в...незнам

в криза съм. Или в депресия. Или и в двете. Побърквам се и не искам да продължава така. Мъжете са жалки и ги мразя. Или поне така искам...

той

Времето е ужасно топло, а ние вървим към гарата.  Запътили сме се към...Незнаем. Това трябваше да е вълнуващо, но вместо това жегата е превзела телата ни и е спряла достъпа на мисли, чувства и вълнения. И не само нас - всички са така. Едва едва се влачат към своята цел...Защо изобщо са излезли навън? Защо и ние сме навън? Само двамата, без посока.

Ето я и централна гара. След толкова усилия вече сме достатъчно близо, за да я видим. Сега тя седи пред нас като един голям лешояд, в който влизаш и загубваш себе си. Влизаш и ставаш част от масата изпотени и вмирисани хора, с последната надежда да стигнеш там, за където си тръгнал. Звучи що годе нормално за останалите люде, но въпроса ми е ние какво правим там? Нямаме път с влак. Просто така.

Влизаме и усещаш хладен железен полъх, който едновременно те отблъсква и привлича. Както и да е, поне те спасява от топлинен удар.
Отиваме на първата каса и чакаме реда си. Пред нас има само една жена. Луда ли е, къде е тръгнала в жегите? Все едно. Наш ред е. Продавачката съвсем нелюбезно ни пита : "Колко билета и за къде?". Отегчението се е излегнало на лицето й и ни се присмива. А ние, двамата, седим като втрещени и изобщо не знаем какво правим пред гюшето и къде искаме да отидем. Даже не сме сигурни, че искаме да отидем някъде.

-Ами...Перник. Да, точно така. Два билета за Перник. - казва той, след като се е поосъзнал.
-Детски или за възрастни?
-Един детски и един за възрастни - намесвам се и аз, почувствала се ненужна. Ревнувах момчето си от старата продавачка. Той протяга ръка да вземе билетите. Ревнувам го от всичко. Не искам да ги докосва. Аз ги взимам и ги прибирам в джоба му. Хващам ръката му и както майка влачи своето немирно дете, аз го завлачих към перона.

Влака беше там - дълъг и навъсен, като сърдит анимационен герой. Вагоните му, макар и добре обрисувани, сега ми изглеждат неприятни.
Както и да е, качваме се в първия вагон и започваме да обикаляме да търсим къде да седнем. Във всички купета има хора, а ние искаме да сме сами. Отварям последното купе - то е свободно. Колко хубаво! Сядаме вътре, палим цигара и вадим шише червено вино...

Искахме да сме сами, но не си говорим. Седим и се гледаме с празни погледи...Дори вече не се гледаме. Слизаме от влака и хващаме този за обратно. Защо изобщо дойдохме?

Ти седиш срещу мен и ме гледаш със странен поглед, смесващ отегчение, познанство и някакво странно мъгливо желание. Ти обаче не си достатъчно силен да пребориш горещината и мързела, за да изпълниш желанието си....

той

Тя протегна ръка, преборвайки топлия полъх на вятъра и намери неговата. Хвана се здраво, осъзнавайки, че това е шанс, който й се даваше веднъж. Той я погледна и с усмивка дръпна силно от цигарата си.
Бяха някъде из София, вървяха по прашните пътища на собствените си мозъци. Сами в нищото, заобиколено от самите себе си. Прашен въздух с мирис на...Нищо. Тук дори зловонието нямаше собствена миризма. Обонянието им беше прекалено изморено за да усеща аромата на прахта...или прекалено свикнало....
И те продължаваха да вървят, говорейки си. За какво? Нямаше значение. Двамата си говореха за нещо, но то беше на заден план. Чувствата им кипяха и привличането се носеше във въздуха, танцуваше с пепелта и бензиновите изпарения...Феерично се вливаше в главите им, упойвайки мозъците им, придавайки им съвършенство...

-Време е да си тръгвам.

Звездите почти не се виждаха. Облаците също - в момента небето беше едно голямо нищо - нито луна, нито облаци, нито звезди...Само тук таме някое отражение на разбита усмивка и нищо повече.

