-Обичам те. Днес, утре, завинаги. Обичам те.

Тялото и се тресеше в конвулсии. Сълзите се стичаха по лицето и. Не виждаше смисъл в живота. Не вярваше в съществуването на щастие.
Толкова близо, а всъщност толкова далеч. Той беше илюзия. Мечта, сън, блян. Така нереален, може би спомен от нещо, някога било. Следи от топли ръце, докосвали някога тялото й, от устни, целували нейните. Или извратена фантазия на болен мозък.

-Не плачи, моля те, не плачи. Аз те обичам, ще те обичам винаги.

Да поискаш невъзможното. Най-добрия начин да провериш на какво е готов човека срещу теб. Да помолиш жената, чието сърце си разбил, да не плаче, когато всъщност това е единственото, което й е останало.
Тя вече не помнеше моментите им заедно. Всички те се бяха сляли в един, ужасно дълъг и красив миг, достатъчен да я опустоши, но не и да я стопли.

-Тя ми напомня за теб...

А може би болката е просто преход. Може би е път към щастието. Всеки има своята Голгота.
Но именно това я плашеше най-много. Не факта, че го е загубила. А това, че утре ще боли по-малко. И по-малко. И по-малко, все по-малко всеки изминал ден. И един ден, някога тя ще се събуди, за да осъзнае, че вече не боли. Че вече не й липсва. Че тази красива, чиста любов, вече е в миналото, не съществува и повече няма да съществува. Била е някога, някъде, сладка любов, но вече дори болката не напомня за нея...

Тя лежеше с лице към прозореца, а тънка ивица нощна светлина прорязваше тялото и на две. Мракът я бе обгърнал изцяло, но въпреки това той успяваше да различи очертанията на пищното й тяло. Не смееше да помръдне. Боеше се, тя да не разбере, че той не спи.

Усещаше конвулсиите на тялото и. Неравномерни, почти спазматични. Тя тихо стенеше от болка.

Искаше му се да я успокои. Да й каже, че каквото и да има, той е до нея. Всичко ще мине, защото са заедно. Но не можеше. Тя не беше от жените, които споделят емоциите си. Не казваше кога страда нито защо. Не допускаше никой до себе си, от страх да не бъде наранена.
Всъщност нейното име и думата страх в едно изречение биха накарали мнозина да се разсмеят. Тя беше всичко друго, но не и уплашено момиченце. Беше много по-силна от повечето мъже. Биеше се като истински войн, отстояваше възгледите си, винаги получаваше това, което искаше. Изглеждаше непоклатима.
Той обаче знаеше, че не е така. Още от първия ден, когато я видя, разбра, че има нещо по-специално в това момиче. Беше привлечен от самоувереността й, граничеща с арогантност. Знаеше, че може да има всяко момче, а да си играе със жертвите й беше специалитет. Той беше сгоден, щастлив с бъдещата си съпруга. До деня, в който тя прекрачи прага на онова Доджо. Спомняше си го и до днес - перфектното й тяло, красивото й лице, грижливо вързаните й коси. Поредното момиче, дошло да си търси гадже. 35 момчета тренираха там до припадък всеки ден. Най-желаните ергени в университета. Нямаше да е за първи път някоя заблудена женска да идва да си търси половинка.
Но тя беше различна. Още първия ден беше доказала, че е по-силна от половината момчета и много по-ловка от тях.

Той дълго време се опитваше да подтисне чувствата си. Докато една вечер не остана последен в мъжката съблекалня. Излезе от душовете и започна да се облича. И тогава тя почука на вратата. Отвори, без да чака отговор. Беше само по кимоно. Отвърза уверено връвта, придържаща го,и го остави да се свлече на земята.
От онази вечер той не можеше да си я изкара от главата. Прекарваха нощите заедно, а когато тя си тръгваше, той седеше с часове, преживявайки наново всеки сладък момент от вечерта. Тя беше от онези ужасни неща, от които страшно искаш да извърнеш поглед, но не можеш. И без да го иска, без да го усети, той се бе влюбил в нея.

Сега лежеше до нея, усещаше стенанията на тялото й, и разбираше, че и тя изпитва същото.
Будилника иззвъня. Тя избърса очите си и стана, без да каже нищо. Облече се и го погледна. Той стана, прегърна я, и целуна нежно косите й. Задържа погледа си върху лицето й, защото знаеше, че това е последния път, когато я вижда.
Тя взе чантата си и изнезна. Без усмивки, без сълзи, без сбогувания. Излезна, оставяйки го разбит. Взе със себе си и сърцето му.

