Friday, September 30, 2011
Je l'ai aimé plus que tout. Plus que tout... Je ne savais pas qu'on pouvait aimer à ce point... Enfin, moi en tout cas, je croyais que je n'étais pas "programmée" pour aimer de cette façon. Les déclarations, les insomnies, les ravages de la passion, c'était bon pour les autres tout ça. [...] Je suis tombée amoureuse comme on attrape une maladie. Sans le vouloir, sans y croire, contre mon gré et sans pouvoir me défendre et puis ... Et puis je l'ai perdu. De la même manière.
Friday, July 08, 2011
Има толкова неща , които искам да ти кажа. Просто не знам откъде да започна.
Глупости.
Истината е , че нямам силата да ти ги кажа. Никога няма да я имам тая проклета сила. Не съм сигурна и че имаш желание да ги чуеш. Чудя се как би реагирал ако ти споделя всичко , което е в главата ми. Страхувам се , че това ще те отдалечи от мен. Че ще те накара да избягаш.
Писах ти писма , на теб и на мъртвото ни дете. На нашето малко , беззащитно , невинно , неопетнено мъртво бебче. Аз бях тази , която трябваше да го пази , да го защити от всичко. Аз бях тази , която позволи то да бъде убито преди да му бъде даден шанс да види света. И никога няма да си го простя. Убих нещо , което беше част от теб и част от мен. Ние двамата , взети заедно. Парче от миналото ни , от родителите ни и тяхните родители. Казваш , че съм права , и вътрешно и аз знам , че съм права , но някак си вече нещата не са просто черни или бели. Мислили сме ако това се случи какво ще правим , но никога не съм била способна да си представя какво би било в действителност.
Изгорих писмата. Унищожих ги , така както унищожих нашето бебче. Нашето мъничко бебче.
И пиша в шибания блог , който никой не чете , защото никой освен Явор не знае за него , а аз се погрижих той да не го чете. Пиша го , защото знам , че ти никога няма да го видиш. Защото едва ли някога изобщо ще имаш желание да го прочетеш , дори да ти дам шанса.
Ревнувам те. Страхувам се. Живота ми се превърна в една постоянна борба да те задържа за себе си , още час , още ден , още година. В битка с теб , но и със самата мен , защото понякога и аз самата не вярвам , че трябва да минавам през това за да съм с теб. Обичам те. Обожавам те. Просто понякога не знам дали наистина си с мен или се чувстваш задължен да си с мен , защото сега знаеш това , което толкова упорито се опитах да скрия от теб. Не исках да го знаеш , защото сега не мога да не се запитам дали оставаш с мен само защото ме съжаляваш , защото не знаеш дали мога да се справя сама , защото изпитваш чувство за дълг. Сега не мога да не се запитам дали не си нещастен с мен. Нещастен ли си с мен?
64 писма. За теб и за бебето. 64 писма , пълни с празни приказки , с чувства , с трудни момичешки сълзи. 64 писма , описващи емоциите , напиращи да изригнат от гърлото ми. 64 писма само и единствено за да преживея всичко. 64 писма така и не успели да постигнат целта си.
Загубих много. Загубих себе си , теб , нашето дете. Не мога да живея така. Не повече. Не се чувствам пълноценна. Не мога да треперя всеки път , когаато излизаш без мен , когато си на парти или в деси. И всичко това е не защото не вярвам в теб , а защото не вярвам в чувствата ти към мен. Иска ми се да затворя очи и да почувствам любовта ти дори когато си далеч. Можех го преди. Сега когато затворя очи усещам само паника , че може би точно сега , точно в този момент ти си с друга. Че всяка секунда , която си далеч от мен , те отдръпва от НАС. Че може би това НИЕ , което толкова дълго градихме е станало на прах , точно както станаха писмата ми , както стана с нашето неродено дете.
Не мога да те погледна , вече не мога , без да се зачудя дали нашето мъртво бебче щеше да прилича на теб. Дали щеше да е малко момиченце с руси косички и чипо носле , което щеше да изправя косите ни като влезе в пубертета , като ни запознава с първото си гадже , като излиза за цяла нощ. Или щеше да е момче , силно , точно като теб , с най-лъчезарната усмивка на света ? Дали щеше да е гений , математик или физик , може би щеше да стане лекар и да открие лек за някоя страшна болест? Може би щеше да е побойник , да бие съучениците си и постоянно да ни поставя в неловки моменти ? Не мога да не се чудя.
Знам , че за теб това е просто ембрион , убит в зародиш. За мен това обаче е първото ми дете. Единтвената останала сигурна връзка между мен и теб. Нещо , което може би щеше да ни задържи заедно.
Обичам те , обичам те толкова много , че не можеш да си го представиш. Прекалено много жлъч и лъжи има между нас. И това ме съсипва , защото единствено аз имам вина за това.
Обичам те и се надявам , че някой ден ще ми простиш.
Обичам те.
Днес.
Утре.
Завинаги.
Глупости.
Истината е , че нямам силата да ти ги кажа. Никога няма да я имам тая проклета сила. Не съм сигурна и че имаш желание да ги чуеш. Чудя се как би реагирал ако ти споделя всичко , което е в главата ми. Страхувам се , че това ще те отдалечи от мен. Че ще те накара да избягаш.
Писах ти писма , на теб и на мъртвото ни дете. На нашето малко , беззащитно , невинно , неопетнено мъртво бебче. Аз бях тази , която трябваше да го пази , да го защити от всичко. Аз бях тази , която позволи то да бъде убито преди да му бъде даден шанс да види света. И никога няма да си го простя. Убих нещо , което беше част от теб и част от мен. Ние двамата , взети заедно. Парче от миналото ни , от родителите ни и тяхните родители. Казваш , че съм права , и вътрешно и аз знам , че съм права , но някак си вече нещата не са просто черни или бели. Мислили сме ако това се случи какво ще правим , но никога не съм била способна да си представя какво би било в действителност.
Изгорих писмата. Унищожих ги , така както унищожих нашето бебче. Нашето мъничко бебче.
И пиша в шибания блог , който никой не чете , защото никой освен Явор не знае за него , а аз се погрижих той да не го чете. Пиша го , защото знам , че ти никога няма да го видиш. Защото едва ли някога изобщо ще имаш желание да го прочетеш , дори да ти дам шанса.
Ревнувам те. Страхувам се. Живота ми се превърна в една постоянна борба да те задържа за себе си , още час , още ден , още година. В битка с теб , но и със самата мен , защото понякога и аз самата не вярвам , че трябва да минавам през това за да съм с теб. Обичам те. Обожавам те. Просто понякога не знам дали наистина си с мен или се чувстваш задължен да си с мен , защото сега знаеш това , което толкова упорито се опитах да скрия от теб. Не исках да го знаеш , защото сега не мога да не се запитам дали оставаш с мен само защото ме съжаляваш , защото не знаеш дали мога да се справя сама , защото изпитваш чувство за дълг. Сега не мога да не се запитам дали не си нещастен с мен. Нещастен ли си с мен?
64 писма. За теб и за бебето. 64 писма , пълни с празни приказки , с чувства , с трудни момичешки сълзи. 64 писма , описващи емоциите , напиращи да изригнат от гърлото ми. 64 писма само и единствено за да преживея всичко. 64 писма така и не успели да постигнат целта си.
Загубих много. Загубих себе си , теб , нашето дете. Не мога да живея така. Не повече. Не се чувствам пълноценна. Не мога да треперя всеки път , когаато излизаш без мен , когато си на парти или в деси. И всичко това е не защото не вярвам в теб , а защото не вярвам в чувствата ти към мен. Иска ми се да затворя очи и да почувствам любовта ти дори когато си далеч. Можех го преди. Сега когато затворя очи усещам само паника , че може би точно сега , точно в този момент ти си с друга. Че всяка секунда , която си далеч от мен , те отдръпва от НАС. Че може би това НИЕ , което толкова дълго градихме е станало на прах , точно както станаха писмата ми , както стана с нашето неродено дете.
Не мога да те погледна , вече не мога , без да се зачудя дали нашето мъртво бебче щеше да прилича на теб. Дали щеше да е малко момиченце с руси косички и чипо носле , което щеше да изправя косите ни като влезе в пубертета , като ни запознава с първото си гадже , като излиза за цяла нощ. Или щеше да е момче , силно , точно като теб , с най-лъчезарната усмивка на света ? Дали щеше да е гений , математик или физик , може би щеше да стане лекар и да открие лек за някоя страшна болест? Може би щеше да е побойник , да бие съучениците си и постоянно да ни поставя в неловки моменти ? Не мога да не се чудя.
Знам , че за теб това е просто ембрион , убит в зародиш. За мен това обаче е първото ми дете. Единтвената останала сигурна връзка между мен и теб. Нещо , което може би щеше да ни задържи заедно.
Обичам те , обичам те толкова много , че не можеш да си го представиш. Прекалено много жлъч и лъжи има между нас. И това ме съсипва , защото единствено аз имам вина за това.
Обичам те и се надявам , че някой ден ще ми простиш.
Обичам те.
Днес.
Утре.
Завинаги.
Wednesday, May 04, 2011
Искам да запомня всичко. Но не мога. Всеки момент на прекрасното детство , което имах , макар да не го осъзнавах.
Първите спомени са очудващо ясни. Плажа , пясъчните замъци и усмихнатите лица на родителите ми и приятелите им. И момента , в който се обръщам , а тях ги няма и аз съм изгубена.
Следва лампата , която гледа дали си ям яденето , надничаща през прозореца на стола на МВР станция. Безкрайния рев , по скоро от инат , отколкото поради някаква друга причина. И пропития с любов шамар на баща ми...
Стражари и апаши на морето с другите деца , а и Кирил , Мария и Михаела , с които плувам в басейна в Китен , и които в последствие ще изиграят ужасяваща роля в живота ми.
Детската градина , Калин , повърнал моркови в мивката в тоалетната и първия мръсен виц , който научавам. От Митко , естествено.
После и другата детска градина , онази от другата страна на булеварда. Играем с мама на гоненица , а аз падам и си удрям крака. Има кръв. После Лейди Мариана болезнено отлепя бялото чорапче с дантелка по краищата.
Митко , който единствен от групата може сам да си връзва връзките. Бягаме от детската градина , мразим я , но няма къде да отидем. Ужасените ни родители ни намират при цигането Асен.
После пиесата "Сливи за смет" и главната ми роля. И Митко , който крещи "СЛИВИ ЗА СМЕЕЕЕТ" зад блока така че всички да го чуят. А след това и ревюто на анцузи.
Руслан от 8мия етаж.
Ужасяващата гледка на татко , биещ се с Кирил на стълбите в блока.
Преместването в Изгрев , свързано с едни от най-хубавите спомени. Вики и Теди , а и Рафи и игрите на "Грозни като смъртта" с Еме и Ванда.
После се целим с момчетата със стрелички , изстрелвани от металните тръбичи.
Упражненията по пластичност и цигански колела , безкрайните часове , прекарани на нашата джанка , и черницата , пазена от Мелинда.
Следват игрите на "Хари Потър" , а после - "Властелина на пръстените" и елфическия език.
Пътеката на нещастието и тринайсет призрака.
Хера , която изяде едно пиленце , а аз й се разсърдих.
Гари , който завинаги остава с мен.
Училището , зловещо и неприветливо. Ники , който замина за Канада. И ежедневния тормоз. Часове наред молитви да ме преместят в друго училище и желанието никога да не се отделям от мама. Самотата , която изпитвам , когато не съм с нея и заместването й с учителките. Настойчивите молби да ме вземат по-рано от училище.
После Цвета - пчелата майка. И Габи , и Лора , и Никол - гръмналата микровълнова.
И после още веднъж преместване , обратно в Разсадника. Часове, прекарани в плач , и такива , прекарани в пътуване обратно към Изгрев.
Райската градина.
Преместване в Люлин , в 6ти клас и прещипания пръст с вратата на колата. Страхът на Гари , а после кастрацията.
Тук вече съм метълка , значително надебеляла и пълен аутсайдер. Мечти за първата целувка с език.
Сашко , досаден и ексцентричен , и Бубето , болимичката. Пандата Рамзи.
Чатът в Дир.бг , Нора и Любо Мадвин.
Емо , с лицето-шницел и първата целувка с вкус на вафла от 20.
Ужасяващите проблеми на седми клас. Охридското езеро. Новото училище , 7мо и самотата му.
Още едно ново училище - 96то. Боян, Колев , Марио и Калоян.
Изпитите след седми клас и обзелия ме ужас. Щастието , че съм приета във френската.
Секса.
И самата Френска - чужда и плашеща. В началото изглежда , че ще си намеря мястото там , но това е само в началото. Милена и Борислава.
Николай и Димитър. Тошко Скорпиона.
Стела и дръм н бейса. Първото парти в блек бокс. Джулай морнинг в Южния парк след поредното парти в Блек Бокс.
Лято , отдадено на алкохол и разврат. Многото излишни килограми и отрязаната ми коса.
Стефан Гоат.
Зелените единици. Момчето с болезнено сините очи и приятеля му. Смях и тръпка. Секса.
Бавното потъване в болезнено сините очи , първата истинска любов. Глухото "ловим те" , означаващо повече от всичко на света.
Скандалите с родителите. Партитата. Джам. Бонбон. Пак джам. Люси , Кико и Слай. Чадел.