-Недей, замалко остани.

Сърцето и биеше забързано и силно, сякаш се опитваше да се откъсне от тялото й.

-Трябва.

Ръцете й обгърнаха врата му. Сега за нея не съществуваше свян. Съществуваше само той.

-Благодаря, че ме изпрати.

Очите му се впиха в нейните, сякаш опитваше да проникне в мозъка й, а когато успяваше се оказваше сред празнота.
Странно нещо са чувствата - понякога красиви, понякога болезнени. Понякога ни карат да плачем, но най-често просто отшумяват.

-За теб - винаги. Защо, защо трябва да си тръгваш? Искам да останеш повече, да сме заедно повече - каза той и се наведе леко към нея.

Тя знаеше. Сега щеше да я целуне. Момчето, за което мечтаеше от толкова време.

-Не мога...И аз искам да остана, но просто не мога.

Той усещаше аромата й, който нежно го приласкаваше и омагьосваше. Изкарваше пред очите му неповторими сцени и сякаш му отнемаше здравия разсъдък... Аромата на жена, която иска. На жена, която ще постигне, защото обича.

-Аз...

Тя не издържа. Повдигна се лекичко, присви лакти и обгърнала врата му с ръце го целуна. Бавно и само по устните. Останаха неподвижни, докоснали устни. Тя нежно се откъсна от любовната му примка и го погледна....
Той беше нервно усмихнат, възбуден и нетърпелив да я целуне отново. Тя видя това, но го остави в очакване, като леко се отдръпна...

-Трябва да тръ...

Той не издържа и я целуна отново...И отново...

-Аз...Ще се видим утре...-каза тя, изгаряйки от щастие....

Нощта траеше сякаш години....Времето беше забравило нормалния си ход и сега всяка секунда се откъсваше с мъка от сърцето на света и се вливаше в океана на отминалото. Луната не помръдваше, не искаше да се махне от небето, за да дойде слънцето. Сякаш го правеше нарочно. Сякаш я дразнеше нарочно с бледото си изражение на отвратителното небе. Не, на прекрасното небе, защото точно сега то имаше същия цвят като неговата тениска. Най-прекрасния цвят, който тя можеше да си представи сега. Толкова мисли за него, толкова много време до утрото и толкова изпуснати секунди, които тя можеше без да се замисли да му подари. Всичко това изглеждаше като ужасен капан на безвремието, като че нощта нямаше край. Но тя знаеше, деня идваше....Бавно, но идваше.
На сутринта първото, което видя беше съобщение от него. Сърцето и за секунда спря да бие, а след това сякаш се опита да се изтръгне от гърдите й. Ръцете й отказваха да я слушат, но тя трябваше да види.

"Обади се като можеш, да се видим".

-Аз, аз трябва да говоря с теб много сериозно, но нека първо стигнем в парка - каза той след като не я целуна за здравей.

-Кажи ми сега. Искам да знам, любопитна съм.

Тя гореше от вълнение. Нямаше търпение да чуе какво ще й каже той, а после, без значение какво е било, да направи нещо. Каквото и да е нещо. Дори просто да хване ръката му.

-Аз...Трудно ми е...Незнам как да го кажа, затова ще го кажа направо. Много те харесвам...

Сърцето й изтръпна. Тя се премести пред него в очакване.

-...Но имам сериозна приятелка. 5 години сме заедно.

-Аз...Аз....Да, няма проблем...аз...

Тя беше съкрушена...Това беше. Тя седеше и не вярваше...

Очите й се напълниха със сълзи, но тя не си позволи да заплаче пред него. Те вървяха заедно, но всъщност отчуждени и незнаещи какво да кажат. Вървяха заедно в главата й. Вървяха заедно и се спускаха към сърцето й. Вървяха заедно...И просто вървяха без нищо друго да се случи. Те просто вървяха, отдалечени, от страх ръцете им да не се докоснат случайно; вървяха заедно към едно голямо нищо, което за нея беше изпълнено с неизвестност и сълзи...За него беше просто поредния ден.