-Във Франция явно е коренно различно от България. Тук морала е на първо място , разбираш ли? Разврата е не просто недопустим , немислимо е да говориш дори за това. - Обяснява ми моята нова приятелка негърка-лесбийка, а в главата ми се върти картината от вчерашната ми среща - първата ми среща във Франция.

Моя кавалер , снажен момък от курса ми по право , е луд по мен , но никога не би направил първата крачка. Франсетата може да са джентълмени , но определено им липсва смелост.
Това не е проблем , защото аз имам смелост в излишък. Каня го , той приема , и след като цял ден е стои и ме гледа без да каже нито думичка след часа се приближава плахо до мен и за първи път ми проговаря.
Намирам го за сладко. Той е стеснителен , ужасно притеснен от присъствието ми. За това говори много , а и бързо , достатъчно , че да не го разбирам въобще. Той се извинява и намалява темпото. Вече е по-поносимо , дори до степен в която и аз мога да се включвам в разговора.

След тази вечер , аз няма да му проговоря. Няма да има втора част , нито заживели щастливо до края на дните си. Ще си кимваме свенливо когато погледите ни се пресекат , ще смъмряме по едно здравей , но ще останем непознати до края на обучението си. Но тази вечер , тази вечер ще остави траен спомен в душата ми , ще я помня до края на дните си и ще се усмихвам със задоволство при мисълта за нея.

Така или иначе , сега вървим по брега на Сона , прекрасна , невероятна , очарователна река , а за декора допринасят светлините на нощен Лион , мостовете , окъпани в лампички , внушителните сгради в готически стил , тихата френска музика , стигаща до нас от близките ресторанти.
Той е истински френски джентълмен , за това ми предоставя правото да избера къде да отидем - нещо , което българския мачо би направил само за да си спести труда да решава сам. Но аз още не познавам града , така че топката отново е в неговите ръце. Знае , казва ми , перфектното място за нас двамата.
В главата ми изниква образа на леглото му , но разбирам , че мръсното ми подсъзнание ми играе номера , когато , вместо до блок , стигаме до кораб.
Зениците ми се разширяват , сърцето ми прави БУМ! БУМ! БУМ! и докато се качвам на палубата се чувствам като дете в магазин за бонбони. Красиво е. Не знам дали сте виждали френски кораб - бар , нито дали всички са като този. Но този тук е просто невероятен. По-скоро е гондола , окъпана в мънички зелени светлинки , прилича повече на привидение , на сън , фантазия.

Мохито, казва той.
Водка , чиста водка , казвам аз.
Реакцията му е лека изненада , а когато опитвам да платя за питието си направо е обиден.

Пием вече шеста водка на кърмата , а нашата гондола все повече започва да се люлее. Или това сме ние ? Не знам. Не бих могла да знам.
Излизаме , без да разбера как точно , и отново се озоваваме на кея , кикоещи се , смеещи се , забавляващи се на най-прекрасното място на света. Минаваме по един от мостовете , по-красив от колкото е възможно , осветен и приказен , както всичко в този град. Спираме , наслаждаваме се на гледката и не спираме да се смеем. Харесвам го. Ужасно е забавен. Внимателен е с мен , съвършения джентълмен , както вече казах , но алкохола е затрил част от задръжките му и вече виждам под безупречната му повърхност животното , което иска да ми разкъса дрехите. Ръцете му са нежни , но ме притискат силно , отрязвайки възможостите ми за движение. Очите му , вперени в моите , ме изгарят.
Няколко мига застиваме така , на най-прекрасното място на света , с най-красивата гледка , в най-романтичната обстановка , и сърцето ми , уж от камък , се размеква в момента , в който устните му допират моите. Страстта сгъстява въздуха до степен , в която ушите ни заглъхват от налягането.

Аз ходя с този прекрасен гарсон по нощните френски улици. Града ни люлее , също като годнолата. Лакатушим ту наляво , ту надясно , надигайки шише шампанско. Целува ме , а после пак. Очаквам го. Искам го. Вече не е толкова нежен. Първичното в него надделява. Искам го. Много , ама много го искам.

- Искаш ли ....

