фрт

Беше 0 часа и 0 минути.
Началото на новия ден. На 20 октомври 2009 година. Ден като всеки друг ден ... или не ?

Тя седеше , сякаш прекършена в ъгъла на стаята. Плачеше тихо , а може би просто сълзите се стичаха от очите й , защото тя не помръдваше , не хлипаше , а лицето й бе бледо и безизразно.

Секундите се нижеха бавно , толкова бавно , че направо я побъркваха. Този ден бе истинско изпитание за нея и тя се бореше да победи.
Да победи в една игра , в която е невъзможно да си победител.

Тя обичаше да пуши. Смяташе това за едно от най-красивите неща , които може да прави , толкова универсално , подходящо за всякакви настроения , за всеки час и всяко място. Но не и днес. Днес тя нямаше да пуши , нямаше да мърда , нямаше да живее. Днес не беше просто поредния ден , не беше просто 20 октомври .

Бяха минали 8 минути от настъпването на новия ден, а тя имаше чувството , че са минали часове. Сгърчена на пода , тя бе поразена от ужасни чувства , разкъсващи , убиващи.

"Още малко и ще събера сили да стана." - мислеше си тя, а часовника отказваше да работи.

Тя все още не знаеше че на 21 октомври ще влезе в болница , но дори да знаеше , нямаше да направи нищо , за да промени нещата.

Смазана в ъгъла на стаята , тя не помръдваше нито частица от тялото си. Единствени сълзите , стичащи се по бузите й подсказваха за живот в това кухо тяло.

"Две години" - мислеше си - "Две години ... Колко бързо минаха ! Или пък бавно ?"

Нямаше представа. Момчето с болезнено сини очи бе запечатано в съзнанието й. Още помнеше аромата на кожата му , формата на лицето му , вкуса на устните му. Помнеше всяка негова дума , макар да се опитваше да забрави всичко и да продължи.

Бяха обречени. Нямаше смисъл да продължават да са заедно и тя го знаеше добре. Бяха се разделяли вече веднъж , но тя не издържа и с писък падна в краката му. Но когато нещо е изчерпано нищо не може да го поправи. И края дойде , за втори път.

Но тя го обичаше , не спираше да го обича , колкото и да отричаше. В нея още имаше тайна надежда , че един ден пак ще са заедно , този път завинаги. Този път без лъжи , болка и всичко останало. Тя вярваше , че ще е така , макар да знаеше , че е невъзможно. Бе допуснала толкова грешки , той й прощаваше , но тя самата не можеше.
Заслужаваше да я мрази и го знаеше добре.

От три седмици беше с другия , с новия. Той беше красив , умен , мил , караше я да се чувства отново щастлива. Докато една нощ той не се изправи в леглото , а тя в присъница не го обърка с любовта на живота й.....

Не обичаше новия , но беше адски влюбена. А може би го обичаше , но по различен начин. Не знаеше. И не искаше да знае. Стигаше й да знае , че го има.