На следващата нощ тя не можа да заспи. Стоя будна и плака...Както и по-следващата и по-по-следващата...




*********

Тя съм Аз. А Той...Няма смисъл да изяснявам...
Това беше един от най-прекрасните моменти в живота ми...Просто исках да го запечатам някъде, защото ако го забравя няма да си простя...
Мисля, че обичам болката. Обичам сърцето ми да е разбито, иначе защо избрах именно ТЕБ?

?!?!

да бе, ама знаете ли кво? И аз имам чувства...Изненада!

И...часът е 1.59...малко след полунощ...И...И не мога да заспя...

Гледах снимката му до сега...И толкова въпроси...Искам да питам...Да питам много и глупави въпроси...Да се давя в премълчана истина и предъвкани лъжи...

А няма кой да питам...Няма кой да ми отговори...

For a minute there I've lost myself...

Още усещам ръката му, хванала моята....

И погледа му преди да ме целуне...

For a minute there I've lost myself...

И кво като си имам купчинка със спомени...Даже не мога да ги запаля, за да ги почувствам отново...пак. Или поне топлината на изгарящите им споменски тела....

Е, имам си порочни мисли в изобилие...

Аз...Какво бях аз? Заместител на нея? Заместител на женска ласка? Момичето, което целуваш, защото е прекалено изпаднала, а и ти също? Или просто момичето, което те кара да вършиш глупости и да обърнеш внимание на детското в себе си? ...Или нещо повече? И мислиш ли за мен? Трудно ли ти е и на теб? Излъгана ли ще ме оставиш? Липсвам ли ти? А тя...Трудно ли ти е без нея?

НЕ МЕ ЛИ ЧУВАШ?!?!?! аз...

For a minute there I've lost myself...

Не съм в състояние...

Не ти ли е поне малко трудно да седиш до мен и да знаеш, че просто няма начин...Не, не трудно. Не ти ли е гузно, като виждаш в очите ми болка, като усещаш в движенията ми предсмъртна агония? Не виждаш ли, че съм готова? Готова, готова да ме смачкаш?

Оначи вечер устните ми крещяха на твоите....

Онази вечер тялото ми се молеше на твоето....

Онази вечер ръцете ми пиеха живот от твоите....

Онази вечер няма да се върне....

А само ако знаеш как искам....

For a minute there I've lost myself...

Иска ми се онзи миг да беше продължил вечно...

Не мразя много, мразя малко...

и просто ми е някак странно, че сърцето ми отказва да мрази....Защото всички го заслужиха...

но качествено...

Какво е приятелство? Може би не мога да отговоря...За мен в момента "приятелството" е модерен начин да се самонараняваш...

Когато обичам, умирам да бъда с теб в едно...

Някога случвало ли ти се е, Въображаеми читателю, да крещиш от болка, а никой да не чува? Боляло ли те е толкова, че да трябва да пиеш успокоителни, за да не умреш? Всеки нерв, всеки мускол, всяко окончание на тялото ти да се свива гневно и да агонизира...И да виждаш, че сам си го причиняваш....

Дано отговора ти е "не"....Иначе и ти си като мен...жалък...

Смея ти се, въображаеми читателю, смея ти се...

Може да не виждаш, но не можеш да не гледаш...Не можеш да откъснеш очи от лудото ми тяло, което танцува предсмъртен танц...

Защото аз мога нещо, което ти не можеш...

Аз мога да обичам....

Да бъда с теб в едно....

Любов?

Сега се подгответе за извършване на релаксация....

Да бе, казват, че било хубаво чувство....

А на мен какво ми донесе любовта?

това е отморяваща и успокояваща с процедура...

Нищо...няколко рани, много сълзи и цял чувал с недоверие...

заемете удобно положение

Виждаш някой....Общувате известно време....Започваш да вярваш...

легнете по гръб

...Дали не е прекалено рано да вярваш толкова сляпо?

съберете петите, отворете леко ходилата в страни

Не...ТИ си се вкопчил в надеждата и като слепец опипваш приятно оформените й форми....И вярваш, вярваш, просто за да можеш да кажеш, че вярваш в нещо...