Да , казвам , още преди да е довършил изречението. Качваме се в метрото и вече не говорим. Няма нужда от думи. Може би е прекрасен човек. Може би е съвършен джентълмен. Може би е интелигентен млад мъж със страхотни перспективи и ясни планове за бъдещето. Не знам. Не искам да знам. В този момент в него ме интересува само едно и то не е свързано с интелекта му.
Слизаме , за да разбера , че не отиваме у тях , а на купон с приятелите му в апартамента на Жером от нашата група. Не го познавам този. Те също са от университета. И тях не познавам. (От университета ?! Мамка му , чак сега се сещам , че моя човек има гадже , тя е в нашата група в университета!!! Къде , по дяволите , ме е повел?)

Прескачаме полуголия мъртво пиян мъж , препречил входа на блока и влизаме. Качваме се в асансьора , а страстта ми постепенно намалява. Влизаме в апартаметна и ...
Апартамент ли казах? Да , ами , така де , не точно. 'Апартамента' представлява една стая , в която е сместена и кухня. Там са се набутали петнайсетина човека , кой по леглата , кой по земята , кой по масата. Всеки държи бутилка различен алкохол , отпива и предава нататък. Всички пушат , но прозорците са затворени , защото е студено (навън е 20 градуса!).
Оглеждам лицата , познати са ми. Не съм говорила с тях , но съм ги виждала. Виждам и най-добрия му приятел с гаджето му. Също така и най-добрата приятелка на гаджето на моя човек. И другите й приятелки. С ужас осъзнавам всичко това и се лепвам в противоположния на моя човек край на стаята и награбвам бутилка водка. Отпивам няколко глъдки и всичко ми се струва някак по-поносимо.

Всъщност е забавно. Всички сме пияни , млади и готови за забавления.
Той държи бутилка текила и решително приближава към мен. Отпива няколко глъдки , обвива ръка около кръста ми и ми лепва най-невероятната холивудска целувка - нали знаете , когато той те навежда назад почти до земята. Пред приятелките на гаджето си. Пред неговите приятели. Той ме целува , страстно , горещо , до степен че забравям за околните. На тях , очудващо , не им прави кой знае какво впечатление.

Вечерта е още в началото си , ние пием , забавляваме се. Запознавам се с нови хора и те ми харесват. Чалнати са.
Най-добрия му приятел и гаджето му също са в нашата група , както вече казах. Присъстват и на купона. Говоря с най-добрия му приятел , който също е голям симпатяга със страхотно чувство за хумор. Смеем се , а моя човек сграбчва гаджето на най-добрия си приятел , пред мен и пред него , и я целува. С език.
Аз изпадам в откровен шок. Готова да го цапардосам , веднага след като приятеля му спре да го бие. Само дето такава реакция не последва. Той не е бесен , нито възмутен. Дори очуден не е. С усмивка ми обяснява , че Аксел (моя човек) и Лу (гаджето) правят секс от време на време. Не , не го притеснява. Не , защо да му пречи?
Добре де , ама аз съм нова в тази игра. Още не знам правилата , и май съм единствена. Намирам утеха в бутилката с уиски , заливайки възмущението си със щедри глъдки кехлибарена течност. Обръщам се , готова да продължа разговора с най-добрия приятел , само за да видя , че той е награбил друга мацка , която не е неговата.
Няяяяяяяяяяяяяяяяма проблееееем.....
Шишето с текила ми е насреща за морална подкрепа , за това я засмуквам настоятелно.

Той целува друга мацка , след като до преди секунда ми е обяснявал колко невероятно красива съм и е невероятен късметлия да има шанс с мене.

Те всички се целуват. Рандом. Хаотично. Кой с когото свари. Целуват се , а на мен вече не ми прави такова впечатление.
Целуват се , а аз все повече осъзнавам , че това е на път да се превърне в оргия. Като онези , за които съм чела в томовете на Балзак , но не съм и предполагала , че съществуват и до ден днешен. Когато го изричам на глас обаче те са силно възмутени , чак обидени. Имали принципи и висок морал. НИКОГА не биха правили такова недостойно нещо.
Е, пила съм твърде много за да споря. От колоните звучи Uninvited на Freemasons и аз все повече се чувствам като на снимачната площадка на един от онези порно филми , в които хората се съвокупляват по двойки , въртейки партньорите.