И после идването на проблемите с момчето , с единствени по рода си сини очи. Пешо. После морето със Стефан , Кико , Станчо и Иво.
Паузата. И Ганчер , пропил последните ми нощи на петнадесетгодишна с трудни сълзи и дълбоки , изпълнени с копнеж въздишки. 16тия ми рожден ден , и ето го пак , руснака , тайнствения , недостижимия.
Самолета му , пристигащ на летището , само за да отлети отново след седмица. Първата нощ , когато съм друга , отново девствена , отдаваща се на непознатия вкус на кожата му.
Паниката , заплашваща да раздере гърлото ми , докато гледам как самолета му заминава , а с него и всичко хубаво , което ми е донесъл.
Безбройните сълзи от щастие в очакване да кацне на Софийското летище , и в пъти повече изплакани при отлитанията.
Краят.
Ганчер.
Обратно при момчето с болезнено сините очи. Дива страст , купища проблеми.
Кръвта , шуртяща от счупения ми нос.
Новата учебна година. Мони. Пак проблеми. И края в средата на пролетта.
Новите приятели , рожденния ден на Чонси и новото момче , приличащо на Ганчер. Тръпките и разговорите по скайп.
Кътина , Полина , ужасът и Светльо.
Завръщането в София , само за да разбера какво наистина е ужас. Краси и Поли. Депресията и пак Пешо.
Снимките с Джави , а после се събираме отново , само за да разбера , чее вече не го искам.
Несъстоялата се среща с двойника на Ганчер. После още една , но този път истинска. И още една. И още една. И целувката. Още много целувки. Секса и несигурността. Джави и Корнелия.
Скарване с Ники.
Месеци на щастие и моето първо "обичам те" останало без отговор. Седмици на неведение , а после неговото "обичам те" , допълващо моето.
После Краси и Полина , пак. И пак край на тях и сдобряване с мен.
Месеци на щастие , но този път неописуемо. Малко скарвания и много секс и любов. Морето с него и Славчо. Корнелия , Ина и Слави. Ван , момчето с болезнено сините очи и Памела.
Терапи сешънс и окончателния край на момчето с болезнено сините очи. Разходка с Дидо и много време мислене за него , но без резултат.
Нова година. Вече сме се сдобрили с Ники. Прекрасно. И Стефи , Хенри , Чонси , Тедо, Марто , другия Марто . После Поли и Любака. И най-важното - той , едничкия , неповторимия. Двойника на Ганчер , изместил оригинала , както и всички други.
Рожденния ми ден, напиването в Плаза. Стахотно.
Винг чун и училище , а и курсове по история и френски. Делф бе две - успешен.
Безличие , всеки ден като другия , но все пак щастие.
Писмото от Франция , сложило край на всичко това. И упората в лицето на Ники. Благодаря ти , Ники.
Първите спомени са очудващо ясни. Плажа , пясъчните замъци и усмихнатите лица на родителите ми и приятелите им. И момента , в който се обръщам , а тях ги няма и аз съм изгубена.
Следва лампата , която гледа дали си ям яденето , надничаща през прозореца на стола на МВР станция. Безкрайния рев , по скоро от инат , отколкото поради някаква друга причина. И пропития с любов шамар на баща ми...
Стражари и апаши на морето с другите деца , а и Кирил , Мария и Михаела , с които плувам в басейна в Китен , и които в последствие ще изиграят ужасяваща роля в живота ми.
Детската градина , Калин , повърнал моркови в мивката в тоалетната и първия мръсен виц , който научавам. От Митко , естествено.
После и другата детска градина , онази от другата страна на булеварда. Играем с мама на гоненица , а аз падам и си удрям крака. Има кръв. После Лейди Мариана болезнено отлепя бялото чорапче с дантелка по краищата.
Митко , който единствен от групата може сам да си връзва връзките. Бягаме от детската градина , мразим я , но няма къде да отидем. Ужасените ни родители ни намират при цигането Асен.
После пиесата "Сливи за смет" и главната ми роля. И Митко , който крещи "СЛИВИ ЗА СМЕЕЕЕТ" зад блока така че всички да го чуят. А след това и ревюто на анцузи.
Руслан от 8мия етаж.
Ужасяващата гледка на татко , биещ се с Кирил на стълбите в блока.
Преместването в Изгрев , свързано с едни от най-хубавите спомени. Вики и Теди , а и Рафи и игрите на "Грозни като смъртта" с Еме и Ванда.
После се целим с момчетата със стрелички , изстрелвани от металните тръбичи.
Упражненията по пластичност и цигански колела , безкрайните часове , прекарани на нашата джанка , и черницата , пазена от Мелинда.
Следват игрите на "Хари Потър" , а после - "Властелина на пръстените" и елфическия език.
Пътеката на нещастието и тринайсет призрака.
Хера , която изяде едно пиленце , а аз й се разсърдих.
Гари , който завинаги остава с мен.
Училището , зловещо и неприветливо. Ники , който замина за Канада. И ежедневния тормоз. Часове наред молитви да ме преместят в друго училище и желанието никога да не се отделям от мама. Самотата , която изпитвам , когато не съм с нея и заместването й с учителките. Настойчивите молби да ме вземат по-рано от училище.
После Цвета - пчелата майка. И Габи , и Лора , и Никол - гръмналата микровълнова.
И после още веднъж преместване , обратно в Разсадника. Часове, прекарани в плач , и такива , прекарани в пътуване обратно към Изгрев.
Райската градина.
Преместване в Люлин , в 6ти клас и прещипания пръст с вратата на колата. Страхът на Гари , а после кастрацията.
Тук вече съм метълка , значително надебеляла и пълен аутсайдер. Мечти за първата целувка с език.
Сашко , досаден и ексцентричен , и Бубето , болимичката. Пандата Рамзи.
Чатът в Дир.бг , Нора и Любо Мадвин.
Емо , с лицето-шницел и първата целувка с вкус на вафла от 20.
Ужасяващите проблеми на седми клас. Охридското езеро. Новото училище , 7мо и самотата му.
Още едно ново училище - 96то. Боян, Колев , Марио и Калоян.
Изпитите след седми клас и обзелия ме ужас. Щастието , че съм приета във френската.
Секса.
И самата Френска - чужда и плашеща. В началото изглежда , че ще си намеря мястото там , но това е само в началото. Милена и Борислава.
Николай и Димитър. Тошко Скорпиона.
Стела и дръм н бейса. Първото парти в блек бокс. Джулай морнинг в Южния парк след поредното парти в Блек Бокс.
Лято , отдадено на алкохол и разврат. Многото излишни килограми и отрязаната ми коса.
Стефан Гоат.
Зелените единици. Момчето с болезнено сините очи и приятеля му. Смях и тръпка. Секса.
Бавното потъване в болезнено сините очи , първата истинска любов. Глухото "ловим те" , означаващо повече от всичко на света.
Скандалите с родителите. Партитата. Джам. Бонбон. Пак джам. Люси , Кико и Слай. Чадел.
И после идването на проблемите с момчето , с единствени по рода си сини очи. Пешо. После морето със Стефан , Кико , Станчо и Иво.
Паузата. И Ганчер , пропил последните ми нощи на петнадесетгодишна с трудни сълзи и дълбоки , изпълнени с копнеж въздишки. 16тия ми рожден ден , и ето го пак , руснака , тайнствения , недостижимия.
Самолета му , пристигащ на летището , само за да отлети отново след седмица. Първата нощ , когато съм друга , отново девствена , отдаваща се на непознатия вкус на кожата му.
Паниката , заплашваща да раздере гърлото ми , докато гледам как самолета му заминава , а с него и всичко хубаво , което ми е донесъл.
Безбройните сълзи от щастие в очакване да кацне на Софийското летище , и в пъти повече изплакани при отлитанията.
Краят.
Ганчер.
Обратно при момчето с болезнено сините очи. Дива страст , купища проблеми.
Кръвта , шуртяща от счупения ми нос.
Новата учебна година. Мони. Пак проблеми. И края в средата на пролетта.
Новите приятели , рожденния ден на Чонси и новото момче , приличащо на Ганчер. Тръпките и разговорите по скайп.
Кътина , Полина , ужасът и Светльо.
Завръщането в София , само за да разбера какво наистина е ужас. Краси и Поли. Депресията и пак Пешо.
Снимките с Джави , а после се събираме отново , само за да разбера , чее вече не го искам.
Несъстоялата се среща с двойника на Ганчер. После още една , но този път истинска. И още една. И още една. И целувката. Още много целувки. Секса и несигурността. Джави и Корнелия.
Скарване с Ники.
Месеци на щастие и моето първо "обичам те" останало без отговор. Седмици на неведение , а после неговото "обичам те" , допълващо моето.
После Краси и Полина , пак. И пак край на тях и сдобряване с мен.
Месеци на щастие , но този път неописуемо. Малко скарвания и много секс и любов. Морето с него и Славчо. Корнелия , Ина и Слави. Ван , момчето с болезнено сините очи и Памела.
Терапи сешънс и окончателния край на момчето с болезнено сините очи. Разходка с Дидо и много време мислене за него , но без резултат.
Нова година. Вече сме се сдобрили с Ники. Прекрасно. И Стефи , Хенри , Чонси , Тедо, Марто , другия Марто . После Поли и Любака. И най-важното - той , едничкия , неповторимия. Двойника на Ганчер , изместил оригинала , както и всички други.
Рожденния ми ден, напиването в Плаза. Стахотно.
Винг чун и училище , а и курсове по история и френски. Делф бе две - успешен.
Безличие , всеки ден като другия , но все пак щастие.
Писмото от Франция , сложило край на всичко това. И упората в лицето на Ники. Благодаря ти , Ники.
Monday, April 18, 2011
До теб.
Скъпи Краси ,
Има много неща , които искам да ти кажа , но няма по една или друга причина. Например заради нея.
Мина много време. Ужасно , отвратително много време откакто те видях за последен път. Истината е , че не мисля че ми липсваш. Това не значи , че не се сещам за теб.
Всъщност сещам се за теб всеки път като гледам Стъклен дом. И понякога ми липсваш.
Искам да знаеш ...
Не, всъщност не искам да знаеш нищо. Имам нужда да го напиша , защото няма на кой да го кажа , а се страхувам , че ако го запазя за себе си , то просто ще избледнее и изчезне. Точно както изчезнаха чувствата ми към теб.
Та така ...
Искам да помня винаги , че ти беше първата ми истинска любов и Бог ми е свидетел - наистина те обичах до лудост. Не мога да кажа със сигуност точно кога спрях.
Не съжалявам за нищо през връзката ни. Може би би трябвало да съжалявам за Пешо , за Мони , за Дидо и така на татък и за това че те нараних най-вече , но това беше нашата връзка и нашия начин да сме заедно.
Съжалявам единствено , че не сложих край , когато усетих , че всичко е свършило. А аз го усетих. Може би тогава нямаше да те нараня толкова. И нямаше да има Пешо , Мони и Дидо. Може би , само може би тогава щеше да можеш да ме погледнеш без омраза.
Бих искала да ти кажа , че знам , че не ме мразиш. Че знам , че това е просто защитна реакция. Че това е по-лесно , отколкото да признаеш че още ме обичаш. И се надявам поне малко да си щастлив с нея.
Скъпи Краси ,
Има много неща , които искам да ти кажа , но по една или друга причина няма. Например заради нея. Но в действителност заради мен и теб , защото знам , че едва ли бихме преживяли да го признаем.
Искам да ти благодаря , макар и само пред себе си , че ми даде първата любов , че ме направи такава , каквато съм , че ми помогна да еволюирам , че ме остави да си тръгна.
Благодаря ти най-вече за това , че ме научи да обичам.
Благодаря !
Има много неща , които искам да ти кажа , но няма по една или друга причина. Например заради нея.
Мина много време. Ужасно , отвратително много време откакто те видях за последен път. Истината е , че не мисля че ми липсваш. Това не значи , че не се сещам за теб.
Всъщност сещам се за теб всеки път като гледам Стъклен дом. И понякога ми липсваш.
Искам да знаеш ...
Не, всъщност не искам да знаеш нищо. Имам нужда да го напиша , защото няма на кой да го кажа , а се страхувам , че ако го запазя за себе си , то просто ще избледнее и изчезне. Точно както изчезнаха чувствата ми към теб.
Та така ...
Искам да помня винаги , че ти беше първата ми истинска любов и Бог ми е свидетел - наистина те обичах до лудост. Не мога да кажа със сигуност точно кога спрях.
Не съжалявам за нищо през връзката ни. Може би би трябвало да съжалявам за Пешо , за Мони , за Дидо и така на татък и за това че те нараних най-вече , но това беше нашата връзка и нашия начин да сме заедно.
Съжалявам единствено , че не сложих край , когато усетих , че всичко е свършило. А аз го усетих. Може би тогава нямаше да те нараня толкова. И нямаше да има Пешо , Мони и Дидо. Може би , само може би тогава щеше да можеш да ме погледнеш без омраза.
Бих искала да ти кажа , че знам , че не ме мразиш. Че знам , че това е просто защитна реакция. Че това е по-лесно , отколкото да признаеш че още ме обичаш. И се надявам поне малко да си щастлив с нея.