приберете ръцете до тялото, леко свити в лактите

Докато след време не осъзнаеш, че е твърде късно, за да излезеш от омагьосания кръг на болката...

отпуснете ръцете, раменете и краката

Слушаш и изпълняваш покорно всичко, което ти се каже, само и само да не бъдеш изблъскан назад от кръга и да останеш сам в нищото...

затворете очи

И вече можеш да усетиш как се носиш по течението...Ден след ден....

съсредоточете вниманието в словото на лектора

Лъжа след лъжа и вече си толкова погълнат, че почваш да живееш в твой собствен свят, по-хубав, по-цветен, по-вълнуващ....

и повтаряйте на глас


Но знаеш, че не е истински....И крещиш...Никой не те чува. Ти, разбира се, продължаваш да крещиш....


аз съм спокоен

Не е вярно!

аз съм много спокоен

Не е вярно!

аз почивам

НЕ Е ВЯРНО!

аз почивам все повече и повече

или е вярно?....

аз почивам все по-дълбоко и по-дълбоко

И така, докато не забравиш напълно действителността....

моята нервна система се намира в дълбок лечебен покой

Чудиш се защо толкова дълго? Защото много по-тежко е падането, когато си вкусил от соковете на плодовете райски...Когато с устни си целувал ангели небесни.... Когато това е бил твоя живот, а изведнъж си прокуден от него...

спокойно е моето сърце

И принуден да живееш в реалността...Да гледаш от далеч как друг е заел мястото ти... Сега виждаш колко е било ужасно нали? Виждаш в каква заблуда си бил....

спокойно е моето дишане

Но сега друг глупак е там и държи ръката на изкушението и нереалността..... Тихичко и тайно въздишаш....

моите неприятни мисли се отдалечават от мен

Какъв късмет, че го осъзна преди да е станало прекалено късно! Какъв късмет, че успя да се откъснеш....Какъв късмет.... Не...

лятна умора се разлива по тялото ми

Каква болка....Колкото и да е бил ужасен, това е бил твоя живот...и ти си го искаш...Но не може....

желанието за движение изчезва...

Желанието за живот изчезва...и ти отново си никой....Просто никой...

и никаква следа от здрав разум...и нищо....

И една голяма черна, лъхаща на алкохол дупка в главата ми...И зловонна черна любов...И дълбока мъка, по-стара от всичко...

Повреда....повреда...повреда....повреда.....повреда...повреда....


И никакъв смисъл от всички изписани думи....

И дали наистина утрото е най-тъмно преди зазоряване? Дали няма да стане и по-тъмно и по-тъмно? Дали...дали има смисъл да напиша всичко, след като знам, че никой няма да го прочете? Дали ако излея душата си...

...Страх ме е да продължа...Може би ако кажа всичко, което мисля, главата ми ще остане съвсем празна...Лишена от мисли и чувства....И гадната дупка ще се размирише още по-силно...и по-зловещо...

Повреда....повреда...повреда....повреда.....повреда...повреда....

Диазепам?

Знаеш ли какво е Диазепам? Иска ми се никога да не разбереш...

Вървя по улиците...Разхождам си кучето...И всичко е сивкаво и размазано. Сиво. Всичко е сиво. От Диазепама почти не мога да различавам цветовете. Майка ми каза, че навън е 30 градуса...Аз съм с чорапогащник, дълги чорапи, дълъг панталон, вълнен пуловер и зимно яке до коляното. Не осещам топлина. Нито студ. Чувствата ми за притъпени от лекарството. Нещо в мен ми казва, че ми е студено, но уви...не мога да го почувствам.

А всъщност чувствала ли съм изобщо? Винаги ли е било така? Винаги ли съм виждала всичко в сиво? Кога, кога изчезна цветното детско щастие и дойде сивото от ежедневието? Кога останах така сама?

И все пак, Диазепам. Незнам как се движа - просто механично. Незнам и къде отивам, нито защо съм излезнала. Не усещам нищо по тялото си...Някакъв далечен шум...Сякаш прихващам честотите...

