д

Тя лежеше сама в празната стая , а мислите отчаяно се блъскаха в главата й.

Обичаше го. В това беше сигурна. Но връзката им беше изчерпана. Новия й даваше надежда за по-добри времена. И тя го искаше. Но не знаеше дали може да го обича. Не знаеше дали може да изпитва пак тази величествена , изпепеляваща , убийствена любов. Не знаеше.

Гледаше снимката на любовта й. Единственото , в което беше сигурна бе това че го обича. Но не можеше да се върне при него. Дори да я приемеше обратно , в което тя се съмняваше , щяха да са щастливи заедно още месец , два , година. А после ? После тя пак щеше да пожелае друг, пак щеше да разбие сърцето му , пак щеше да съсипе живота му. А нямаше право.

Щеше й се да има сила да сподели всичко това с някой. Но нямаше. Нямаше сила да изрече името му на глас , камо ли да говори за него. Умираше бавно , умираше болезнено , умираше със сигурност.

Преди две години , когато бе започнало всичко , тя беше толкова безгрижна ... А сега с болка си спомняше за всичко ...

Но дори да имаше шанс да промени миналото , тя не би го сторила. Не би изтрила нито един болезнен момент от спомените си , защото именно в тези моменти тя бе осъзнала какво означава Любов. Любов в най-чистата  й сурова форма. Любов , която прегазва. Любов , която щеше да пребъде ....

Разплака се и стана. Облече се , почувства се красива и излезе.

Навън , в един свят в който нищо не я очакваше , тя ходеше без цел и посока , молейки се мислите в главата и да се укротят ...

Молба , която никога не се изпълни ....