Скъпи Краси ,
Има много неща , които искам да ти кажа , но по една или друга причина няма. Например заради нея. Но в действителност заради мен и теб , защото знам , че едва ли бихме преживяли да го признаем.
Искам да ти благодаря , макар и само пред себе си , че ми даде първата любов , че ме направи такава , каквато съм , че ми помогна да еволюирам , че ме остави да си тръгна.
Благодаря ти най-вече за това , че ме научи да обичам.
Благодаря !
Saturday, January 08, 2011
Сега като си помисля , си го спомням все едно беше вчера.
Е , куп неща ми се губят , но и в деня след случилото ми се губеха. Помня най важното. Сълзите , сякаш искащи да излязат през гърлото. Влагата в гащичките ми. Ударите. Кръвта по кокалчетата и момчето с болезнено сините очи.
Имам чувството , че само преди броени часове едвам се сдържах да не избия зъбите на момичето , което гордо заявяваше , че е спала с него. Дори сега виждам гадната й самодоволна усмивка и чувам извинителния му глас по телефона. И сега отново за пореден път си мисля , че аз бях единствената виновна , че сама си го начуках. Дори сега не съжалявам и за миг.
Като се връщам назад във времето отново изпитвам отчаянието , което ме беше обзело онзи следобед. Не помня да съм го набирала , не помня да съм допирала телефона до ухото ми , но пък помня гласа на Другия.
-Какво има , добре ли си?
Думите му , които макар да чувах , не допусках до съзнанието си. Просто думи , далечни , безинтересни. Растящата тревога в гласа му , глас , който ме възбужда и поне за малко изтрива гнева от съзнанието ми.
-Млъкни. Знаеш къде да ме чакаш. След 15 минути съм там , бъди готов.
Заповядвам. Както винаги. Неговите желания винаги бяха на второ място за мен. Защото , все пак , той беше Другият.
Подпирам се на звънеца и оглушително дерящия звук , който издава за секунда ме откъсва от транса. Не си спомням пътя до там , но помня лицето му когато ми отвори - разтревожено , огрижено. Различно от обичайната разгонена усмивка в стил Джоуи от приятели : "Как сиииииии".
Не го удостоявам с думи. Погледа ми се свлича надолу към колана му , а ръцете ми сами намират начин да го свалят. Усещам колената ми да умекват , както и всички други неща , съпътстващи възбудата. Спомням си и другите неща , но ще ги задържа за себе си.
-Правиш любов все едно ме мразиш.
Казва го уморено и все още замаяно след преживяването. Личи му , просто му личи че му е харесало.
-Епифора. Ха-ха. -осъзнавам че не раззбира за какво му говоря но си продължавам. -Мисля , че ти по добре от всички трябва да знаеш , че аз любов не правя.
Не му давам шанс да отговори и го целувам. Бавно слизам надолу иии ...
-А аз те обичам.
Тялото ми се разтриса от възмущение. Дори съм малко сърдита , че го е изтърсил. Както и да е , тези четири думи очначават , ако не друго , то , че забавлението е приключило и трябва да си намеря нов отдушник на мъките си.
-Мразя те , че го казваш. Тръгвам. Той ме чака.
Казвам го лаконично , каквато винаги съм била с него откакто нашата "авантюрка" започна. От самото й начало си спестявахме часовете разговори и всичките заигравки. Диалогът ни се свеждаше до "Оо да , по-грубо" и "Подай ми водата". Е , факт , всичко свърши. И не по готиния удовлетворяващ начин , а по друг , доста по-кофти.
Излизам от апартамента , а думите му минават покрай ушите му. Тъпи мъже , никога не си удържат на думата.
Прибирам се , а Момчето вече знае. Бесен е и още от вратата крещи. Удря ме , а на мен не ми пука. Ебаси гадния ден , мисля си. Първо оная тъпанарка , после Другия , а сега и моя човек ще ме пребие. Всъшност и тримата го направиха , но всеки по различен начин.
За пореден път ме удря. Поглежда ръката си и вижда моята кръв по нея. Облизва кокалчетата си със странно изражение на задоволство , което придобива всеки път като ме бие. Боже , каква съм глупачка. Най-накрая го осъзнавам и знам , че този път е края. На всичко. На изневерите му. На Другия. На момчето с болезнено сините очи.
Ставам едвам едвам и излизам. Бягам и се моля да не ме настигне.
Само че този път избягах ... завинаги.
Е , куп неща ми се губят , но и в деня след случилото ми се губеха. Помня най важното. Сълзите , сякаш искащи да излязат през гърлото. Влагата в гащичките ми. Ударите. Кръвта по кокалчетата и момчето с болезнено сините очи.
Имам чувството , че само преди броени часове едвам се сдържах да не избия зъбите на момичето , което гордо заявяваше , че е спала с него. Дори сега виждам гадната й самодоволна усмивка и чувам извинителния му глас по телефона. И сега отново за пореден път си мисля , че аз бях единствената виновна , че сама си го начуках. Дори сега не съжалявам и за миг.
Като се връщам назад във времето отново изпитвам отчаянието , което ме беше обзело онзи следобед. Не помня да съм го набирала , не помня да съм допирала телефона до ухото ми , но пък помня гласа на Другия.
-Какво има , добре ли си?
Думите му , които макар да чувах , не допусках до съзнанието си. Просто думи , далечни , безинтересни. Растящата тревога в гласа му , глас , който ме възбужда и поне за малко изтрива гнева от съзнанието ми.
-Млъкни. Знаеш къде да ме чакаш. След 15 минути съм там , бъди готов.
Заповядвам. Както винаги. Неговите желания винаги бяха на второ място за мен. Защото , все пак , той беше Другият.
Подпирам се на звънеца и оглушително дерящия звук , който издава за секунда ме откъсва от транса. Не си спомням пътя до там , но помня лицето му когато ми отвори - разтревожено , огрижено. Различно от обичайната разгонена усмивка в стил Джоуи от приятели : "Как сиииииии".
Не го удостоявам с думи. Погледа ми се свлича надолу към колана му , а ръцете ми сами намират начин да го свалят. Усещам колената ми да умекват , както и всички други неща , съпътстващи възбудата. Спомням си и другите неща , но ще ги задържа за себе си.
-Правиш любов все едно ме мразиш.
Казва го уморено и все още замаяно след преживяването. Личи му , просто му личи че му е харесало.
-Епифора. Ха-ха. -осъзнавам че не раззбира за какво му говоря но си продължавам. -Мисля , че ти по добре от всички трябва да знаеш , че аз любов не правя.
Не му давам шанс да отговори и го целувам. Бавно слизам надолу иии ...
-А аз те обичам.
Тялото ми се разтриса от възмущение. Дори съм малко сърдита , че го е изтърсил. Както и да е , тези четири думи очначават , ако не друго , то , че забавлението е приключило и трябва да си намеря нов отдушник на мъките си.
-Мразя те , че го казваш. Тръгвам. Той ме чака.
Казвам го лаконично , каквато винаги съм била с него откакто нашата "авантюрка" започна. От самото й начало си спестявахме часовете разговори и всичките заигравки. Диалогът ни се свеждаше до "Оо да , по-грубо" и "Подай ми водата". Е , факт , всичко свърши. И не по готиния удовлетворяващ начин , а по друг , доста по-кофти.
Излизам от апартамента , а думите му минават покрай ушите му. Тъпи мъже , никога не си удържат на думата.
Прибирам се , а Момчето вече знае. Бесен е и още от вратата крещи. Удря ме , а на мен не ми пука. Ебаси гадния ден , мисля си. Първо оная тъпанарка , после Другия , а сега и моя човек ще ме пребие. Всъшност и тримата го направиха , но всеки по различен начин.
За пореден път ме удря. Поглежда ръката си и вижда моята кръв по нея. Облизва кокалчетата си със странно изражение на задоволство , което придобива всеки път като ме бие. Боже , каква съм глупачка. Най-накрая го осъзнавам и знам , че този път е края. На всичко. На изневерите му. На Другия. На момчето с болезнено сините очи.
Ставам едвам едвам и излизам. Бягам и се моля да не ме настигне.
Само че този път избягах ... завинаги.
Saturday, January 16, 2010
Мрачното януарско утро.
Студения зимен вятър , блъскащ по прозорците.
Сълзите по бузите ми.
И очите на момчето , което все повече усещам , че губя.
Иска ми се да ти споделя всичко това. Иска ми се просто да ме преърнеш.
"Спокойно , пеперудке , всичко ще мине"
Липсва ми да го чувам. Липсваш ми ти. Надявам се още да четеш блога ми , защото тези неща никога няма да ти кажа на живо. Не съм достатъчно силна да ти призная , че дните са много по-дълги без теб.
Прави се , че не си видял нищо. Не ми казвай нищо на живо , защото много оплеска нещата и не искам пак да се връщам към всичко. А може би искам. Незнам. Нищо не казвай. Кажи само "Здравей , пеперудке" и всичко ще бъде наред :)
Студения зимен вятър , блъскащ по прозорците.
Сълзите по бузите ми.
И очите на момчето , което все повече усещам , че губя.
Иска ми се да ти споделя всичко това. Иска ми се просто да ме преърнеш.
"Спокойно , пеперудке , всичко ще мине"
Липсва ми да го чувам. Липсваш ми ти. Надявам се още да четеш блога ми , защото тези неща никога няма да ти кажа на живо. Не съм достатъчно силна да ти призная , че дните са много по-дълги без теб.
Прави се , че не си видял нищо. Не ми казвай нищо на живо , защото много оплеска нещата и не искам пак да се връщам към всичко. А може би искам. Незнам. Нищо не казвай. Кажи само "Здравей , пеперудке" и всичко ще бъде наред :)
Thursday, November 19, 2009
Goat
- Той така и не спря да те обича , но ти го знаеш , нали ?
Момчето седеше и я гледаше с обвинителен поглед. Компанията му не й беше особено приятна , но тя се принуждаваше да остане на масата от учтивост.
В главата й кипяха куп други мисли - за студа , който така и не беше дошъл , за новото й яке , какво щеше да си облече утре. Но най-вече - за новото момче. За нейното момче. За момчето , което нямаше търпение да види.
- Знам.
Тя беше лаконична , каквато винаги бе била със Стефан и приятелите му. Не си позволяваше да показва особени вълнения и емоции , защото в малкото пъти , когато го бе правила , бе се сблъсквала със стени от презрение и отчуждение. Иронията обаче беше в това , че тя никога не го беше обичала.
- Не си права да си толкова студена с него.
Кой беше той да й казва как е редно да се държи ? Не знаеше ли как я бе отхвърлил той ? Не знаеше ли колко много бе жертвала тя за да остане с него просто като приятел , когато чувстваше далеч по-силни чувства ?
Тя запали цигара и нервно започна да си играе с кутията. Въртеше я и я изпускаше , почти я смачкваше и пак започваше отначало. Погледа й бе безизразен , излъчваше единствено студенина и отвращение към момчето от другата страна на масата. Не я интересуваше какво мисли той. Вбесяваше я единствено факта , че си позволява да се намесва в личния й живот , въпреки че не беше запознат с всичко , което се беше случило.
- Той е минало.
Отново лаконична. Кратка , ясна , лишена от чувства - така я виждаше той в момента. Говореха за негов близък приятел , но всъщност тя беше далеч от темата. Дори не се интересуваше от това , което той искаше да й каже. Просто седеше , нито намръщена , нито усмихната , пушеше и дори не си правеше труда да го гледа в очите.
- Той още те обича. И ти го знаеш. Знам , че и ти го обичаш.
Тя не отговори. Не помръдна. Остана залепена за стола. Бе си заслужила прозвището Ледена кралица. Тя знаеше , че я наричат така , но не й пречеше. Дори и доставяше удоволствие да вижда в лицата им страх и някакво странно уважение към нея. Знаеше , че всички те се страхуваха от нея , знаеше , че я мислеха за крайно загадъчна и извратена. Знаеше , че смятаха перверзията , която излъчваше , за крайно отблъскваща , но и особено привлекателна.
- Знам , че го обичаш ! Знам ! Колкото и да не ти се вярва , аз те познавам и знам , че зад студенат фасада се крие малко уплашено момиче. Незнам защо се страхуваш да го покажеш.
Той вече повишаваше тон в опит да събуди у нея някаква емоция , някакво чувство. И успя. На лицето й се излегна ужасяващо саркастична усмивка. Усмивка , която го прегази и изплаши до смърт.
- Той е минало. Набийте си го в тъпите глави.
Той се стресна от решителността в очите й. Беше самоуверена , не се притесняваше , че той е два пъти по-силен от нея и са сами в стаята. Не се страхуваше , че той може да я нарани , защото знаеше , че макар да я превъзхожда физически , тя може да го премаже със спокойствието си. И това го изнервяше допълнително.
Света беше странен. Леснотата , с която постигаше целите си , направо я отегчаваше. Бе имала всичко , което искаше , без да се бори изобщо. Четеше мислите му без дори да го погледне в очите. Знаеше , че момчето срещу нея бе тук за да я убеди да се събере с приятеля му. Знаеше обаче и че тя го възбужда ужасно с непукизма си и той е готов да предаде дългогодишното прителство само за да усети леда по устните й.
- Мина толкова много време от както беше готова на всичко за него. Знам , че не си толкова студена , колкото изглеждаш. Просто знам , че умираш от желание пак да го видиш.