Знам защо стана така. Изнасилена съм. Знам го. И за да го забравя, ме дрогират. Дрога. Да, ти знаеш ли, че към диазепам-а се развива пристрастеност? Знаеш ли на коя група хора го дават? На раково болни в последните седмици от живота им, за да омекотят болката им. А аз съм на 15. Не. Не искам да умирам...Нямам друг избор.

Първото нещо, което усещам. Парещо докосване, като докосването на клечка кибрит до петно бензин. И сякаш на бавен кадър болката се свлича...това е сълза...не мога...не искам да пиша... Боли ме да пиша.

маскарад

маскарад...пиеса...и кукленото шоу...
усмивката и слоевете тежък грим...
маскарад...а погледни надолу...
сърцето ми на показ и гъстия дим...

Усмихвам се така широко
и гледам детските лица.
Скрита в мен е тъй дълбоко
човешка мъка и тъга...

Представлението вече свърши
усмивката от грим изтривам
фалша чувствата ми днес прекърши
във сълзи сега се заливам

самотно...

И днес заплаках...не плача в даскало...днес обаче имах нужда...да плача, да се сополивя и да чувам "даа ще се оправиш"... и аз незнам защо...да де, ама тя беше наблизо...толкова добра и нормална...нормална в общество на откачалки...

И защо за бога вече такива като нас се считат за странни? Защо да пишеш и да изразяваш чувствата си се смята за остаряла практика? Защо...защо когато някой се отличава от стадото, веднага бива заклеймен с кофти надпис "freak"?!
Аз не съм freak...не се чувствам така...Това че моя мозък може да роди нещо по-добро от бисерите, които ражда твоя, не ме прави ненормална...
И да...Виждам света с моите си очи...с моите червени очила за дълбоко виждане...дълбоко виждане? Да, това е, когато мога да надзърна в душата ти...Друг е въпроса, че понякога се взирам толкова надълбоко...и пак не виждам нищо...
Толкова празни погледи всъщност крият препълнени със мисли души...
В днешно времем е модерно да си тъп...Модерно е да се държиш като някой друг, защото е по готин от теб...Защото си мислиш, че е по-готин от теб...Защото е успял да те убеди, че е по-готин от теб...А той...той всъщност е откраднал чужда самоличност...

И седя...И си говоря...с теб...и вече не усещам разлика дали говоря с теб или с него, или с нея, или с още амнайсе (!?) човека, които имат същите виждания за нещата като теб не защото сте на едно умствено ниво, а защото сте изкопирали своето "умствено" ниво от 1 и същ човек...

и пак...

Пак какво? Пак пиша? Пак плача? Пак мисля? Пак се самосъжалявам? Пак в депресия?

Да...Пак.

И пак наще са ми виновни...Съсипаха ми живота, а аз не мога да спра да ги обичам...Те обаче успяха доста бързо...

хей хей хей

пак съм сама...и този път ми е много по-тежко от останалите...

Слушам песента, на която си изплаках очите заради Емо...Толкова далечен ми е спомена...Първото момче, което целунах...Първото момче, на което казах "Обичам те"...Първото момчче, което разби сърцето ми...

I hate you guys...all of ya

и така...

 Пиша...Не защото имам какво да кажа, а защото имам нужда да кажа каквото и да е...На който и да е...Дори на теб, мой въображаеми читателю.

Имам имен ден...Хубаво, а? Дам, но не разбирам, защо пак не мога да се усмихна? Главата ми е натежала от мисли за теб. И даже незнам защо... Ще издържа ли 10 дни без теб или ще се предам? Искам да издържа. Искам да те видя...Искам те. Искам, но не заради самия теб, а заради самото чувство да си с някой, да бъдеш прегръщан и целуван...Обсипван с нежни ласки...

Затварям очи...Ти. Изпълваш ме. И пак плача...

Не! Почакай! Не плача. Нямам сълзи в очите си. Пресъхнали са...

Сърцето ми...Твърдо е...

Искам да заплача...Нямам сили...Искам...Теб...

