поредната изповед...не ми ли омръзна?!

и ето...пак седя и си плача сама...поредната вечер. Защо? Заради теб. А кой си ти? Незнам...

Незнам името ти, нито знам как изглеждаш...Виждам те във всеки, а ми е толкова трудно да те намеря. Да. Търся принца на бял кон. Принца, който ще хване обикновеното момиче, престрадало и измъчено и ще спре болката й. Този, който ще ме избави от несгодите...Ще отвори нови врати в живота ми и ще ми покаже как да живея. Да, точно така, да живея. Защото сега просто съществувам и ден след ден страдам все повече и повече...

Къде си ти? Не зная...и затъвам в тъмнината на празната стая...

А сълзите ми се ронят ли, ронят. И никой не ги вижда. Никой не усеща мъката, която те са насъбрали в себе си...

"Почакай, любовта ще те намери." Да бе, намерила ме е...Във всеки, който ми обърне минимално внимание виждам своя принц. И със всеки следващ страдам все повече и повече...

Дали си заслужава чакането? Дали изобщо трябва да го чакам? Ами ако той не ме открие? Ако ме подмине и не разбере, че му е писано да ме избави от мъките на самотата? Не искам да прекарам живота си така...Не мога...Вече загувих надежда...