Лъжеше. Напипваше слепешком и търсеше сърцето й. Напразно.
На ум тя прехвърляше всичко , за което се бе борила. Нещата , на които бе отделила повече от месец , бяха тези , които наистина си заслужаваха. А те се брояха на пръстите на едната й ръка.
Новия , новия беше различен. Цели три месеца тя се мъчеше да го получи. Знаеше , че щом го получи ще й омръзне. Знаеше , че щеше да го захвърли в някой ъгъл на живота си и никога повече да не се върне към него.
В живота й всичко ставаше по план. Ставаше по едно и също време , отделяше точно преценено време на избирането на дрехи , на къпането и гримирането. Имаше точно разграфено време на изпълняване на желания. Дори закъсняваше по график.
Но това момче съсипа плановете й. Не й омръзна , напротив - с всеки следващ ден той палеше нови и нови емоции в нея. Беше скапал всяка малка дълго планирана подробност в схемата и за живота й и сега не знаеше какво да прави. Обикновено би отделила малко от времето за сън за да създаде нов план за действие , но сега не можеше. Не можеше да контролира живота си. Нямаше власт дори над следващите няколко секунди. И й харесваше. Хауса , който новото момче бе вкарало в живота й невероятно много я възбуждаше. Караше сетивата й да се изострят. Чувствата й се блъскаха като куци помияри в тъмното. Но й харесваше.
Тогава й просветна - беше време да сложи край на нормите , които сама си бе наложила. Нямаше нужда вече да се прави на вежлива и студена.
- Ти плащаш сметката.
Усмихна се съвсем сърдечно , облече якето си и излезе. Слезе по стълбите , отвори тежката метална врата и се озова на улицата. Вдиша дълбоко мръсния въздух и усети свободата - нещо , от което сама се бе лишила преди много години. Усети биенето на собственото й сърце и с облекчение прегърна неизвестното.
Имаше право да обича втори път. И щеше да се възползва.
Момчето седеше и я гледаше с обвинителен поглед. Компанията му не й беше особено приятна , но тя се принуждаваше да остане на масата от учтивост.
В главата й кипяха куп други мисли - за студа , който така и не беше дошъл , за новото й яке , какво щеше да си облече утре. Но най-вече - за новото момче. За нейното момче. За момчето , което нямаше търпение да види.
- Знам.
Тя беше лаконична , каквато винаги бе била със Стефан и приятелите му. Не си позволяваше да показва особени вълнения и емоции , защото в малкото пъти , когато го бе правила , бе се сблъсквала със стени от презрение и отчуждение. Иронията обаче беше в това , че тя никога не го беше обичала.
- Не си права да си толкова студена с него.
Кой беше той да й казва как е редно да се държи ? Не знаеше ли как я бе отхвърлил той ? Не знаеше ли колко много бе жертвала тя за да остане с него просто като приятел , когато чувстваше далеч по-силни чувства ?
Тя запали цигара и нервно започна да си играе с кутията. Въртеше я и я изпускаше , почти я смачкваше и пак започваше отначало. Погледа й бе безизразен , излъчваше единствено студенина и отвращение към момчето от другата страна на масата. Не я интересуваше какво мисли той. Вбесяваше я единствено факта , че си позволява да се намесва в личния й живот , въпреки че не беше запознат с всичко , което се беше случило.
- Той е минало.
Отново лаконична. Кратка , ясна , лишена от чувства - така я виждаше той в момента. Говореха за негов близък приятел , но всъщност тя беше далеч от темата. Дори не се интересуваше от това , което той искаше да й каже. Просто седеше , нито намръщена , нито усмихната , пушеше и дори не си правеше труда да го гледа в очите.
- Той още те обича. И ти го знаеш. Знам , че и ти го обичаш.
Тя не отговори. Не помръдна. Остана залепена за стола. Бе си заслужила прозвището Ледена кралица. Тя знаеше , че я наричат така , но не й пречеше. Дори и доставяше удоволствие да вижда в лицата им страх и някакво странно уважение към нея. Знаеше , че всички те се страхуваха от нея , знаеше , че я мислеха за крайно загадъчна и извратена. Знаеше , че смятаха перверзията , която излъчваше , за крайно отблъскваща , но и особено привлекателна.
- Знам , че го обичаш ! Знам ! Колкото и да не ти се вярва , аз те познавам и знам , че зад студенат фасада се крие малко уплашено момиче. Незнам защо се страхуваш да го покажеш.
Той вече повишаваше тон в опит да събуди у нея някаква емоция , някакво чувство. И успя. На лицето й се излегна ужасяващо саркастична усмивка. Усмивка , която го прегази и изплаши до смърт.
- Той е минало. Набийте си го в тъпите глави.
Той се стресна от решителността в очите й. Беше самоуверена , не се притесняваше , че той е два пъти по-силен от нея и са сами в стаята. Не се страхуваше , че той може да я нарани , защото знаеше , че макар да я превъзхожда физически , тя може да го премаже със спокойствието си. И това го изнервяше допълнително.
Света беше странен. Леснотата , с която постигаше целите си , направо я отегчаваше. Бе имала всичко , което искаше , без да се бори изобщо. Четеше мислите му без дори да го погледне в очите. Знаеше , че момчето срещу нея бе тук за да я убеди да се събере с приятеля му. Знаеше обаче и че тя го възбужда ужасно с непукизма си и той е готов да предаде дългогодишното прителство само за да усети леда по устните й.
- Мина толкова много време от както беше готова на всичко за него. Знам , че не си толкова студена , колкото изглеждаш. Просто знам , че умираш от желание пак да го видиш.
Лъжеше. Напипваше слепешком и търсеше сърцето й. Напразно.
На ум тя прехвърляше всичко , за което се бе борила. Нещата , на които бе отделила повече от месец , бяха тези , които наистина си заслужаваха. А те се брояха на пръстите на едната й ръка.
Новия , новия беше различен. Цели три месеца тя се мъчеше да го получи. Знаеше , че щом го получи ще й омръзне. Знаеше , че щеше да го захвърли в някой ъгъл на живота си и никога повече да не се върне към него.
В живота й всичко ставаше по план. Ставаше по едно и също време , отделяше точно преценено време на избирането на дрехи , на къпането и гримирането. Имаше точно разграфено време на изпълняване на желания. Дори закъсняваше по график.
Но това момче съсипа плановете й. Не й омръзна , напротив - с всеки следващ ден той палеше нови и нови емоции в нея. Беше скапал всяка малка дълго планирана подробност в схемата и за живота й и сега не знаеше какво да прави. Обикновено би отделила малко от времето за сън за да създаде нов план за действие , но сега не можеше. Не можеше да контролира живота си. Нямаше власт дори над следващите няколко секунди. И й харесваше. Хауса , който новото момче бе вкарало в живота й невероятно много я възбуждаше. Караше сетивата й да се изострят. Чувствата й се блъскаха като куци помияри в тъмното. Но й харесваше.
Тогава й просветна - беше време да сложи край на нормите , които сама си бе наложила. Нямаше нужда вече да се прави на вежлива и студена.
- Ти плащаш сметката.
Усмихна се съвсем сърдечно , облече якето си и излезе. Слезе по стълбите , отвори тежката метална врата и се озова на улицата. Вдиша дълбоко мръсния въздух и усети свободата - нещо , от което сама се бе лишила преди много години. Усети биенето на собственото й сърце и с облекчение прегърна неизвестното.
Имаше право да обича втори път. И щеше да се възползва.
Saturday, November 07, 2009
Не изтрих блога. Но ти знаеше , че няма да го направя , нали ?
Ще продължа да пиша , за да знаеш , че твоята някогашна изгора още е жива и здрава и се развива нормално.
Искам специално ти и останалите от жалкото ти обкръжение да знаете , че най-накрая успяхте да ме засегнете и , противно на всички очаквания , имам сърце :)
След като всичките ми тайни бяха разкрити , останах гола. Но останала веднъж гола , осъзнах , че нямам нужда от дрехи.
Благодаря , за всяка тайна , която ТОЙ сподели с пълните непознати. В случай , че е пропуснал нещо да каже , ще ви състава списък , който може да си разпечатате , за да не си давате друда да помните всичко. Не ми благодарете.
Мога да продължа списъка до безкрайност , но едва ли има смисъл. Вече имате достатъчно причини да ме отритнете от църквата , да ме пратите в изгнание , да ми биете шута или там както искате го наречете.
Най- важното , котето пропуснах да спомена е , че :
Ще продължа да пиша , за да знаеш , че твоята някогашна изгора още е жива и здрава и се развива нормално.
Искам специално ти и останалите от жалкото ти обкръжение да знаете , че най-накрая успяхте да ме засегнете и , противно на всички очаквания , имам сърце :)
След като всичките ми тайни бяха разкрити , останах гола. Но останала веднъж гола , осъзнах , че нямам нужда от дрехи.
Благодаря , за всяка тайна , която ТОЙ сподели с пълните непознати. В случай , че е пропуснал нещо да каже , ще ви състава списък , който може да си разпечатате , за да не си давате друда да помните всичко. Не ми благодарете.
- Имам парафилия - Състояние при което сексуалната личност/сексуалните предпочитания са изменени към странни, необичайни вариации. Краси ще ти обясни какви точно ;
- Създадох блога , защото някои неща бяха твърде тежки , за да ти ги кажа лично. Винаги пишех в него за себе си в 3то лице , оставяйки си вратичка да излъжа , че не става въпрос за мене.
- Белега на задника ми не е от Краси , каквато е всеобщата заблуда , просто когато бях малка седнах на игла за плетене ;
- Винаги спя гола , сутрин изизам отново гола на балкона за да посрещна слънцето , независимо каква е температурата или това дали има слънце ;
- Пея на небето за да спре да вали ;
- Нападали са ме три пъти ;
- Изнасилвана съм два пъти , нито веднъж от случаен нападател. От кой ? Погледни човека до себе си и ще се сетиш ;
- Имам черен печат в паспорта си и никога не мога да стъпя в Македония ;
- Понякога плача без повод и единственото , което ме успокоява е секса ;
- Имам фобия от стълбища ;
- Когато бях 6ти клас целунах момиче , въпреки че хомосексуализма ме отвращава ;
- Не харесвам рози. Твърде изискани са. Обожавам макове ;
- Звездата на гърба ми има десет лъча. Петте лъча на голямата звезда отговарят на пет човека с особено важно значение за мен , а тези на малката - на пет неща , с които всеки от тези хора ме е наранявал. Убедена съм , че той вече ви е разказал какво точно имам в предвид ;
- Имала съм сексуална фантазия с цветнокож /АНАТЕМА ЗА МЕНЕ/ ;
Мога да продължа списъка до безкрайност , но едва ли има смисъл. Вече имате достатъчно причини да ме отритнете от църквата , да ме пратите в изгнание , да ми биете шута или там както искате го наречете.
Най- важното , котето пропуснах да спомена е , че :
Изобщо , ама изобщо не ми пука какво мислите :)
Thursday, November 05, 2009
Убивах наред всички сезони
и през техните трупове
изяла пътя те гоних.
Разрушавах живота си до голи основи
и отново се изгражах в теб , твоя.
Защо не вдигнеш шибания гсм и не ме довършиш ?
Или трябва всичко да бъде сън и без вина да си тръгнеш ?
Аре , продай ми една последна нощ в пияна градска лудост.
Давай , издери ме и пак ме залепи с ръце от нежна грубост.
Направи ме. Моля те , измисли ме.
Искаш ли да се разкараме от тоя бар ?
Какво ще кажеш просто за улицата ?
Не ми казвай , че не чуваш как диша!
Не , не ми казвай , че да ходим по колите е детско и излишно.
Става ли ? Кажи ми , става ли ти ?
Бий ми една доза живот преди да е започнало зверското УТРЕ.
Утре ще бъдем зверски реални.
Сега сме ние. Това е като истински секс , а не жалки чикии -
житейски , кратки , банални.
Кажи ми , не ти ли харесва ?
С кой друг ще плачеш , докато го правиш ?
Просто давай. Руши. Разпечатвай ме.
Аз съм бандеролът на твоя живот.
Ти си прерязани вени , изтекли в любов.
Ето за това ти говорех - готино е да си дъно.
Готино е да се дъниш. Буден да сънуваш. А не в спомени да се отъркваш.
Сега сме мръсни и цигарени , и залезни ,
а дом са ни хотелите и живите подлези.
Да , ето за това ти говорех. Да ебеш майката на тоя свят.
И сестра му. И изобщо.
Да, за това ти говорех , и знаех:
това беше последната целувка ПО ЧЕЛОТО от тоя живот
... преди голямото генерално ЧУКАНЕ ...
и през техните трупове
изяла пътя те гоних.
Разрушавах живота си до голи основи
и отново се изгражах в теб , твоя.
Защо не вдигнеш шибания гсм и не ме довършиш ?
Или трябва всичко да бъде сън и без вина да си тръгнеш ?
Аре , продай ми една последна нощ в пияна градска лудост.
Давай , издери ме и пак ме залепи с ръце от нежна грубост.
Направи ме. Моля те , измисли ме.
Искаш ли да се разкараме от тоя бар ?
Какво ще кажеш просто за улицата ?
Не ми казвай , че не чуваш как диша!
Не , не ми казвай , че да ходим по колите е детско и излишно.
Става ли ? Кажи ми , става ли ти ?