Хвърлям бърз поглед на моя човек , който целува вече амнайста (!?) мацка , а най-добрия му приятел ми обяснява , колко много моя човек е лапнал по мене , а ръката му се изкачва по бедрото ми.

При други обстоятелства бих се отвратила от случващото се. Бих се възмутила , или дори уплашила. Но не и сега. Сега всичко е наред , защото съм изпила солидно количество джин , водка , уиски , текила , коняк и общо взето всичко , което е имало.
Сега всичко е наред , и така ще си остане , до момента , в който едно от момичетата дотичва запъхтяно и радостно до мене , крещейки BABY MINUIT , BABY MINUIIIIIT!!!
Поглеждам въпросително , а тя , сваляйки блузата си , ме светва , че в полунощ всички момичета се целуват с език в продължение на 10 минути.
Е , беше забавно , момчета и момичета , но ролята ми в този порно-трилър приключи , обяснявам аз , търсейки палтото ми.
Намятам се с него , подавайки на моя човек неговото , и съвсем спокойно обяснявам , че сама няма да се изпратя.

Случилото се едновременно ме е очудило , стреснало и възбудило. С него вървим по нощните улици на най-прекрасния град. Оставили сме контрола над телата си в ръцете на алкохола и либидото ни...

-Във Франция явно е коренно различно от България. Тук морала е на първо място , разбираш ли? Разврата е не просто недопустим , немислимо е да говориш дори за това. - Обяснява ми моята нова приятелка негърка-лесбийка, а в главата ми се върти картината от вчерашната ми среща - първата ми среща във Франция и несъзнателно се усмихвам до уши.

И когато лятото свърши, есенната слана попари всички надежди за щастлив край.

Сега , когато ги деляха километри , вече ясно се виждаше , че всичко , всико е приключило. Невинната , чиста , неосквернена любов , дните на веселие , усмивките и споделеното щастие вече си бяха отишли. Вярата , че ще издържат , че ще победят въпреки всички препятствия по пътя все повече избледняваха , изместени от сянката на раздялата. Те не бяха нищо повече от влюбени глупци , от недоразвити присически и физически деца , принудени да се сблъскат със суровата действителност , за която нито един от двамата не беше подготвен. И вече навлезли в света на възрастните всичко , в което някога бяха вярвали започваше все повече и повече да изглежда като сън , като мечта , или като безсмислица , брътвеж на нетрезвеност , прилив на аденалин , засенчил здравия разум.
Чувтвата изчезваха. От самосебе си или прогонвани. Или и двете. Отдалечаваха се и всеки опит да ги задържат беше безрезултатен и сам по себе си безсмислен.


Може би просто бе време да го признаятем , но , въпреки че осъзнавахме , че е отричайки няма да променим нищо, самия акт на произнасяне на глас на ужасяващата истина ни плашеше до смърт.
Може би , само може би , един ден пътищата ни пак ще се пресекат , за да се превърнат в един. Може би ако е писано ще се случи. Но истината е , че едва ли ще се случи. Трудно е да обърнеш станицата , да се сбогуваш с част от живота си , на която наистина си държал. Плашещо е и ужасяващо самотно.
Обичам те , Мартин Иванов Чанев , и винаги ще притежаваш част от сърцето ми. Надявам се един ден да го притежаваш цялото. Но до тогава , докато имаме възможност да сме заедно , трябва да признем сами пред себе си , че това не е нашия момент. Благодаря ти за всеки красив миг. Ще събера сили и ще ти го кажа. Обещавам. Не като предния път. Ще го кажа наистина.
Докато събера сили обаче ще продължим да се избягваме , нали ?

Je l'ai aimé plus que tout. Plus que tout... Je ne savais pas qu'on pouvait aimer à ce point... Enfin, moi en tout cas, je croyais que je n'étais pas "programmée" pour aimer de cette façon. Les déclarations, les insomnies, les ravages de la passion, c'était bon pour les autres tout ça. [...] Je suis tombée amoureuse comme on attrape une maladie. Sans le vouloir, sans y croire, contre mon gré et sans pouvoir me défendre et puis ... Et puis je l'ai perdu. De la même manière.

Има толкова неща , които искам да ти кажа. Просто не знам откъде да започна.

Глупости.