И ето...усещам как очите ми се пълнят със сълзи. Една едничка. Мъничка сълзица...Малка, но изпълнена с болка. Разкрива ме. Агонизирам. КРЕЩЯ

...продължение

Но първо ще кажа другата хубава новина, защото наистина заслужава да й отдам чест.

Наще ще ми дадат пари за да си купя билет за World of Drum n Bass... Не мога да повярвам.

Сега по същество.

Казах на госпожата по рисуване. Събра ни. В коридора. Докосна ръката ми...И ток протече по цялото ми тяло. Погледнах го. Небрежно усмихнат. А отвътре? Нежност. Усетих я.

Минутите заедно. Няма да ги забравя. Надявам се.

Хайде...стига. Няма да плача. Не повече. Очите ми пресъхнаха...

нужда...

имам нужда да пиша...Да пиша незавършени и неясни изречения...Хаотични...Несвързани...

Той. Къде е? Ти. Ти отдавна изчезна. Мислите ми. Опустоши ги. Защо? Не те обичам. Знам. Всичко е минало. Защо тогава продължавам да мисля за теб? Агонизирам. Стига.

Той. А ти? Остави ме. Не преследвай мислите ми. Не ме измъчвай. Моля. Моля се...

Той. Той е хубав. И мил. И май ме харесва.

И все пак...Ти...

И пак плача. Защо ли? Незнам. Защото мисля за теб. Ти беше моя живот. Тръгна си и със себе си отведе и слънцето, и луната, и нежния полъх на вятъра...Остави ми само сълзите, а те, верни мои спътници, се стичат по бузите ми и падат ли падат...

Не ги бърша. Напомнят ми за теб.

А той? Да. Сега ще говоря за него. Мисля си постоянно. Ще заеме ли твоето място? Едва ли. Защо да не опитам? Лошо няма. Не. Има. Пак ще съм нещастна. Поне те няма да ме предадат. Сълзите.

Сега е момента да разкажа. Защото момента беше хубав и не искам да го забравя. За първи път от месеци. Ръцете ми трепнаха. Бях забравила какво е чувството.

Очаквайте историята в следващата част...

и сега какво ми е?

Въпрос...чийто отговор незнам...

Толкова много неща...Връхлитат ме...Мисли...За теб...

Въпроси...Много въпроси...Незнам...Толкова прости...И все пак с толкова дълбоко скрит отговор...Какво става с мен? Незнам...

И мисля...Изведнъж в мрака проблясва ярка искра...Един въпрос...С един отговор...Ясен отговор...

Ще боли ли? Да! Не, не съм надникнала в дълбините на сложно преплитащите се чувства събрали се в малкото ми сърце...Просто знам...Винаги е така. Виждам...Харесвам...Обичам...Горя...И жива ИЗГАРЯМ...И сега ли ще е така? Да. Кратко и ясно...

Направих толкова много глупости...Да, миналия петък (23март) отидох на партито. Без Мими и Лили. И отидох с ясната нагласа да го направя...

Влезнах и се чувствах неловко...Само аз и Стела...И куп непознати...Миговете отлетяха...Сякаш секунда по късно държах малкото хапче в ръцете си...Бях в тоалетната...Треперех, очаквайки нещо да се случи...Някой, който и да е, да влезне и да каже "НЕДЕЙ!"... и чаках...Никой не влезе...Ръцете ми вече не потръпваха нервно, предчувстайки греха...Затворих очи, но не навреме...Една малка сълза вече бавно се стичаше по бузата ми, а аз нямах сили да я спра...

Отворих очи. Свърших. Вече бях го направила. Ръката ми още стискаше неумело навитата тръбичка. Потреперих, погледнах я и с ужас я захвърлих далеч от мен. Наведох се за да пия вода, но само намокрих устните си, изпръхнали от бушуващо неодобрение към самата мен. Погледнах огледалото, откъдето ме гледаше едно изключително недружелюбно момиче, извършило нещо, за което само не можеше да си прости...

Не. От това не се умира. Не умрях и аз. Но нещо в мен се пречупи. Те...Мими и Лили...Сълзите...Страха, че един ден ще посегна към точно това изкушение. Изкушение? Не. Дори не исках да го правя...

Върнах се в реалността. Протегнах ръка и нежно погалих отражението...Не можех да изтрия сълзите на това момиче, което все още седеше в огледалото...Не можех да изтрия собствените си сълзи...Сълзи на едно дете, усетило вкуса на живота прекалено рано...

winamp нещо си

казаха ми някаква глупост с winamp-a  и реших да пробвам...

1. How do I feel like?: Нокаут & Сенсей - Задругата на пръстена
2. How do I feel the world?: Нокаут & Йоко - Stick insect
3. How does the world feel about me?: Галена - Чупката (?!?!?!)
4. How do I like myself?: Ogonek - Oranjevo (дам, вярничко)
5. What can I do to like myself more?: Avril Lavigne - how does it feel
6. Do the world get me right?: DRS - Scum (skit)
7. Have I found my real love?: South Parck - Kyle's mom's a bitch
8. Do I love Christian?: Avril Lavingne - Who knows (хаха тоя път ме закова)
9. Does he like me?: Азис - Сълзи (предполагам че това определено не е да)
10. Will we be together?: Hardcore Forces - Gabba bells
11. How does Mimi and Lili feel about me?: X-team - minus 2ri etaj (mai da?)
12. How can I make myself happy?: Ивана - Животът продължава
13. How will I be remembered?: Хората от гетото - Ти си кучка
14. What’s my current theme song?:  DRS - Raggaskit 1
15. What do others think is my current theme song?: Evanescence - My immortal
16. How’s my love life?: Pink - Stupid Girls (мамка му, тфа па кфо значи?!)
17. Will I ever have children?: Еvanescence - Weight Of The World (мамка му тфа кфо значи, че ще ми стоварят света на главата?!)

какво стана с мене

дам...кофти се получи...и кфо му е кофтито? Ми аз така си го напраих...

Кфо напраих всъщност? Ми...нищо общо взето... Живях си тъпия живот по тъп повърхностен начин. И да...забравих да спомена че ходих с Дейвид...да бе и с него скъсах (без упреци за бога!)

И сега съм влюбена в некъв тъпак, който не ме заслужава. А, и да, косата ми е черна. Аааа, да и е къса. Еми тфа е...

Нъц

пф...ебати тъпото...няам кфо да кажа...

*хахах*

С къса коса съм...

*хахах* ебати тъпото.

Еми нищо де...Коса и нокти растЪт.

Е, да, като момче съм...И кфо?

Иии ти, кретен такъв. Мислех си, че си достатъчно порастнал...А ти си просто лапе, което не може да си изразява чувствата. Еми да, не си единствения, започвай да свикваш с мисълта, защото няма да пропускам нито един шанс да ти го напомня...да ти го повторя...да ти го натякна...да ти го втълпя...

*ХиХ* Нем, не те мразя...Всъщност харесвам те прекалено много...Прекалено много, за да те оставя да си щастлив. Даже май те обичам. Демоничното в мен крещи. И иска. Иска да страдаш. Иска да вижда болка в очите ти. Иска да чуе плачът на сърцето ти. Иска да чувства как то се разкъсва...

И това желание няма да утихне...Не и преди да види, че си изстрадал достатъчно, за да ти прости...И да бъде с теб. Или просто да осъзнае, че вече е желание на някой друг...

И така...Глупак.

*дебилизъм*

Тошко...АААААААААА само мисълта за него ме побърква. Не бе. Не по-бившия ми. Другия. Неосъществената мечта. Тайното желание.

еми да

Еми да, скъсах го. И да не чувам "ама защоооо той е перфектния". Може и да е перфектния, обаче аз съм мазохистка и продължавам да си тичам след старата любов...Опа...Изпуснах се...Еми...беше ми на езика...Да, обичам го...

Ебатии тъпото...

И какво? Последната ми надежда отива в sXe момче...Тъпа крава...Тъпа, тъпа, тъпа, тъпа...Как точно мене ще ме хареса...Дето и пуша, и пия, и правя всичко, което той отрича...

Еби му майката...

Как да се изразя...

Ай'м сик ъф ит!