Бий ми една доза живот преди да е започнало зверското УТРЕ.
Утре ще бъдем зверски реални.
Сега сме ние. Това е като истински секс , а не жалки чикии -
житейски , кратки , банални.
Кажи ми , не ти ли харесва ?
С кой друг ще плачеш , докато го правиш ?
Просто давай. Руши. Разпечатвай ме.
Аз съм бандеролът на твоя живот.
Ти си прерязани вени , изтекли в любов.
Ето за това ти говорех - готино е да си дъно.
Готино е да се дъниш. Буден да сънуваш. А не в спомени да се отъркваш.
Сега сме мръсни и цигарени , и залезни ,
а дом са ни хотелите и живите подлези.
Да , ето за това ти говорех. Да ебеш майката на тоя свят.
И сестра му. И изобщо.
Да, за това ти говорех , и знаех:
това беше последната целувка ПО ЧЕЛОТО от тоя живот
... преди голямото генерално ЧУКАНЕ ...
Tuesday, November 03, 2009
Снега винаги ще ми напомня на теб.
Побиват ме тръпки. Не мога да те забравя. Защото всичко ми напомня на теб.
Обичам те. Няма да ти го кажа , защото нямам право да ти давам напразни надежди. Всичко свърши и глупавите ми чувства нямат никакво значение.
Въпреки това ми се ще да знаеш , че те сънувам всяка нощ , че те обичам както преди , че още помня сините ти очи и гласа ти , и устните ти , и сладките обръщения , и всичко останало. И никога няма да ги забравя. Обичам те , ще те обичам винаги , но просто ... Просто всичко свърши.
Незнам какво изпитвам към него. Не знам дали го обичам. Не знам дали мога пак да обичам. След като вече съм обичала теб , света никога няма да е същия.
Един ден ще съжалявам , че не съм се събрала с теб. Един ден ще те моля за още един шанс , но ти ще си разбрал , че не го заслужавам и няма да ми го дадеш. Един ден ще осъзная , че ти си бил най-хубавото нещо в моя живот , но този един ден ще е прекалено късно.
Искам да знаеш , че въпреки всичко което взаимно сме си причинили , не бих променила нито една секунда от връзката ни. Искам да знаеш , че за мен винаги ще си останеш моето електрическо-плюшено-тигрово бебе-прасе-папкатор.
Сбогом.
Побиват ме тръпки. Не мога да те забравя. Защото всичко ми напомня на теб.
Обичам те. Няма да ти го кажа , защото нямам право да ти давам напразни надежди. Всичко свърши и глупавите ми чувства нямат никакво значение.
Въпреки това ми се ще да знаеш , че те сънувам всяка нощ , че те обичам както преди , че още помня сините ти очи и гласа ти , и устните ти , и сладките обръщения , и всичко останало. И никога няма да ги забравя. Обичам те , ще те обичам винаги , но просто ... Просто всичко свърши.
Незнам какво изпитвам към него. Не знам дали го обичам. Не знам дали мога пак да обичам. След като вече съм обичала теб , света никога няма да е същия.
Един ден ще съжалявам , че не съм се събрала с теб. Един ден ще те моля за още един шанс , но ти ще си разбрал , че не го заслужавам и няма да ми го дадеш. Един ден ще осъзная , че ти си бил най-хубавото нещо в моя живот , но този един ден ще е прекалено късно.
Искам да знаеш , че въпреки всичко което взаимно сме си причинили , не бих променила нито една секунда от връзката ни. Искам да знаеш , че за мен винаги ще си останеш моето електрическо-плюшено-тигрово бебе-прасе-папкатор.
Сбогом.
Monday, October 26, 2009
писмо до теб
Знам , че само ти четеш блога ми. Защото само ти знаеш за него. За това няма да адресирам посланието си , няма дори да спомена името ти.
Уж създадох блога , за да мога да ти споделям нещата , които нямам сила да кажа по една или друга причина. Разбрахме се никога да не обсъждаме написаното тук , нали ? Не мисля , че вече имаме нужда от него. Не мисля , че някога пак ще ти споделям.
Мога да ти кажа всичко това на живо , защото , въпреки че съм емоционално лабилна , както ти обичаш да споменаваш , съм достатъчно силна да те погледна в очите и да ти кажа истината. Но ще ти отговоря по жалкия начин , който сам избра. А после ? После ще изтрия блога и всички тези компроментиращи истини ще останат самоо в главата ти.
Отдавна знаех за всичко това. Можеш да умееш да прикриваш емоциите си , но аз те познавам по добре от всеки друг и не можеш да скриеш нищо от мен.
Ти си най-добрия приятел на света. Или поне беше. Вече не си. Вече не фигурираш в живота ми. За мен си просто нейното гадже. Защо ? Защото си копеле. Защото съм заставала зад теб толкова пъти , а ти изчезваш всеки път , когато имам нужда от тебе. Защото ме предаваш всеки път , защото не вярваш в мен , защото ме прецакваш при всяка удобна възможност , защото си играеш с чувствата на човек , на който държа. И най вече защото си ужасен лицемер и толкова време си лъгал за чувствата ти.
Така че следващия път като решиш да направиш подобно признание си представи как седя само по прашки в кухнята ми /както не веднъж си ме виждал/ и те гледам с онзи поглед /който много добре познаваш/. Представи си устните ми докато ти казвам :
МАЙНАТА ТИ !!!
Уж създадох блога , за да мога да ти споделям нещата , които нямам сила да кажа по една или друга причина. Разбрахме се никога да не обсъждаме написаното тук , нали ? Не мисля , че вече имаме нужда от него. Не мисля , че някога пак ще ти споделям.
Мога да ти кажа всичко това на живо , защото , въпреки че съм емоционално лабилна , както ти обичаш да споменаваш , съм достатъчно силна да те погледна в очите и да ти кажа истината. Но ще ти отговоря по жалкия начин , който сам избра. А после ? После ще изтрия блога и всички тези компроментиращи истини ще останат самоо в главата ти.
Отдавна знаех за всичко това. Можеш да умееш да прикриваш емоциите си , но аз те познавам по добре от всеки друг и не можеш да скриеш нищо от мен.
Ти си най-добрия приятел на света. Или поне беше. Вече не си. Вече не фигурираш в живота ми. За мен си просто нейното гадже. Защо ? Защото си копеле. Защото съм заставала зад теб толкова пъти , а ти изчезваш всеки път , когато имам нужда от тебе. Защото ме предаваш всеки път , защото не вярваш в мен , защото ме прецакваш при всяка удобна възможност , защото си играеш с чувствата на човек , на който държа. И най вече защото си ужасен лицемер и толкова време си лъгал за чувствата ти.
Така че следващия път като решиш да направиш подобно признание си представи как седя само по прашки в кухнята ми /както не веднъж си ме виждал/ и те гледам с онзи поглед /който много добре познаваш/. Представи си устните ми докато ти казвам :
МАЙНАТА ТИ !!!
Sunday, October 25, 2009
откровение
" Тя ми каза да пазя тайна. И аз изпълних молбата й. Не казах на никой. Никога.
Не казах колко много я обичам. Дори на нея.
А я обичах. Безусловно. Неудържимо. Диво. Обичах я повече от себе си.
Но тя никога не разбра.
В очите й виждах себе си. Мечтаех , наадявах се , исках един ден тя да види същото в мен.
Още помня първата ни целувка. Помня я все едно беше вчера. Но тя беше студена , безчувствена. Онази вечер преди пет години разбрах че тя ще е единствената.
Но тя не искаше и да знае за чувствата ми. Станахме приятели , защото това бе единствения начин да я задържа до себе си. Гледах я как страда заради момчета , които не я заслужаваха. Наблюдавах отблизо грешките , които правеше. Обичах момчетата които тя обичаше. Спасявах я , когато той я пребиваше. Водех я в болница , взимах я оттам , превързвах раните и прикривах синините й. Въпреки че знаех , че за нея никога няма да съм нещо повече от приятел.
Годините минаваха , а аз никога не събрах смелост да й призная , че когато й казвам "обичам те", това не е просто приятелска обич. Бях най-добрия й приятел , подкрепях я , помагах й.
Беше 25 октомври , 4 часа следобед. Позвъних на вратата й , а тя отвори полугола и разплакана. Беше толкова красива. Хвърли се на врата ми и ми разказа за чувствата й към поредното момче. Второто момче в живота й , към което изпитваше такива чувства. А аз просто седях и я гледах. Лицето й беше бледо , косата рошава. Зърната й бяха настръхнали и аз ясно виждах очертанията им върху тениската. Леко трепереше, но не беше от студа.
Възхищавах й се. Беше силна , борбена , безсрамна пред хората. Но когато оставахме на саме , тогава тя бе наистина истинска. Беше малка. Не знаеше какво да прави , изчервяваше се от срам. Беше съвършена. Луда. Извратена. Нимфоманка. Нуждаеше се от закрила , въпреки че се срамуваше да признае , че не може да се справи сама.
Аз бях намерил момиче , точно нейно копие , имитиращо държанието й , дишането й , чувствата й. Но тя никога нямаше да бъде нея. Никога нямаше да бъде най-прекрасното нещо на света. Но аз щях да я обичам , защото въпреки че беше просто глупав двойник , тя напомняше по всичко на теб. "
Ти си в банята , а аз съм сам на лаптопа ти. Никога няма да имам смелост да ти кажа всичко това. Знам , че няма да го видиш сега , но когато се прибереш довечера и седиш сама , пушиш и се отдаваш на летаргията си , ще четеш кво пише в блога ти и ще видиш това. Виждаш ли колко добре те познавам ? Познавам стила ти , начина ти на писане. Мога да те позная из между хиляда други. Защото ти си единствената. Обичам те. Исках само да го знаеш.
Не казах колко много я обичам. Дори на нея.
А я обичах. Безусловно. Неудържимо. Диво. Обичах я повече от себе си.
Но тя никога не разбра.
В очите й виждах себе си. Мечтаех , наадявах се , исках един ден тя да види същото в мен.
Още помня първата ни целувка. Помня я все едно беше вчера. Но тя беше студена , безчувствена. Онази вечер преди пет години разбрах че тя ще е единствената.
Но тя не искаше и да знае за чувствата ми. Станахме приятели , защото това бе единствения начин да я задържа до себе си. Гледах я как страда заради момчета , които не я заслужаваха. Наблюдавах отблизо грешките , които правеше. Обичах момчетата които тя обичаше. Спасявах я , когато той я пребиваше. Водех я в болница , взимах я оттам , превързвах раните и прикривах синините й. Въпреки че знаех , че за нея никога няма да съм нещо повече от приятел.
Годините минаваха , а аз никога не събрах смелост да й призная , че когато й казвам "обичам те", това не е просто приятелска обич. Бях най-добрия й приятел , подкрепях я , помагах й.
Беше 25 октомври , 4 часа следобед. Позвъних на вратата й , а тя отвори полугола и разплакана. Беше толкова красива. Хвърли се на врата ми и ми разказа за чувствата й към поредното момче. Второто момче в живота й , към което изпитваше такива чувства. А аз просто седях и я гледах. Лицето й беше бледо , косата рошава. Зърната й бяха настръхнали и аз ясно виждах очертанията им върху тениската. Леко трепереше, но не беше от студа.
Възхищавах й се. Беше силна , борбена , безсрамна пред хората. Но когато оставахме на саме , тогава тя бе наистина истинска. Беше малка. Не знаеше какво да прави , изчервяваше се от срам. Беше съвършена. Луда. Извратена. Нимфоманка. Нуждаеше се от закрила , въпреки че се срамуваше да признае , че не може да се справи сама.
Аз бях намерил момиче , точно нейно копие , имитиращо държанието й , дишането й , чувствата й. Но тя никога нямаше да бъде нея. Никога нямаше да бъде най-прекрасното нещо на света. Но аз щях да я обичам , защото въпреки че беше просто глупав двойник , тя напомняше по всичко на теб. "
Ти си в банята , а аз съм сам на лаптопа ти. Никога няма да имам смелост да ти кажа всичко това. Знам , че няма да го видиш сега , но когато се прибереш довечера и седиш сама , пушиш и се отдаваш на летаргията си , ще четеш кво пише в блога ти и ще видиш това. Виждаш ли колко добре те познавам ? Познавам стила ти , начина ти на писане. Мога да те позная из между хиляда други. Защото ти си единствената. Обичам те. Исках само да го знаеш.
Can you hear my heart beat in this bond
Do you know that behind of this bond
Lies the deep desire I'm in love hey
Make a wonderful love if I may
All my dreams to be all I can do
Only I love, only love
And you say I knew we should find a new way
Make a wonderful love if I may
Той си беше тръгнал преди минути и сега тя седеше сама в целия апартамент. Сама в целия град дори , цялото й семейство беше в провинцията. Сама в целия свят.
Музиката беше нежна , успокояваща и ... леко възбуждаща. Тя обожаваше тази песен.
Вчера докато правеха секс телевизора беше включен , а тази песен беше саундтрак на филм а , който даваха. Тя я чуваше за първи път и макар трудно да разбираше текста , се почувства невероятно свързана с него.
Но той си беше тръгнал преди минути , а може би вече час , седмица , година ? Тя седеше сама в целия апартамент , в целия град , в целия свят ... Но не беше сама , защото аромата му бе попил в дрехите й и тя още го усещаше до себе си.