Истината е , че нямам силата да ти ги кажа. Никога няма да я имам тая проклета сила. Не съм сигурна и че имаш желание да ги чуеш. Чудя се как би реагирал ако ти споделя всичко , което е в главата ми. Страхувам се , че това ще те отдалечи от мен. Че ще те накара да избягаш.

Писах ти писма , на теб и на мъртвото ни дете. На нашето малко , беззащитно , невинно , неопетнено мъртво бебче. Аз бях тази , която трябваше да го пази , да го защити от всичко. Аз бях тази , която позволи то да бъде убито преди да му бъде даден шанс да види света. И никога няма да си го простя. Убих нещо , което беше част от теб и част от мен. Ние двамата , взети заедно. Парче от миналото ни , от родителите ни и тяхните родители. Казваш , че съм права , и вътрешно и аз знам , че съм права , но някак си вече нещата не са просто черни или бели. Мислили сме ако това се случи какво ще правим , но никога не съм била способна да си представя какво би било в действителност.

Изгорих писмата. Унищожих ги , така както унищожих нашето бебче. Нашето мъничко бебче.
И пиша в шибания блог , който никой не чете , защото никой освен Явор не знае за него , а аз се погрижих той да не го чете. Пиша го , защото знам , че ти никога няма да го видиш. Защото едва ли някога изобщо ще имаш желание да го прочетеш , дори да ти дам шанса.

Ревнувам те. Страхувам се. Живота ми се превърна в една постоянна борба да те задържа за себе си , още час , още ден , още година. В битка с теб , но и със самата мен , защото понякога и аз самата не вярвам , че трябва да минавам през това за да съм с теб. Обичам те. Обожавам те. Просто понякога не знам дали наистина си с мен или се чувстваш задължен да си с мен , защото сега знаеш това , което толкова упорито се опитах да скрия от теб. Не исках да го знаеш , защото сега не мога да не се запитам дали оставаш с мен само защото ме съжаляваш , защото не знаеш дали мога да се справя сама , защото изпитваш чувство за дълг. Сега не мога да не се запитам дали не си нещастен с мен. Нещастен ли си с мен?

64 писма. За теб и за бебето. 64 писма , пълни с празни приказки , с чувства , с трудни момичешки сълзи. 64 писма , описващи емоциите , напиращи да изригнат от гърлото ми. 64 писма само и единствено за да преживея всичко. 64 писма така и не успели да постигнат целта си.

Загубих много. Загубих себе си , теб , нашето дете. Не мога да живея така. Не повече. Не се чувствам пълноценна. Не мога да треперя всеки път , когаато излизаш без мен , когато си на парти или в деси. И всичко това е не защото не вярвам в теб , а защото не вярвам в чувствата ти към мен. Иска ми се да затворя очи и да почувствам любовта ти дори когато си далеч. Можех го преди. Сега когато затворя очи усещам само паника , че може би точно сега , точно в този момент ти си с друга. Че всяка секунда , която си далеч от мен , те отдръпва от НАС. Че може би това НИЕ , което толкова дълго градихме е станало на прах , точно както станаха писмата ми , както стана с нашето неродено дете.

Не мога да те погледна , вече не мога , без да се зачудя дали нашето мъртво бебче щеше да прилича на теб. Дали щеше да е малко момиченце с руси косички и чипо носле , което щеше да изправя косите ни като влезе в пубертета , като ни запознава с първото си гадже , като излиза за цяла нощ. Или щеше да е момче , силно , точно като теб , с най-лъчезарната усмивка на света ? Дали щеше да е гений , математик или физик , може би щеше да стане лекар и да открие лек за някоя страшна болест? Може би щеше да е побойник , да бие съучениците си и постоянно да ни поставя в неловки моменти ? Не мога да не се чудя.

Знам , че за теб това е просто ембрион , убит в зародиш. За мен това обаче е първото ми дете. Единтвената останала сигурна връзка между мен и теб. Нещо , което може би щеше да ни задържи заедно.

Обичам те , обичам те толкова много , че не можеш да си го представиш. Прекалено много жлъч и лъжи има между нас. И това ме съсипва , защото единствено аз имам вина за това.

Обичам те и се надявам , че някой ден ще ми простиш.

Обичам те.
Днес.
Утре.
Завинаги.

Искам да запомня всичко. Но не мога. Всеки момент на прекрасното детство , което имах , макар да не го осъзнавах.

