той

Тя протегна ръка, преборвайки топлия полъх на вятъра и намери неговата. Хвана се здраво, осъзнавайки, че това е шанс, който й се даваше веднъж. Той я погледна и с усмивка дръпна силно от цигарата си.
Бяха някъде из София, вървяха по прашните пътища на собствените си мозъци. Сами в нищото, заобиколено от самите себе си. Прашен въздух с мирис на...Нищо. Тук дори зловонието нямаше собствена миризма. Обонянието им беше прекалено изморено за да усеща аромата на прахта...или прекалено свикнало....
И те продължаваха да вървят, говорейки си. За какво? Нямаше значение. Двамата си говореха за нещо, но то беше на заден план. Чувствата им кипяха и привличането се носеше във въздуха, танцуваше с пепелта и бензиновите изпарения...Феерично се вливаше в главите им, упойвайки мозъците им, придавайки им съвършенство...

-Време е да си тръгвам.

Звездите почти не се виждаха. Облаците също - в момента небето беше едно голямо нищо - нито луна, нито облаци, нито звезди...Само тук таме някое отражение на разбита усмивка и нищо повече.

-Недей, замалко остани.

Сърцето и биеше забързано и силно, сякаш се опитваше да се откъсне от тялото й.

-Трябва.

Ръцете й обгърнаха врата му. Сега за нея не съществуваше свян. Съществуваше само той.

-Благодаря, че ме изпрати.

Очите му се впиха в нейните, сякаш опитваше да проникне в мозъка й, а когато успяваше се оказваше сред празнота.
Странно нещо са чувствата - понякога красиви, понякога болезнени. Понякога ни карат да плачем, но най-често просто отшумяват.

-За теб - винаги. Защо, защо трябва да си тръгваш? Искам да останеш повече, да сме заедно повече - каза той и се наведе леко към нея.

Тя знаеше. Сега щеше да я целуне. Момчето, за което мечтаеше от толкова време.

-Не мога...И аз искам да остана, но просто не мога.

Той усещаше аромата й, който нежно го приласкаваше и омагьосваше. Изкарваше пред очите му неповторими сцени и сякаш му отнемаше здравия разсъдък... Аромата на жена, която иска. На жена, която ще постигне, защото обича.

-Аз...

Тя не издържа. Повдигна се лекичко, присви лакти и обгърнала врата му с ръце го целуна. Бавно и само по устните. Останаха неподвижни, докоснали устни. Тя нежно се откъсна от любовната му примка и го погледна....
Той беше нервно усмихнат, възбуден и нетърпелив да я целуне отново. Тя видя това, но го остави в очакване, като леко се отдръпна...

-Трябва да тръ...

Той не издържа и я целуна отново...И отново...

-Аз...Ще се видим утре...-каза тя, изгаряйки от щастие....

Нощта траеше сякаш години....Времето беше забравило нормалния си ход и сега всяка секунда се откъсваше с мъка от сърцето на света и се вливаше в океана на отминалото. Луната не помръдваше, не искаше да се махне от небето, за да дойде слънцето. Сякаш го правеше нарочно. Сякаш я дразнеше нарочно с бледото си изражение на отвратителното небе. Не, на прекрасното небе, защото точно сега то имаше същия цвят като неговата тениска. Най-прекрасния цвят, който тя можеше да си представи сега. Толкова мисли за него, толкова много време до утрото и толкова изпуснати секунди, които тя можеше без да се замисли да му подари. Всичко това изглеждаше като ужасен капан на безвремието, като че нощта нямаше край. Но тя знаеше, деня идваше....Бавно, но идваше.
На сутринта първото, което видя беше съобщение от него. Сърцето и за секунда спря да бие, а след това сякаш се опита да се изтръгне от гърдите й. Ръцете й отказваха да я слушат, но тя трябваше да види.

"Обади се като можеш, да се видим".

-Аз, аз трябва да говоря с теб много сериозно, но нека първо стигнем в парка - каза той след като не я целуна за здравей.

-Кажи ми сега. Искам да знам, любопитна съм.

Тя гореше от вълнение. Нямаше търпение да чуе какво ще й каже той, а после, без значение какво е било, да направи нещо. Каквото и да е нещо. Дори просто да хване ръката му.

-Аз...Трудно ми е...Незнам как да го кажа, затова ще го кажа направо. Много те харесвам...

Сърцето й изтръпна. Тя се премести пред него в очакване.

-...Но имам сериозна приятелка. 5 години сме заедно.

-Аз...Аз....Да, няма проблем...аз...

Тя беше съкрушена...Това беше. Тя седеше и не вярваше...

Очите й се напълниха със сълзи, но тя не си позволи да заплаче пред него. Те вървяха заедно, но всъщност отчуждени и незнаещи какво да кажат. Вървяха заедно в главата й. Вървяха заедно и се спускаха към сърцето й. Вървяха заедно...И просто вървяха без нищо друго да се случи. Те просто вървяха, отдалечени, от страх ръцете им да не се докоснат случайно; вървяха заедно към едно голямо нищо, което за нея беше изпълнено с неизвестност и сълзи...За него беше просто поредния ден.



На следващата нощ тя не можа да заспи. Стоя будна и плака...Както и по-следващата и по-по-следващата...




*********

Тя съм Аз. А Той...Няма смисъл да изяснявам...
Това беше един от най-прекрасните моменти в живота ми...Просто исках да го запечатам някъде, защото ако го забравя няма да си простя...
Мисля, че обичам болката. Обичам сърцето ми да е разбито, иначе защо избрах именно ТЕБ?