Беше невероятно красиво , всичко това изглеждаше като нещо вече преживяно. Нещо , което вече се беше случвало. Така и беше. Всяка неделя от 3 седмици насам тя седеше сама в кухнята , с включен лаптоп , разтворени крака , протъркани между бедрата. Седеше и пушеше , слушаше нежна музика , запазила спомена за предната вечер и мислеше за него.
"Toва не може да продължава така." помисли си тя.
Стресна се , стана и нервно започна да обикаля кухнята. Едва виждаше от цигарения дим , който тя толкова обичаше. Страхуваше се да признае , че се е привързала толкова силно към момче , към което си бе обещала да остане безразлична. Той идваше и си отиваше , докосваше я нежно и на нея й се струваше , че само с поглед й обещава да не я наранява. Но тя не беше глупачка и , въпреки че съзнанието й отказваше да го повярва , знаеше ,че това момче бе най-лошото нещо , което можеше да си причини.
"Не спазих правилата"
Беше истина. Тя знаеше как да се държи с мъжете. Знаеше точно как да говори , как да докосва , как да възбужда. Знаеше как да влезе в главата и в сърцето на всеки един мъж , беше наясно с всяко малко правило. Но не направи нито едно от нещата , които трябваше. Още щом го видя за първи път , момичето разбра , че с него не може да е такава , каквато трябва. Нещо в излъчването му не й позволяваше да е студена и безразлична , малка перверзна кучка без сърце. Бе свалила гарда още на първата им среща. От тогава бяха минали 25 дни , 25 прекрасни дни , и сега тя бе останала напълно гола и уязвима пред него.
Знаеше , че това няма да свърши добре. Знаеше , но не можеше да направи нищо , за да промени хода на нещата ....
Do you know that behind of this bond
Lies the deep desire I'm in love hey
Make a wonderful love if I may
All my dreams to be all I can do
Only I love, only love
And you say I knew we should find a new way
Make a wonderful love if I may
Той си беше тръгнал преди минути и сега тя седеше сама в целия апартамент. Сама в целия град дори , цялото й семейство беше в провинцията. Сама в целия свят.
Музиката беше нежна , успокояваща и ... леко възбуждаща. Тя обожаваше тази песен.
Вчера докато правеха секс телевизора беше включен , а тази песен беше саундтрак на филм а , който даваха. Тя я чуваше за първи път и макар трудно да разбираше текста , се почувства невероятно свързана с него.
Но той си беше тръгнал преди минути , а може би вече час , седмица , година ? Тя седеше сама в целия апартамент , в целия град , в целия свят ... Но не беше сама , защото аромата му бе попил в дрехите й и тя още го усещаше до себе си.
Беше невероятно красиво , всичко това изглеждаше като нещо вече преживяно. Нещо , което вече се беше случвало. Така и беше. Всяка неделя от 3 седмици насам тя седеше сама в кухнята , с включен лаптоп , разтворени крака , протъркани между бедрата. Седеше и пушеше , слушаше нежна музика , запазила спомена за предната вечер и мислеше за него.
"Toва не може да продължава така." помисли си тя.
Стресна се , стана и нервно започна да обикаля кухнята. Едва виждаше от цигарения дим , който тя толкова обичаше. Страхуваше се да признае , че се е привързала толкова силно към момче , към което си бе обещала да остане безразлична. Той идваше и си отиваше , докосваше я нежно и на нея й се струваше , че само с поглед й обещава да не я наранява. Но тя не беше глупачка и , въпреки че съзнанието й отказваше да го повярва , знаеше ,че това момче бе най-лошото нещо , което можеше да си причини.
"Не спазих правилата"
Беше истина. Тя знаеше как да се държи с мъжете. Знаеше точно как да говори , как да докосва , как да възбужда. Знаеше как да влезе в главата и в сърцето на всеки един мъж , беше наясно с всяко малко правило. Но не направи нито едно от нещата , които трябваше. Още щом го видя за първи път , момичето разбра , че с него не може да е такава , каквато трябва. Нещо в излъчването му не й позволяваше да е студена и безразлична , малка перверзна кучка без сърце. Бе свалила гарда още на първата им среща. От тогава бяха минали 25 дни , 25 прекрасни дни , и сега тя бе останала напълно гола и уязвима пред него.
Знаеше , че това няма да свърши добре. Знаеше , но не можеше да направи нищо , за да промени хода на нещата ....
Thursday, October 22, 2009
Стефан
Часът беше 12.33 през нощта. Една студена октомврийска нощ , без звезди по небето.
Тя спеше вече от няколко часа , но лая на кучето й я бе събудил. Отвори сънливи очи и стана. Знаеше , че то чака тя да го разходи , за това взе повода му и без нищо да каже отвори вратата и повика асансьора. Кучето , сякаш прочело мислите й я последва , вече притихнало , разбрало , че макар и изправена , тя още спи.
Когато излезна от блока хладния вятър сякаш я зашлеви. Бързо се разсъни , нервно се заоглежда наоколо. Живееше в опасен квартал и разходките по това време на денонощието не бяха от най-безопасните.
Тя гледаше как кучето тича около нея щастливо. Не знаеше колко време бе минало , но животното само щеше да й подскаже кога е време да се качват. Между двамата имаше необикновена връзка и не им трябваха думи , за да се разбират.
Момичето погледна небето. То обаче се бе скрило зад куп облаци и изглеждаше студено и навъсено. Липсваше й лятото. Липсваха й песните на птиците , които толкова мразеше , липсваше й топлия вятър , липсваше й морето , липсваха й късите панталонки , безгрижните дни , безсънните вечери , количествата погълнати наркотици , неизпитите бири , задушаващите прегръдки на майка й , припадъците на нервна почва , успокоителните , часовете прекарани в болници ....
Тя изпищя ужасено . Някой я беше хванал за рамото и тя умираше от ужас. Представяше си ужасните неща , които щяха да й се случат ....
Нечия ръка се прилепи към устните й и заглуши писъка. Сълзи се застичаха по бузите й , а от слушалките в ушите й звучеше "That's the sound of yourself dieing". Една от слушалките се изхлузи от ухото й и в този момент тя осъзна , че не чува лая на кучето. Това не бе обичайно , то не би я оставило. Тя забрави за страха за себе си , притесни се за любимото си създание , за най-добрия си приятел. Понечи да посегне на нападателя си , но осъзна , че той бе хванал здраво ръцете й с една ръка и тя не можеше и да помръдне.
"Успокой се , няма да те нараня"
Гласът беше притеснен , очудващо познат , това я успокояваше до някаква степен , но мисълта за кучето не й излизаше от главата.
"Ще те пусна , само не викай"
Тя поклати нервно глава , но веднага щом усети хватката около ръцете й да се отпуска скочи и извади ножа от чантата си. Обърна се към нападателя си , с ясното съзнание , че не би могла да му направи нищо , но с отчаяна надежда да защити животинчето си. Тогава видя познатото лице - лицето на момче , по-страшно от мисълта за смъртта. Лицето на момче , което всеки път щом решеше , че е забравила , изплуваше , за да й покаже , че не е възможно да го изтрие от ума си.
Махай се.
Тя беше сериозна , гласът й звучеше уверен и студен .
Не.
Но той знаеше , че това е само фасада. Той знаеше , че тя винаги ще се разтича при вида му.
Той се приближи до нея , хвана я с една ръка през кръста , а с другата за китката на ръката с ножа. Доближи лицето си до нейното и застина в това положение. Вперил поглед в нея , страстен , силен , доминиращ. Поглед , който тя бе виждала единствено когато правеха секс. Тя изгаряше. Кожата й се нуждеше от неговата , абстинираше за грубото му докосване. Не можеше да мисли , можеше само да се отдаде на момчето с жълтата шапка.
Най накрая той я целуна. Не както преди. Не плахо и за кратко , не само по устните. Целуна я страстно , толкова страстно , че тя изпусна ножа и уви ръце около врата му. Той хвана краката й и я накара да обгърне таза му с тях. Облегна гърба й на стената на блока и разкопча якето й. Болеше я , но от това идваше възбудата. Усещаше го. Той бе не по-малко възбуден от нея.
Беше различно. Нямаше думи. Нямаше чувства. Нямаше въпроси. Бяха само двамата в целия свят , дори студената октомврийска вечер я нямаше.
Якето й се свлече на земята , а той прокара ръка под блузата й. Станала излишна , тя също бе захвърлена на земята. Ноктите на полуголото момиче се впиха в гърба му и раздираха кожата му и рисуваха цветя от кръв по бялата му тениска.
Бяха само той и тя , сами някъде в безвремието , а неговото "обичам те" остана да виси , глухо и самотно в нищото.
Пусни ме!
Тя крещеше. Удари му шамар , отпусна краката си и се свлече от него , както преди секунди , а може би минути бе паднало якето от раменете й.
Надживях този етап , не те искам в живота си.
Тя за първи път вярваше , когато казваше тези думи. Погледна го сурово , събра дрехите си от земята , вдигна каишката на кучето , което тичаше към нея , сякаш изчакало най-подходящия момент. Отключи входната врата и се качи в апартамента си без да се сбогува с момчето.
Искаше отчаяно да сподели с някой какво се бе случило , но не намираше думите. Страхуваше се , че ако разкаже за срещата , тя ще се обезличи. Погледна към вратата на стаята си. До нея се мъдреше стикер на Goat.
Тя се усмихна задоволствено. Най накрая , след три години , тя имаше сила да отлепи стикера и да го изхвърли.
Тя спеше вече от няколко часа , но лая на кучето й я бе събудил. Отвори сънливи очи и стана. Знаеше , че то чака тя да го разходи , за това взе повода му и без нищо да каже отвори вратата и повика асансьора. Кучето , сякаш прочело мислите й я последва , вече притихнало , разбрало , че макар и изправена , тя още спи.
Когато излезна от блока хладния вятър сякаш я зашлеви. Бързо се разсъни , нервно се заоглежда наоколо. Живееше в опасен квартал и разходките по това време на денонощието не бяха от най-безопасните.
Тя гледаше как кучето тича около нея щастливо. Не знаеше колко време бе минало , но животното само щеше да й подскаже кога е време да се качват. Между двамата имаше необикновена връзка и не им трябваха думи , за да се разбират.
Момичето погледна небето. То обаче се бе скрило зад куп облаци и изглеждаше студено и навъсено. Липсваше й лятото. Липсваха й песните на птиците , които толкова мразеше , липсваше й топлия вятър , липсваше й морето , липсваха й късите панталонки , безгрижните дни , безсънните вечери , количествата погълнати наркотици , неизпитите бири , задушаващите прегръдки на майка й , припадъците на нервна почва , успокоителните , часовете прекарани в болници ....
Тя изпищя ужасено . Някой я беше хванал за рамото и тя умираше от ужас. Представяше си ужасните неща , които щяха да й се случат ....
Нечия ръка се прилепи към устните й и заглуши писъка. Сълзи се застичаха по бузите й , а от слушалките в ушите й звучеше "That's the sound of yourself dieing". Една от слушалките се изхлузи от ухото й и в този момент тя осъзна , че не чува лая на кучето. Това не бе обичайно , то не би я оставило. Тя забрави за страха за себе си , притесни се за любимото си създание , за най-добрия си приятел. Понечи да посегне на нападателя си , но осъзна , че той бе хванал здраво ръцете й с една ръка и тя не можеше и да помръдне.
"Успокой се , няма да те нараня"
Гласът беше притеснен , очудващо познат , това я успокояваше до някаква степен , но мисълта за кучето не й излизаше от главата.
"Ще те пусна , само не викай"
Тя поклати нервно глава , но веднага щом усети хватката около ръцете й да се отпуска скочи и извади ножа от чантата си. Обърна се към нападателя си , с ясното съзнание , че не би могла да му направи нищо , но с отчаяна надежда да защити животинчето си. Тогава видя познатото лице - лицето на момче , по-страшно от мисълта за смъртта. Лицето на момче , което всеки път щом решеше , че е забравила , изплуваше , за да й покаже , че не е възможно да го изтрие от ума си.
Махай се.
Тя беше сериозна , гласът й звучеше уверен и студен .
Не.
Но той знаеше , че това е само фасада. Той знаеше , че тя винаги ще се разтича при вида му.
Той се приближи до нея , хвана я с една ръка през кръста , а с другата за китката на ръката с ножа. Доближи лицето си до нейното и застина в това положение. Вперил поглед в нея , страстен , силен , доминиращ. Поглед , който тя бе виждала единствено когато правеха секс. Тя изгаряше. Кожата й се нуждеше от неговата , абстинираше за грубото му докосване. Не можеше да мисли , можеше само да се отдаде на момчето с жълтата шапка.
Най накрая той я целуна. Не както преди. Не плахо и за кратко , не само по устните. Целуна я страстно , толкова страстно , че тя изпусна ножа и уви ръце около врата му. Той хвана краката й и я накара да обгърне таза му с тях. Облегна гърба й на стената на блока и разкопча якето й. Болеше я , но от това идваше възбудата. Усещаше го. Той бе не по-малко възбуден от нея.
Беше различно. Нямаше думи. Нямаше чувства. Нямаше въпроси. Бяха само двамата в целия свят , дори студената октомврийска вечер я нямаше.
Якето й се свлече на земята , а той прокара ръка под блузата й. Станала излишна , тя също бе захвърлена на земята. Ноктите на полуголото момиче се впиха в гърба му и раздираха кожата му и рисуваха цветя от кръв по бялата му тениска.
Бяха само той и тя , сами някъде в безвремието , а неговото "обичам те" остана да виси , глухо и самотно в нищото.
Пусни ме!
Тя крещеше. Удари му шамар , отпусна краката си и се свлече от него , както преди секунди , а може би минути бе паднало якето от раменете й.
Надживях този етап , не те искам в живота си.
Тя за първи път вярваше , когато казваше тези думи. Погледна го сурово , събра дрехите си от земята , вдигна каишката на кучето , което тичаше към нея , сякаш изчакало най-подходящия момент. Отключи входната врата и се качи в апартамента си без да се сбогува с момчето.
Искаше отчаяно да сподели с някой какво се бе случило , но не намираше думите. Страхуваше се , че ако разкаже за срещата , тя ще се обезличи. Погледна към вратата на стаята си. До нея се мъдреше стикер на Goat.
Тя се усмихна задоволствено. Най накрая , след три години , тя имаше сила да отлепи стикера и да го изхвърли.
дс
Светът е толкова объркан , има толкова много защо-та , че цяла вечност не би стигнала да им се отговори. Няма нищо сигурно , освен любовта.
Чистата любов , ускорения пулс , когато виждаш лицето му и липсата му в студените нощи. Тръпката , че можеш да го загубиш и сигурността в това , че дори да стане така , той завинаги ще си остане татуиран върху сърцето ти. Обичта , която раздаваш безрезервно , обичта , с която обичаш всичко около теб , защото ти напомня на него , същата онази обич , с която проклинаш секундите до срещата ви.
Но при толкова много неща , които знаеш за любовта , не можеш да не се запиташ : "Колко пъти всъщност би могъл да обичаш?" Дали любовта идва веднъж в живота и тръгне ли си оставаш изпразнена от съдържание опаковка ? Или можеш да събереш сърцето си и да обичаш отново ?
Нямам представа , но искам да разбера.
Отчаяно искам да знам
Дали мога да обичам новия ?
Чистата любов , ускорения пулс , когато виждаш лицето му и липсата му в студените нощи. Тръпката , че можеш да го загубиш и сигурността в това , че дори да стане така , той завинаги ще си остане татуиран върху сърцето ти. Обичта , която раздаваш безрезервно , обичта , с която обичаш всичко около теб , защото ти напомня на него , същата онази обич , с която проклинаш секундите до срещата ви.
Но при толкова много неща , които знаеш за любовта , не можеш да не се запиташ : "Колко пъти всъщност би могъл да обичаш?" Дали любовта идва веднъж в живота и тръгне ли си оставаш изпразнена от съдържание опаковка ? Или можеш да събереш сърцето си и да обичаш отново ?
Нямам представа , но искам да разбера.
Отчаяно искам да знам
Дали мога да обичам новия ?
Wednesday, October 21, 2009
д
Тя лежеше сама в празната стая , а мислите отчаяно се блъскаха в главата й.
Обичаше го. В това беше сигурна. Но връзката им беше изчерпана. Новия й даваше надежда за по-добри времена. И тя го искаше. Но не знаеше дали може да го обича. Не знаеше дали може да изпитва пак тази величествена , изпепеляваща , убийствена любов. Не знаеше.
Гледаше снимката на любовта й. Единственото , в което беше сигурна бе това че го обича. Но не можеше да се върне при него. Дори да я приемеше обратно , в което тя се съмняваше , щяха да са щастливи заедно още месец , два , година. А после ? После тя пак щеше да пожелае друг, пак щеше да разбие сърцето му , пак щеше да съсипе живота му. А нямаше право.
Щеше й се да има сила да сподели всичко това с някой. Но нямаше. Нямаше сила да изрече името му на глас , камо ли да говори за него. Умираше бавно , умираше болезнено , умираше със сигурност.
Преди две години , когато бе започнало всичко , тя беше толкова безгрижна ... А сега с болка си спомняше за всичко ...
Но дори да имаше шанс да промени миналото , тя не би го сторила. Не би изтрила нито един болезнен момент от спомените си , защото именно в тези моменти тя бе осъзнала какво означава Любов. Любов в най-чистата й сурова форма. Любов , която прегазва. Любов , която щеше да пребъде ....
Разплака се и стана. Облече се , почувства се красива и излезе.
Навън , в един свят в който нищо не я очакваше , тя ходеше без цел и посока , молейки се мислите в главата и да се укротят ...
Молба , която никога не се изпълни ....
Обичаше го. В това беше сигурна. Но връзката им беше изчерпана. Новия й даваше надежда за по-добри времена. И тя го искаше. Но не знаеше дали може да го обича. Не знаеше дали може да изпитва пак тази величествена , изпепеляваща , убийствена любов. Не знаеше.
Гледаше снимката на любовта й. Единственото , в което беше сигурна бе това че го обича. Но не можеше да се върне при него. Дори да я приемеше обратно , в което тя се съмняваше , щяха да са щастливи заедно още месец , два , година. А после ? После тя пак щеше да пожелае друг, пак щеше да разбие сърцето му , пак щеше да съсипе живота му. А нямаше право.
Щеше й се да има сила да сподели всичко това с някой. Но нямаше. Нямаше сила да изрече името му на глас , камо ли да говори за него. Умираше бавно , умираше болезнено , умираше със сигурност.
Преди две години , когато бе започнало всичко , тя беше толкова безгрижна ... А сега с болка си спомняше за всичко ...
Но дори да имаше шанс да промени миналото , тя не би го сторила. Не би изтрила нито един болезнен момент от спомените си , защото именно в тези моменти тя бе осъзнала какво означава Любов. Любов в най-чистата й сурова форма. Любов , която прегазва. Любов , която щеше да пребъде ....
Разплака се и стана. Облече се , почувства се красива и излезе.
Навън , в един свят в който нищо не я очакваше , тя ходеше без цел и посока , молейки се мислите в главата и да се укротят ...
Молба , която никога не се изпълни ....
Monday, October 19, 2009
фрт
Беше 0 часа и 0 минути.
Началото на новия ден. На 20 октомври 2009 година. Ден като всеки друг ден ... или не ?
Тя седеше , сякаш прекършена в ъгъла на стаята. Плачеше тихо , а може би просто сълзите се стичаха от очите й , защото тя не помръдваше , не хлипаше , а лицето й бе бледо и безизразно.
Секундите се нижеха бавно , толкова бавно , че направо я побъркваха. Този ден бе истинско изпитание за нея и тя се бореше да победи.
Да победи в една игра , в която е невъзможно да си победител.
Тя обичаше да пуши. Смяташе това за едно от най-красивите неща , които може да прави , толкова универсално , подходящо за всякакви настроения , за всеки час и всяко място. Но не и днес. Днес тя нямаше да пуши , нямаше да мърда , нямаше да живее. Днес не беше просто поредния ден , не беше просто 20 октомври .
Бяха минали 8 минути от настъпването на новия ден, а тя имаше чувството , че са минали часове. Сгърчена на пода , тя бе поразена от ужасни чувства , разкъсващи , убиващи.
"Още малко и ще събера сили да стана." - мислеше си тя, а часовника отказваше да работи.
Тя все още не знаеше че на 21 октомври ще влезе в болница , но дори да знаеше , нямаше да направи нищо , за да промени нещата.
Смазана в ъгъла на стаята , тя не помръдваше нито частица от тялото си. Единствени сълзите , стичащи се по бузите й подсказваха за живот в това кухо тяло.
"Две години" - мислеше си - "Две години ... Колко бързо минаха ! Или пък бавно ?"
Нямаше представа. Момчето с болезнено сини очи бе запечатано в съзнанието й. Още помнеше аромата на кожата му , формата на лицето му , вкуса на устните му. Помнеше всяка негова дума , макар да се опитваше да забрави всичко и да продължи.
Бяха обречени. Нямаше смисъл да продължават да са заедно и тя го знаеше добре. Бяха се разделяли вече веднъж , но тя не издържа и с писък падна в краката му. Но когато нещо е изчерпано нищо не може да го поправи. И края дойде , за втори път.
Но тя го обичаше , не спираше да го обича , колкото и да отричаше. В нея още имаше тайна надежда , че един ден пак ще са заедно , този път завинаги. Този път без лъжи , болка и всичко останало. Тя вярваше , че ще е така , макар да знаеше , че е невъзможно. Бе допуснала толкова грешки , той й прощаваше , но тя самата не можеше.
Заслужаваше да я мрази и го знаеше добре.
От три седмици беше с другия , с новия. Той беше красив , умен , мил , караше я да се чувства отново щастлива. Докато една нощ той не се изправи в леглото , а тя в присъница не го обърка с любовта на живота й.....
Не обичаше новия , но беше адски влюбена. А може би го обичаше , но по различен начин. Не знаеше. И не искаше да знае. Стигаше й да знае , че го има.
Началото на новия ден. На 20 октомври 2009 година. Ден като всеки друг ден ... или не ?
Тя седеше , сякаш прекършена в ъгъла на стаята. Плачеше тихо , а може би просто сълзите се стичаха от очите й , защото тя не помръдваше , не хлипаше , а лицето й бе бледо и безизразно.
Секундите се нижеха бавно , толкова бавно , че направо я побъркваха. Този ден бе истинско изпитание за нея и тя се бореше да победи.
Да победи в една игра , в която е невъзможно да си победител.
Тя обичаше да пуши. Смяташе това за едно от най-красивите неща , които може да прави , толкова универсално , подходящо за всякакви настроения , за всеки час и всяко място. Но не и днес. Днес тя нямаше да пуши , нямаше да мърда , нямаше да живее. Днес не беше просто поредния ден , не беше просто 20 октомври .
Бяха минали 8 минути от настъпването на новия ден, а тя имаше чувството , че са минали часове. Сгърчена на пода , тя бе поразена от ужасни чувства , разкъсващи , убиващи.
"Още малко и ще събера сили да стана." - мислеше си тя, а часовника отказваше да работи.
Тя все още не знаеше че на 21 октомври ще влезе в болница , но дори да знаеше , нямаше да направи нищо , за да промени нещата.
Смазана в ъгъла на стаята , тя не помръдваше нито частица от тялото си. Единствени сълзите , стичащи се по бузите й подсказваха за живот в това кухо тяло.
"Две години" - мислеше си - "Две години ... Колко бързо минаха ! Или пък бавно ?"
Нямаше представа. Момчето с болезнено сини очи бе запечатано в съзнанието й. Още помнеше аромата на кожата му , формата на лицето му , вкуса на устните му. Помнеше всяка негова дума , макар да се опитваше да забрави всичко и да продължи.
Бяха обречени. Нямаше смисъл да продължават да са заедно и тя го знаеше добре. Бяха се разделяли вече веднъж , но тя не издържа и с писък падна в краката му. Но когато нещо е изчерпано нищо не може да го поправи. И края дойде , за втори път.
Но тя го обичаше , не спираше да го обича , колкото и да отричаше. В нея още имаше тайна надежда , че един ден пак ще са заедно , този път завинаги. Този път без лъжи , болка и всичко останало. Тя вярваше , че ще е така , макар да знаеше , че е невъзможно. Бе допуснала толкова грешки , той й прощаваше , но тя самата не можеше.
Заслужаваше да я мрази и го знаеше добре.
От три седмици беше с другия , с новия. Той беше красив , умен , мил , караше я да се чувства отново щастлива. Докато една нощ той не се изправи в леглото , а тя в присъница не го обърка с любовта на живота й.....
Не обичаше новия , но беше адски влюбена. А може би го обичаше , но по различен начин. Не знаеше. И не искаше да знае. Стигаше й да знае , че го има.
Saturday, June 27, 2009
goat
Дойде лятото .
А с него - и щастието . Но и летния дъжд ...
Цяла седмица валеше . Не беше спирало и за секунда , беше студено , влажно и най-вече подтискащо. Време , създадено за премазване на усмивки .
Тя седеше вече втори час и чакаше нещо да се случи . Някой да мине . Някой да се усмихне . Или просто някой жълъд да падне от дървото и да убие някоя катерица . Каквото и да е , просто да прекъсне тишината .
Беше облечена в къса бяла рокля и и беше студено . Дъждът като по чудо беше спрял и сега тя вече можеше да се усмихне . Беше седнала върху бял плик на тревата и чакаше калта да я залее и изцапа . Тогава чу гласовете .
Първоначално не и направиха впечатление , поредните гласове в главата й , които бяха всъщност отражение на забравени спомени . Извади цигара и точно преди да я запали осъзна , че гласовете и лицата , които виждаше не бяха спомени , бяха съвсем реални и все повече приближаваха .
Нещо пробяга през гълото и , мина през сърцето и запърха в корема . Тръпка , отдавна забравена .
Четирите момчета все повече приближаваха , но тя бе скрила лицето си с чадъра /въпреки че не валеше/ и те не можеха да я видят .
-Ей , имаш ли огънче ? - чу тя глас , идващ от чадъра . Под края му тя виждаше непознати мъжки кецове.
Но това не я плашеше , нито факта , че е сама с тези непознати в средата на нищото ...
