и къде искаме да отидем. Даже не сме сигурни, че искаме да отидем някъде.

-Ами...Перник. Да, точно така. Два билета за Перник. - казва той, след като се е поосъзнал.
-Детски или за възрастни?
-Един детски и един за възрастни - намесвам се и аз, почувствала се ненужна. Ревнувах момчето си от старата продавачка. Той протяга ръка да вземе билетите. Ревнувам го от всичко. Не искам да ги докосва. Аз ги взимам и ги прибирам в джоба му. Хващам ръката му и както майка влачи своето немирно дете, аз го завлачих към перона.

Влака беше там - дълъг и навъсен, като сърдит анимационен герой. Вагоните му, макар и добре обрисувани, сега ми изглеждат неприятни.
Както и да е, качваме се в първия вагон и започваме да обикаляме да търсим къде да седнем. Във всички купета има хора, а ние искаме да сме сами. Отварям последното купе - то е свободно. Колко хубаво! Сядаме вътре, палим цигара и вадим шише червено вино...

Искахме да сме сами, но не си говорим. Седим и се гледаме с празни погледи...Дори вече не се гледаме. Слизаме от влака и хващаме този за обратно. Защо изобщо дойдохме?

Ти седиш срещу мен и ме гледаш със странен поглед, смесващ отегчение, познанство и някакво странно мъгливо желание. Ти обаче не си достатъчно силен да пребориш горещината и мързела, за да изпълниш желанието си....

No comments: