посветено на 96...1вото но не и последното в този блог...

Какво ми има...постоянно съм в некфо супер тъпо състояние. Вчера спах във Вики...спах е силно казано абе беше яко...Кеф яко DRS, яко долна чалга, яко метал...бе от сичко яко. И сичко беше много добре...почнах да разглеждам снимки на компютъра й...И изведнъж попаднах на по горната...и на още някои. И гледахме половин час без да помръднем Колев, Заека, Калоян и Ицо...И тя се разплака. Защото тези четири момчета бяха толкова добри, бяха най-готините в 96...

А сега какви са станали...Колев и Калоян вече не са в комплект със Заека и Ицо... Неразделната 4ка най-накрая се раздели... Сега Колев и Калата са нещо като адски творения на Марио и дори да се опитвам, не мога да позная тези хора...Аз и преди не ги познавах много добре...заболя ме заради Вики, защото тя така ги обичаше...И толкова ми натежа нейната мъка, че се пренесе и в мене...

Докато я слушах как говори за тях, аз ги обикнах...и въпреки, че познавам по-добре гадната измет, която са сега, си спомням с добро за старите си момчета...Не такива, каквито съм ги виждала аз, а тикива, каквито ги разкри Вики.

И седя сред тях и търся старите приятели... Иска ми се да ги прегърна, да усетя присъствието им...Но усещам само студенина... Сякаш сърцата им са се изпарили, сякаш сега са празни черупки...

Поглеждам ги - същите са. Слушам гласа им - същия е. Имената им не са се променили... Промяната е някъде вътре в тях и толкова ми се иска да се върне старото им аз...

Но това няма да стане...И аз, и Вики го знаем много добре...И единственото, което ми остава е, да ги гледам, такива, каквито са станали, да се опитвам да се самоубедя, че ги мразя и да пазя спомена...Само той ме крепи сега...

И плача...
Слънцето грее...
Живота продължава...

по-зле дори от нищо...

Незнам, наистина незнам какво ми става. Имам странната способност да се карам с момчетата, които харесвам още преди да съм тръглана с тях...Ама как го правя?! Незнам...Май вчера прекалих...Сега дори не ми пише...Еби им майката...

И в момента ми е едно отпуснато, безразлично, заспало...и как по дяволите се очаква да ходя на дискотека в това шибано настроение?! Да...В момента единствената дума която ме описва точно е глагола 'НЕ ЗНАМ'. Нищо, ама нищичко не знам...Амас на кой му пука? Дали някой изобщо го грее как се чувствам?? Нем...И по добре...Иначе до сега да съм в психиятрията...

Е...отдавам се на обзелата ме апатия и продължавам да имам нужда да заплача, но просто толкова сълзи му подарих, че сега очите ми изсъхнаха...А може би е по добре така? Кой знае. Не съм аз със сигурност...

Искам да избягам от затвора, в който съм сега. Не бе, не съм 30 годишна серийна убийца. Живота ми е затвор. И изхода от него седи във съседната стая...Наострен и студен, чакащ да докосне кожата ми и да стане едно с плътта ми; да раздере повърхността и да се спусне до същността...Да докосне пулсиращите ми вени и да плъзне острието си по тях...И така да ми дари миг щастие...А след това - вечна забрава..

Snow - Informer

И все пак след редовете на депресия да отдадем дължимото на заслужилите своето място хитове:)

Informer, you no say
that's who I'm gonna blame
a licky boom boom down
Detective man said Daddy Snow
I stabbed someone down the lane
a licky boom boom down

Police than come and
they blow down my door
One him crawl through my window
so than they put me in the back
of the car at the station
From that point on I reached my destination
Now the destination reached
was the East detention
where they whipped out my pants and
looked up my bottom

Informer, you no say
that's who I'm gonna blame
a licky boom boom down
Detective man said Daddy Snow
I stabbed someone down the lane
a licky boom boom down

The bigger they are
the think the have more power
They're say on the phone
me say no every hour
I said I want to use it once
to call my lover
Lover who I'm gonna call
Is the one Tammy
I love her from my heart
down to my belly
Yes Daddy Snow, I'm the coolest Daddy
It's the one MC Shan and the one that is Snow
together we are like a tornado

Listen to me better listen to me now
when I rock the microphone
I rock it steady
Yes Sir Daddy Snow
me are the article done
when I'm at a dance
They say where you come from
People than say I come from Jamaica
but I'm born and raised in the ghetto
That's all I want you to know
my shoes used to tear up and my toes used to show
where I'm born is the one Toronto, so.

Informer, you no say
that's who I'm gonna blame
a licky boom boom down
Detective man said Daddy Snow
I stabbed someone down the lane
a licky boom boom down

Come with a nice young lady
Intelligent, yes she's gentle and irie
Everywhere I'm go I've never left her at all
Yes me Snow roam the dance
Roam the dance in every nation
You'd never know me Daddy Snow
I'm the Boom Shakata
I'll never lay down flat
in one cardboard box
Yes me Daddy Snow
I'm gonna reached the top, so.

Informer, you no say
that's who I'm gonna blame
a licky boom boom down
Detective man said Daddy Snow
I stabbed someone down the lane
a licky boom boom down

Why would he, why would he would he would he ...
We sitting round cool
with my dibby dibby girl
Police knock my door - lick up my pal
Rough me up and I can't do a thing
Pick up my line while the telephone rings
take me to the station
Black up my hands
Trail me down cause I'm hanging with the Snowman
What I'm gonna do, I'm black and I'm trapped
Slap me in the face and took all of my gap
They have no clues and the want to get warmer
But Shan won't turn Informer

Мразя те!

Знаеш ли...от отдавна искам да ти го кажа. Мразя те! Да, искрено те мразя. Мразя усмивката, завладяла мислите ми, мразя погледа ти, който гледа право в сърцето ми, мразя косата ти, скрила в себе си снопчета светлина, мразя лицето ти, което виждам всяка вечер в моя сън, мразя устните ти, които още не излизат от съзнанието ти, мразя гласа ти, който утеква в главата ми...мразя ВСИЧКО в теб...И най-вече мразя хладното ти сърце, сякаш направено от камък...

Колко пъти само казах 'мразя'...Да, това е моята тайна надежда че с многократното повторение ще повярвам в собствените си думи...

Трябва да те мразя! Защото иначе трябва да призная колко много те обичам...

Днес е хубав ден...
Дали ще дочакам утрешния?!

Без теб...

Вече мина цяла седмица...а имам чувството, че е минала година откакто за последно усетих устните ти...И се съсипвам всеки ден повече. Ама за какво?! Да ми се неначуди човек...

Преди точо седмица по това време те ми целуваше...А сега съм сама...Къде по дяволите отиде?! Продължавам да пиша за тебе...А може би помниш?! Незнам...

А и не искам да знам. Искам да вярвам, че е така, че мислиш за мен, че ме пазиш в сърцето си. Трябва, просто трябва... за да не загубя личността си.

а ти?

Чета старите съобщения...и се усмихвам...и не усещам как очите ми се пънят със сълзи...

Къде си сега? Искам те. Единствено теб. А ти...ти си в съседния блок. И все пак разстоянието е огромно...Толкова си близо всеки ден...и те чувствам толкова отдалечен...Гледам те, и ти ме гледаш...И усещам как всъщност не ме виждаш. Какво виждаш в мен? Една курва? Да. И аз съм виновна. Аз си извоювах тази слава. И не съжалявам, защото съм щастлива и така. Съжалявам само, че не си до мен, че не мога да те докосна...Че пиша толкова много и красиви думи за теб, а ти едва ли дори предполагаш как се топи сърцето ми от мъка... Дали ти пука? Дали на някой изобщо му пука?!?!!

час по френски...

В час по френски съм...и учим нещо...Но думите просто минават покрай ушите ми. От време на време се намесвам с някой отговор, който обаче или е грешен или не е на мястото си...

Не внимавам. Пък и не искам. В момента единственото на френски, което ми се върти в главата е въпрос...към самата мен: "Qu'est-ce que JE fais?!". И отговор нямам. Всъщност май най-точния отговор ще бъде: "Мисля за теб". Но не мога да го кажа на френски. И защо? Еми защото си ми завзел изцяло мислите и не мога да се съсредоточа. Дори да сме го учили, не мога да си спомня. Господи! Помня само твоята усмивка. А тя отеква в мътното ми съзнание...

Единственото което ми остана от теб - спомена...

Чак започвам да се плаша...Къде ми отиде здравия разум?! Изпари се. Също както ти.

Дискът се завърта...почва някакъв разказ. Да, сега го чувам. Слушаме за живота на някаква...То това защото аз нямам достатъчно проблеми, че сега ще слушам и нейните...

Искам всичко и всички да изчезнат...За да се пренесе самотата от душата ми и в реалността...

поредната изповед...не ми ли омръзна?!

и ето...пак седя и си плача сама...поредната вечер. Защо? Заради теб. А кой си ти? Незнам...

Незнам името ти, нито знам как изглеждаш...Виждам те във всеки, а ми е толкова трудно да те намеря. Да. Търся принца на бял кон. Принца, който ще хване обикновеното момиче, престрадало и измъчено и ще спре болката й. Този, който ще ме избави от несгодите...Ще отвори нови врати в живота ми и ще ми покаже как да живея. Да, точно така, да живея. Защото сега просто съществувам и ден след ден страдам все повече и повече...

Къде си ти? Не зная...и затъвам в тъмнината на празната стая...

А сълзите ми се ронят ли, ронят. И никой не ги вижда. Никой не усеща мъката, която те са насъбрали в себе си...

"Почакай, любовта ще те намери." Да бе, намерила ме е...Във всеки, който ми обърне минимално внимание виждам своя принц. И със всеки следващ страдам все повече и повече...

Дали си заслужава чакането? Дали изобщо трябва да го чакам? Ами ако той не ме открие? Ако ме подмине и не разбере, че му е писано да ме избави от мъките на самотата? Не искам да прекарам живота си така...Не мога...Вече загувих надежда...

искам...

Искам в черно да бъда облечена.
Искам сълзите да бъдат от кръв.
Искам ръцете ми да са ледени,
за да късам от устните плът.

Искам да разбия сърцето си,
да нарежа с огледало зениците,
Искам да намразя лицето си,
душата ми да лети като птиците.

Искам да плача, но не искам да гледаш.
Искам да мразя, но не теб.
Искам да обичам но не умея.
Искам да разтопя сърцето от лед.

Искам крака от стъкло
и огън вместо коси.
Искам изгрев в тунела
и слънце което не спи.

Искам дом в пръстта.
Искам свещ да гори във сърцето ти.
Искам обич и след смъртта.
Искам живот, но какво е това!

Кръвопиец

Това е едно мое стихотворение...вече старичко ноо имам нужда да ги paste-на някъде за да не ги загубя

Кръвопиец :)

Нощ над призрачния град се спуска.
Кръв капе от моята уста.
Моята жертва надежда изпусна,
ах, колко е топла и сладка кръвта!

Червена мъгла обгръща страха им,
болка, пронизани от остри зъби вени, носещи смърт
Нещастие, безсмъртност, блян неизпълним,
проклятие... и дарба е вечността.

Проклета от светлината,
вървя сама по безлюдна пътека на кръвта,
ах, тъй празна е душата,
на докоснаните от сатаната същества.

Кръстoвете не ме плашат,
нали на Него искам да приличам,
но аз съм просто дете на нощта,
своето съществуване на мрак обричам.

Кръвопролитие след кръвопролитие
и жаждата ми за човешка кръв.
Нощта е моето прикритие,
А мистиерията - моя стръв.

Искам като всички и аз да умра,
като смъртна простия си живот аз да живея,
но аз съм проклетa от смъртта,
лишена от смисъл за нея вечно да копнея.

Това чувство за самота не ме напуска. Днес пак бях сам самичка въпреки, че Светла ме чакаше на метрото. През цялото време всъщност бяхме заедно...И въпреки това бях сама..

Видях теб...И някак си бурята в умът ми утихна. Осъзнах за пореден път, че точно ти си липсващата част от пъзела на раздробената ми душа.

И обладана от мислите за теб, аз се почувствах щастлива, защото беше толкова близо и аз можех спокойно да се наслаждавам на бляскавата игра на лампите, отразяваща се в очите ти...И за този кратък миг на щастие заплатих жестоко...

Истината за пореден път ме връхлетя...Ти си тъй безразличен и студен...по моя вина...

Вялото ти 'здравей' само потвърди опасенията ти. Но сърцето, неповлияно от ума, долови сигнал, че искаш да ме докоснеш, да ме прегърнеш, че имаш нужда от мен... Да...И това стана не защото всичко това е истина, не защото можех да дешифрирам неясните знаци на обърканото ти съзнание...Едва ли изобщо някой изобщо може...Не. Просто го усещах, защото така трябваше. Защото иначе сърцето ми щеше да се пръсне. Защото ако болното ми въображение не рисуваше измислените ти чувства, аз просто щях да изчезна. И не, този път не говоря за душевно изчезване. Говоря за съвсем истинско, материално изчезване. Без изкривената си представа за живота щях да съм погубена....да повяхна и нежния вятър да отвее прахта на погазените ми чувства, а някой случаен пътник да погази въглена на нашата любов. И ето - пак казвам нашата...Защото просто трябва да вярвам, че е споделена, за да продължа жадното си съществуване. Но не...За теб бях просто поредната...

Те хората добре са си го казали : "Не ме обичай, че да те обичам аз". И е точно така. Просто гадната човешка психика е така устроена. Винаги искаме това, което не можем да имаме. И защо? Еми за да ни е гадно. Да, всичко в този живот се свежда то едното "гадно". Дори щастливите моменти, защото после пък ни е гадно защото са свършили и ние сме затънали отново в ежедневната порция нещастие...

А може би трябва да сме нещастни, за да можем да отценим после вкуса на истинското щастие? Не знам.

Стига толкова за сега...Като се прибера пак...


Това между другото е преписка от тетрадката ми по технологии. Да, в нея се роди тази боза.

сама...с цигарения дим

Стоях си сама на балкона...а чувствата, бушуващи в мен ме разкъсваха...И усещах как никотина раздира гърлото ми...как пълни дробовете ми и замайва главата ми...И мислите ме връхлитаха...И кашата в малкото ми мозъче ставаше все по голяма...

И сега усещам това чувство. И се чудя...Ако не са самоубия, то никотина ще ме довърши. И тази мисъл не ми дава покой. Не, не тази за смъртта. А за тази, че сама се докарвам до това състояние. И ми е чудно - толкова ли мразя живота? Не, бе не го мразя. Просто...Просто и аз незнам. Незнам къде съм. Провиквам се отчаяно...но никой отново не чува плачът ми. Уж е тихо а никой не чува стона ми... Заобиколена съм от хора и пак съм сама.

Днес в трамвая отново беше претъпкано. Качих се и потънах сред върволяка от хора. Толкова много мечти, въздишки и човешки съдби събрани на едно място. Дестетки хора. А аз отново се чувствах сама...

Седя в претъпканата кухня. Наще пак имат гости. Толкова са весели и изпълнени с енергия...А аз отново съм сама...Заобиколена от хора, но все пак сама. Чувствам се като чужденец тук. Сякаш мястото ми не е в тази стая...в този дом...по-скоро в този свят...

Вдишвам дълбоко и се връщам на компютъра в хола...и драскам всичко със ясното съзнание, че никой няма да го прочете. И все пак ми олеква. Олеква ми и аз незнам що. Може би защото чувствам че съм споделила болката с моя въображаем читател...Моята последна утеха - размитата ми представа за реалността. Също толкова объркана и избледняла като моя образ. Точно отражение на моята същност. И ме боли.