Първите спомени са очудващо ясни. Плажа , пясъчните замъци и усмихнатите лица на родителите ми и приятелите им. И момента , в който се обръщам , а тях ги няма и аз съм изгубена.
Следва лампата , която гледа дали си ям яденето , надничаща през прозореца на стола на МВР станция. Безкрайния рев , по скоро от инат , отколкото поради някаква друга причина. И пропития с любов шамар на баща ми...
Стражари и апаши на морето с другите деца , а и Кирил , Мария и Михаела , с които плувам в басейна в Китен , и които в последствие ще изиграят ужасяваща роля в живота ми.
Детската градина , Калин , повърнал моркови в мивката в тоалетната и първия мръсен виц , който научавам. От Митко , естествено.
После и другата детска градина , онази от другата страна на булеварда. Играем с мама на гоненица , а аз падам и си удрям крака. Има кръв. После Лейди Мариана болезнено отлепя бялото чорапче с дантелка по краищата.
Митко , който единствен от групата може сам да си връзва връзките. Бягаме от детската градина , мразим я , но няма къде да отидем. Ужасените ни родители ни намират при цигането Асен.
После пиесата "Сливи за смет" и главната ми роля. И Митко , който крещи "СЛИВИ ЗА СМЕЕЕЕТ" зад блока така че всички да го чуят. А след това и ревюто на анцузи.
Руслан от 8мия етаж.

Ужасяващата гледка на татко , биещ се с Кирил на стълбите в блока.
Преместването в Изгрев , свързано с едни от най-хубавите спомени. Вики и Теди , а и Рафи и игрите на "Грозни като смъртта" с Еме и Ванда.
После се целим с момчетата със стрелички , изстрелвани от металните тръбичи.
Упражненията по пластичност и цигански колела , безкрайните часове , прекарани на нашата джанка , и черницата , пазена от Мелинда.
Следват игрите на "Хари Потър" , а после - "Властелина на пръстените" и елфическия език.
Пътеката на нещастието и тринайсет призрака.
Хера , която изяде едно пиленце , а аз й се разсърдих.
Гари , който завинаги остава с мен.

Училището , зловещо и неприветливо. Ники , който замина за Канада. И ежедневния тормоз. Часове наред молитви да ме преместят в друго училище и желанието никога да не се отделям от мама. Самотата , която изпитвам , когато не съм с нея и заместването й с учителките. Настойчивите молби да ме вземат по-рано от училище.
После Цвета - пчелата майка. И Габи , и Лора , и Никол - гръмналата микровълнова.

И после още веднъж преместване , обратно в Разсадника. Часове, прекарани в плач , и такива , прекарани в пътуване обратно към Изгрев.
Райската градина.

Преместване в Люлин , в 6ти клас и прещипания пръст с вратата на колата. Страхът на Гари , а после кастрацията.
Тук вече съм метълка , значително надебеляла и пълен аутсайдер. Мечти за първата целувка с език.
Сашко , досаден и ексцентричен , и Бубето , болимичката. Пандата Рамзи.

Чатът в Дир.бг , Нора и Любо Мадвин.
Емо , с лицето-шницел и първата целувка с вкус на вафла от 20.

Ужасяващите проблеми на седми клас. Охридското езеро. Новото училище , 7мо и самотата му.
Още едно ново училище - 96то. Боян, Колев , Марио и Калоян.

Изпитите след седми клас и обзелия ме ужас. Щастието , че съм приета във френската.

Секса.

И самата Френска - чужда и плашеща. В началото изглежда , че ще си намеря мястото там , но това е само в началото. Милена и Борислава.
Николай и Димитър. Тошко Скорпиона.

Стела и дръм н бейса. Първото парти в блек бокс. Джулай морнинг в Южния парк след поредното парти в Блек Бокс.
Лято , отдадено на алкохол и разврат. Многото излишни килограми и отрязаната ми коса.
Стефан Гоат.