Защо пак съм така сама...защо не виждам нищо...нямам име нито имам дом. За всичко друго съм забравила. Всякаш съм плод на болен мозък. Нереална и объркана. Две думи, които ме описват идеално.

Забулена от цигарен дим, отдалечена от истината, плувам някъде в обляна в сълзи. И слънцето (моето си въображаемо слънце защото е 10 вечерта) се отразява в капките мъка, стичащи се от очите ми.

А тези капки...единствените ми истински, материални приятелки, които, макар и за кратко, мога да докосна. Да, докосвам ги а те под допира на кожата ми се разтичат още повече, сякаш ги е страх да не станат като мен, и изчезват. И какво стана? Единствената ми опора изчезва. Нищо. Очите ми са пълни със тези мимолетни приятелки и не спират да ги показват на света...

А аз...аз потъвам бавно в мрака...

болка...и сълзи...само това

И все пак...връщам се към настоящето...А то едно настояще...с главно Н. И пиша. Пиша и аз незнам защо. Може би искам феята орисница или там каквото и да е да ми види поста и да си каже: Човек в нужда, дай да помогна. Някой, който и да е да чуе отчаяния ми зов за помощ, небрежно прикрит под булото на агресията. Ама не.

Оставам си сама в океана от бушуващи мисли, които нервно кипят и се борят вътре в мен...Съзнанието ми се мята напосоки...Хаотично се удря в стените на тялото, което е приклещило душата...а тя иска да лети. И не намира покой в клетката на ежедневната сивота. Тук може би някой влюбен или някой просто щастлив ще каже: е да ама не е толкова сиво. Бе гледайте си работата. На мене пък си ми е сиво. В главата ми сякаш има мъничък вихър и той разпръсква и без това разпилените мисли. И изчезват, но на тяхно място идват нови - още по объркани.

И във този микс от болка, тъга, спомени за някогашно щастие и носталгия по отдавна отминали дни изплува образ. Твоя образ...И се чудя къде си ти сега...Какво правиш, мислиш ли за мен...И всякаш най накрая мислите ми се систематизират и капката останал здрав разум изплува и ми отговаря. Но нов вихър от лишени от смисъл мисли нахлува и аз така и не чувам отговора...А как ми липсваш...Липсва ми усмивката ти, допира ти, нежността ти...

Но стига толкова за теб...Мисля че тези няколко реда, които ти отделих са напълно достатъчни. Сега за мен. Защото АЗ съм тази която страда. Да, аз съм тази с надвисналото черно облаче над главата, от което само ми вали, вали и вали...И от време на време гръмотевици. Те допринасят за хаоса в главата ми...

Нежна дрога...банално. Но това си ти. И нека стана банална. Банална с обичта си, банална със потокът от сълзи, банална със самото повтаряне на думата 'банална'.

А като стана дума за сълзи...сега са цял потоп...дори незнам защо плача...Те сами започват да излизат от очите ми... надпреварват се коя да излезе първа...отронват се тихо и после се стичат нежно по лицето ми...И унесени във фееричния им танц се загубват някъде в небитието...и пак...Но само днес... от утре няма повече... Днес ще ги изплача всичките,за да не останат за утре... нито за други ден... нито за когато и да е било!

А как ми се иска да си вярвах...Но не мога...загубих вяра във самата себе си...незнам коя съм...и защо съм тук. Мисля си, че аз съм си единствена опора и само на собствената си подкрепа мога да разчитам. И при тази мисъл сълзите ми забързват ход и надпреварата става яростна борба коя първа ще извърви пътя си...

И главата ме боли...сякаш някаква сирена вие вътре в мен...викът и заглушава лутащите се мисли и ме оставя сама с болката...И паля цигара...
Дано спре мъката...

iiiiiiiiii

първия ми пост...и не знам какво да кажа...всъщност имам толкова много да кажа но не знам с какво да започна...може би с Добре заварили?