Зелените единици. Момчето с болезнено сините очи и приятеля му. Смях и тръпка. Секса.
Бавното потъване в болезнено сините очи , първата истинска любов. Глухото "ловим те" , означаващо повече от всичко на света.
Скандалите с родителите. Партитата. Джам. Бонбон. Пак джам. Люси , Кико и Слай. Чадел.
И после идването на проблемите с момчето , с единствени по рода си сини очи. Пешо. После морето със Стефан , Кико , Станчо и Иво.
Паузата. И Ганчер , пропил последните ми нощи на петнадесетгодишна с трудни сълзи и дълбоки , изпълнени с копнеж въздишки. 16тия ми рожден ден , и ето го пак , руснака , тайнствения , недостижимия.
Самолета му , пристигащ на летището , само за да отлети отново след седмица. Първата нощ , когато съм друга , отново девствена , отдаваща се на непознатия вкус на кожата му.
Паниката , заплашваща да раздере гърлото ми , докато гледам как самолета му заминава , а с него и всичко хубаво , което ми е донесъл.
Безбройните сълзи от щастие в очакване да кацне на Софийското летище , и в пъти повече изплакани при отлитанията.
Краят.
Ганчер.
Обратно при момчето с болезнено сините очи. Дива страст , купища проблеми.
Кръвта , шуртяща от счупения ми нос.
Новата учебна година. Мони. Пак проблеми. И края в средата на пролетта.
Новите приятели , рожденния ден на Чонси и новото момче , приличащо на Ганчер. Тръпките и разговорите по скайп.
Кътина , Полина , ужасът и Светльо.
Завръщането в София , само за да разбера какво наистина е ужас. Краси и Поли. Депресията и пак Пешо.
Снимките с Джави , а после се събираме отново , само за да разбера , чее вече не го искам.

Несъстоялата се среща с двойника на Ганчер. После още една , но този път истинска. И още една. И още една. И целувката. Още много целувки. Секса и несигурността. Джави и Корнелия.
Скарване с Ники.
Месеци на щастие и моето първо "обичам те" останало без отговор. Седмици на неведение , а после неговото "обичам те" , допълващо моето.
После Краси и Полина , пак. И пак край на тях и сдобряване с мен.
Месеци на щастие , но този път неописуемо. Малко скарвания и много секс и любов. Морето с него и Славчо. Корнелия , Ина и Слави. Ван , момчето с болезнено сините очи и Памела.
Терапи сешънс и окончателния край на момчето с болезнено сините очи. Разходка с Дидо и много време мислене за него , но без резултат.
Нова година. Вече сме се сдобрили с Ники. Прекрасно. И Стефи , Хенри , Чонси , Тедо, Марто , другия Марто . После Поли и Любака. И най-важното - той , едничкия , неповторимия. Двойника на Ганчер , изместил оригинала , както и всички други.

Рожденния ми ден, напиването в Плаза. Стахотно.
Винг чун и училище , а и курсове по история и френски. Делф бе две - успешен.
Безличие , всеки ден като другия , но все пак щастие.

Писмото от Франция , сложило край на всичко това. И упората в лицето на Ники. Благодаря ти , Ники.

До теб.

Скъпи Краси ,


Има много неща , които искам да ти кажа , но няма по една или друга причина. Например заради нея.

Мина много време. Ужасно , отвратително много време откакто те видях за последен път. Истината е , че не мисля че ми липсваш. Това не значи , че не се сещам за теб.
Всъщност сещам се за теб всеки път като гледам Стъклен дом. И понякога ми липсваш.

Искам да знаеш ...

Не, всъщност не искам да знаеш нищо. Имам нужда да го напиша , защото няма на кой да го кажа , а се страхувам , че ако го запазя за себе си , то просто ще избледнее и изчезне. Точно както изчезнаха чувствата ми към теб.
Та така ...
Искам да помня винаги , че ти беше първата ми истинска любов и Бог ми е свидетел - наистина те обичах до лудост. Не мога да кажа със сигуност точно кога спрях.
Не съжалявам за нищо през връзката ни. Може би би трябвало да съжалявам за Пешо , за Мони , за Дидо и така на татък и за това че те нараних най-вече , но това беше нашата връзка и нашия начин да сме заедно.
Съжалявам единствено , че не сложих край , когато усетих , че всичко е свършило. А аз го усетих. Може би тогава нямаше да те нараня толкова. И нямаше да има Пешо , Мони и Дидо. Може би , само може би тогава щеше да можеш да ме погледнеш без омраза.

Бих искала да ти кажа , че знам , че не ме мразиш. Че знам , че това е просто защитна реакция. Че това е по-лесно , отколкото да признаеш че още ме обичаш. И се надявам поне малко да си щастлив с нея.

Скъпи Краси ,


Има много неща , които искам да ти кажа , но по една или друга причина няма. Например заради нея. Но в действителност заради мен и теб , защото знам , че едва ли бихме преживяли да го признаем.

Искам да ти благодаря , макар и само пред себе си , че ми даде първата любов , че ме направи такава , каквато съм , че ми помогна да еволюирам , че ме остави да си тръгна.
Благодаря ти най-вече за това , че ме научи да обичам.
Благодаря !

Сега като си помисля , си го спомням все едно беше вчера.
Е , куп неща ми се губят , но и в деня след случилото ми се губеха. Помня най важното. Сълзите , сякаш искащи да излязат през гърлото. Влагата в гащичките ми. Ударите. Кръвта по кокалчетата и момчето с болезнено сините очи.

Имам чувството , че само преди броени часове едвам се сдържах да не избия зъбите на момичето , което гордо заявяваше , че е спала с него. Дори сега виждам гадната й самодоволна усмивка и чувам извинителния му глас по телефона. И сега отново за пореден път си мисля , че аз бях единствената виновна , че сама си го начуках. Дори сега не съжалявам и за миг.

Като се връщам назад във времето отново изпитвам отчаянието , което ме беше обзело онзи следобед. Не помня да съм го набирала , не помня да съм допирала телефона до ухото ми , но пък помня гласа на Другия.

-Какво има , добре ли си?

Думите му , които макар да чувах , не допусках до съзнанието си. Просто думи , далечни , безинтересни. Растящата тревога в гласа му , глас , който ме възбужда и поне за малко изтрива гнева от съзнанието ми.

-Млъкни. Знаеш къде да ме чакаш. След 15 минути съм там , бъди готов.

Заповядвам. Както винаги. Неговите желания винаги бяха на второ място за мен. Защото , все пак , той беше Другият.
Подпирам се на звънеца и оглушително дерящия звук , който издава за секунда ме откъсва от транса. Не си спомням пътя до там , но помня лицето му когато ми отвори - разтревожено , огрижено. Различно от обичайната разгонена усмивка в стил Джоуи от приятели : "Как сиииииии".
Не го удостоявам с думи. Погледа ми се свлича надолу към колана му , а ръцете ми сами намират начин да го свалят. Усещам колената ми да умекват , както и всички други неща , съпътстващи възбудата. Спомням си и другите неща , но ще ги задържа за себе си.

-Правиш любов все едно ме мразиш.

Казва го уморено и все още замаяно след преживяването. Личи му , просто му личи че му е харесало.

-Епифора. Ха-ха. -осъзнавам че не раззбира за какво му говоря но си продължавам. -Мисля , че ти по добре от всички трябва да знаеш , че аз любов не правя.

Не му давам шанс да отговори и го целувам. Бавно слизам надолу иии ...

-А аз те обичам.

Тялото ми се разтриса от възмущение. Дори съм малко сърдита , че го е изтърсил. Както и да е , тези четири думи очначават , ако не друго , то , че забавлението е приключило и трябва да си намеря нов отдушник на мъките си.

-Мразя те , че го казваш. Тръгвам. Той ме чака.

Казвам го лаконично , каквато винаги съм била с него откакто нашата "авантюрка" започна. От самото й начало си спестявахме часовете разговори и всичките заигравки. Диалогът ни се свеждаше до "Оо да , по-грубо" и "Подай ми водата". Е , факт , всичко свърши. И не по готиния удовлетворяващ начин , а по друг , доста по-кофти.
Излизам от апартамента , а думите му минават покрай ушите му. Тъпи мъже , никога не си удържат на думата.

Прибирам се , а Момчето вече знае. Бесен е и още от вратата крещи. Удря ме , а на мен не ми пука. Ебаси гадния ден , мисля си. Първо оная тъпанарка , после Другия , а сега и моя човек ще ме пребие. Всъшност и тримата го направиха , но всеки по различен начин.
За пореден път ме удря. Поглежда ръката си и вижда моята кръв по нея. Облизва кокалчетата си със странно изражение на задоволство , което придобива всеки път като ме бие. Боже , каква съм глупачка. Най-накрая го осъзнавам и знам , че този път е края. На всичко. На изневерите му. На Другия. На момчето с болезнено сините очи.

Ставам едвам едвам и излизам. Бягам и се моля да не ме настигне.

Само че този път избягах ... завинаги.