Без да каже нищо , без дори да помръдне чадъра подаде запалката на непознатия . Пеперудите в корема и вече побесняваха , блъскаха се в стените на слабото и тяло и опитваха да го разкъсат . Тя знаеше , че познава този непознат . Знаеше също , че е достатъчно само да го погледне , за да се разплаче . Въпреки това тя нямаше представа кой може да е той .
Той понечи да заобиколи чадъра , така че да види лицето и , но тя следваше движенията му и не му позволяваше . Несъзнателно обаче беше разкрила лицето си на другите ...
-Вили ??
Тя бързо обърна лице и видя момче с кафеви очи и къса коса . Странно непознато момче , което обаче носеше мириса на нещо отдавна забравено .
При споменаването на името и момчето , което все още опитваше да заобиколи чадъра , така че да види лицето й , се спря . Хвана чадъра и просто го вдигна и тогава пред очите й се разкри болезнено изкривената усмивка на упорито подтиснат спомен .
Това беше мястото , където преди 3 години тя лежеше в калта и плачеше , огорчена от думите му . Мястото , където той беше паднал до нея и бе нанесъл последния удар . Краката и съвсем несъзнателно я бяха довели до тук ...
Беше втрещена . Стресната . Развълнувана . Красива . Беззащитна , останала без броня . А една единствена сълза се опитваше да се откъсне от очите й и да я издаде ...
Тримата спътници на момчето се бяха отдалечили . Без дори да предполагат за драмата , случила се точно на това място , точно преди три години , те бяха отблъснати от усещането за смърт , което момичето и момчето излъчваха в момента . Мислите им направо воняха на мърша .
- Какво правиш тук ? - попита младежа.
Тя не знаеше какво да отговори . Езика и беше в момента от олово , тежък и неподвижен , тя нямаше сила да каже нищо . Нямаше сила дори да помръдне чадъра , за да се скрие .
- Ами откъсвам се от реалността - каза тя след дълго и тежко мълчание . Сурово мълчание , толкова реално , че можеше да се разреже с нож .
Той седеше , впил очите си в нейните . Излъчваше точно онова , по което тя бе полудяла преди три години .
- Защо си сама ? Къде е приятелят ти ?
Болезнено . Тя нямаше отговор . Не можеше да му разкрие , че това , което и даде сили да се пребори с болката преди , вече си беше отишло ...
- Няма го .
Нямаше нужда от повече думи . Той всичко беше разбрал само по погледа й . А сега една сълза бавно се стичаше по бузата и . Тя нервно извърна глава , затвори чадъра и го остави до себе си .
- Красива си . По-красива от предишния път . По-красива от всякога .
Тя беше толкова уязвима . А той толкова я обичаше именно заради слабостта й . Момчето всякаш успяваше да помирише слабостта й . Тя кървеше от лицето й , а той жадно пиеше от нея ...
Силен гърмеж наруши тишината . Втора сълза се застича по бузата й . Той протегна ръка да я избърше . И тогава , съвсем неочаквано , заваля ... Силно , едри тежки капки се стоварваха с невероятна скорост по нея , по него , по чувствата им . Но тя не отвори чадъра си . Остави дъжда да я вали , да вали и него , да напои роклята й , така че да се впие в тялото й и да запрозира . Знаеше , че под нея ще се види само трупа на отдавна отминалото щастие .
Той седна до нея , в калта . В онази кал . И я прегърна . Тя заплака неудържимо , цялото й тяло се тресеше в стенания . Усети , че и той плаче .
Стресна се и го погледна . Той я целуна - бавно , нежно и само по устните . Тя не се дръпна , но той не продължи . Беше като първата им целувка - нежна , болезнена , вещаеща страдание и порой от сълзи и за двамата .
- Обичам те - каза той . - Не като приятел , обичам те както мъж обича жена . Не съм спирал да те обичам и за секунда .
Женски писък ги върна към реалността . Тя съвсем беше забравила , че не са сами . Обърна се към другите и видя , че не са три момчета , а две момчета и едно момиче . То беше облечено с мъжко горнище и явно за това тя не беше обърнала внимание . Но сега беше свалила качулката .
Макар да беше отслабнала , косата и вече да беше къса , лицето и различно , Вили успя веднага да я познае .
- Ина ? - каза тя , поглеждайки момчето . - Ина ? Целуваш ме , а тя е тук .
Ина седеше пребледняла , цялата вир вода , коленичила в лепкавата кал и плачеше .
Но момчето не се интересуваше . Пред него седеше любовта на живота му и той не искаше да изпусне последния си шанс да я получи .
- Да , Ина . - каза той . - Ина . Аз ... аз не я обичам и ти го знаеш .
Момичето вече не седеше неподвижно . Беше грабнала чадъра си и го отваряше . Сложи ръката си в калта и се повдигна .
- Не си се променил . Пак ще разбиеш сърцето ми , стига да ти позволя ...
И тогава тя осъзна всичко ... Вече не беше слаба , малка и податлива . Да , всичко на което се крепеше си беше заминало . Но тя все още имаше най-важното - себе си . Имаше воля , имаше сила , имаше желание да продължи . Тя носеше лятото , заключено в косите й и то и даваше сила да продължи .
- Аз няма да ти позволя .
Тя стана и тръгна към Ина . Момчето понечи да я догони . Но тя стигна първа , макар и да не тичаше .
- Ето - каза тя , подавайки чадъра на коленичилото момиче . - Вземи го . Прибери се , изсуши се . И бягай далеч от него , чуваш ли , бягай далеч .
Продължи хода си , но колкото и решителна да изглеждаше , сега тя бе най-слаба . Затича се , плачейки , хлипайки , мразейки се за пропиления шанс .
Но бе запазила достойнството си ...
Monday, November 19, 2007
goat
Как сам дотам си стигнал без мозък грам до грам ти е количеството дрога ...
- Ало , Вили ?
Непознат номер ... Но тя го знаеше на изуст ...
- Да ?
Сърцето й заби лудо . Ръцете й се свиха и затрепериха .
- Позна ли кой е ?
- Да. Как си ?
Болезнено познат глас ...
- Ами ... Там е работата ... Искаш ли да се видим , трябва да поговорим ...
Валеше сняг , а тя седеше на Попа и трепереше ... Но не от студ , а от вълнение ... Умираше в очакване и всяка секунда се откъсваше от сърцето й . Беше дошла половин час по-рано и сега просто чакаше ...
Тогава го видя . Със лицето му се върнаха и летните спомени ... Спомени с мирис на ... сълзи ...
- Подранила си .
Тя го прегърна и усещайки тялото му до своето , почувства как за секунда умира .
- Ти също .
Устните и бяха вкочанени . Лицето му беше на сантиметри от нейното . Очите му се бяха спряли върху нейните и сякаш търсеха отговора в тях .
- Ела в това кафе . Трябва да ти обясня някои неща и искам да те попитам нещо .
Тя нямаше идея за какво става въпрос . Беше просто щастлива , че пак го вижда .
- Лятото станаха някои неща ... Когато те срещнах си помислих , че си страхотно момиче ... Опознах те и разбрах , че не си просто страхотна , а нещо повече ...
Очите й се пълнеха със сълзи , които тя умело прикриваше ... Връщаше се към спомени , които беше изтрила съвсем съзнателно от съзнанието си ... Спомени , които се забиваха в мозъка й и тя кървеше ли кървеше ...
- Седмицата , която прекарах с теб беше най-хубавата седмица в моя живот ... И месеца , през който беше до мен , въпреки че знаеше , че няма да съм с теб по начина , по който искаш , означава много за мен ... Съжалявам , че всичко свърши така ... Но аз мога да ти обясня защо , стига да искаш да ме изслушаш ...
Лицето й беше прежълтяло и изкривено от усилия да скрие чувствата , които предизвикваха тези думи .
- Не ... Моля те , не ме връщай към това време . Беше трудно , беше мъчително да го преживея ... Защо искаш да ме върнеш към всичко това ?
Тя отчаяно се опитваше да не пада пак в ръцете му , но не можеше ...
- Защото има нещо , което тогава не ти казах ... Всъщност две неща ... Първото е , че скъсах с Ина още след първата ми целувка с теб , но не можех започна нова връзка веднага щом е приключила предната ... Не бях готов и се страхувах , че няма да се получи ... Сега съм тук , за да те попитам дали имаш сили да ми дадеш втори шанс .
Думите му я зашлевиха със всичка сила и тя едва дишаше ... Беше вбесена , искаше да го убие , как можеше да е толкова нагъл ...
- Да ти дам шанс ?! Защо не поиска шанс , когато се влачех в калта с едната надежда да отвърнеш на чувствата ми ?!
Тя вече не криеше сълзите си и сега те се стичаха като реки по лицето и ...
- Тя имаше съмнения , че е бременна . Нямах право да те нараня втори път и просто исках да съм сигурен преди да правя каквото и да е ... Изчаках три месеца , за да се убедя , че не е така и сега съм тук пред теб ... Другото нещо , което исках да ти кажа , но не можах , е , че те обичам ... Да , обичам те , не просто като приятелка ... Обичам те ...
Думите , които тя мечтаеше да чуе ...
- Ще ми дадеш ли втори шанс ?
Тя изтри сълзите си и отпи от бирата .
- Аз ... Аз ... нямаш идея как се молех да чуя тези думи ... но е късно ...
Той беше искрен , всичко , което каза , беше истина ... И тя го знаеше ...
- Има друг , нали ?
Тя не намери сила да му отговори , а просто погледна надолу и се сви ...
- Да, предполагах , че няма да седиш и да ме чакаш ...
- Аз ... Седях и те чаках ... Плаках сълза след сълза ... Бях умряла ... Не можех да си помисля за някой , различен от теб ... Но тогава се появи той и ....
- Обичаш ли го ?
Тя затрепери ... Не знаеше отговора ... Обичаше ли го , или просто пропиляваше шанса си да бъде щастлива с човека , с който винаги бе искала ? Мислите и изведнъж се избистриха и отговора изплува ...
- Да .
Той се присегна към нея и я целуна ... Нежно , точно както я беше целунал за първи път ... А тя се дръпна ...
- Наистина го обичаш , нали ... Щом вече можеш да откажеш целувките ми ...
Тя не отговори , просто стана , облече се и излезе ...
Вървеше по улиците без да знае на къде ... вървеше без да е избрала посока ... Вървеше , защото знаеше , че ако спре ще падне ...
Стоеше пред висока сграда и чакаше ...
Той излезна от входа .
- Какво правиш тук ? Откъде знаеш къде съм ?
Тя плачеше ... Прегърна го и просто каза :
- Сърцето ми ме доведе ... Обичам те ...
- Защо плачеш ?
Тя го погледна в очите ... Болезнено сини очи , очи , запечатани в съзнанието й завинаги ...
- Защото миналото ми се срещна с бъдещето ни ... Не ме питай , моля те , просто ме целуни ....
- Ало , Вили ?
Непознат номер ... Но тя го знаеше на изуст ...
- Да ?
Сърцето й заби лудо . Ръцете й се свиха и затрепериха .
- Позна ли кой е ?
- Да. Как си ?
Болезнено познат глас ...
- Ами ... Там е работата ... Искаш ли да се видим , трябва да поговорим ...
Валеше сняг , а тя седеше на Попа и трепереше ... Но не от студ , а от вълнение ... Умираше в очакване и всяка секунда се откъсваше от сърцето й . Беше дошла половин час по-рано и сега просто чакаше ...
Тогава го видя . Със лицето му се върнаха и летните спомени ... Спомени с мирис на ... сълзи ...
- Подранила си .
Тя го прегърна и усещайки тялото му до своето , почувства как за секунда умира .
- Ти също .
Устните и бяха вкочанени . Лицето му беше на сантиметри от нейното . Очите му се бяха спряли върху нейните и сякаш търсеха отговора в тях .
- Ела в това кафе . Трябва да ти обясня някои неща и искам да те попитам нещо .
Тя нямаше идея за какво става въпрос . Беше просто щастлива , че пак го вижда .
- Лятото станаха някои неща ... Когато те срещнах си помислих , че си страхотно момиче ... Опознах те и разбрах , че не си просто страхотна , а нещо повече ...
Очите й се пълнеха със сълзи , които тя умело прикриваше ... Връщаше се към спомени , които беше изтрила съвсем съзнателно от съзнанието си ... Спомени , които се забиваха в мозъка й и тя кървеше ли кървеше ...
- Седмицата , която прекарах с теб беше най-хубавата седмица в моя живот ... И месеца , през който беше до мен , въпреки че знаеше , че няма да съм с теб по начина , по който искаш , означава много за мен ... Съжалявам , че всичко свърши така ... Но аз мога да ти обясня защо , стига да искаш да ме изслушаш ...
Лицето й беше прежълтяло и изкривено от усилия да скрие чувствата , които предизвикваха тези думи .
- Не ... Моля те , не ме връщай към това време . Беше трудно , беше мъчително да го преживея ... Защо искаш да ме върнеш към всичко това ?
Тя отчаяно се опитваше да не пада пак в ръцете му , но не можеше ...
- Защото има нещо , което тогава не ти казах ... Всъщност две неща ... Първото е , че скъсах с Ина още след първата ми целувка с теб , но не можех започна нова връзка веднага щом е приключила предната ... Не бях готов и се страхувах , че няма да се получи ... Сега съм тук , за да те попитам дали имаш сили да ми дадеш втори шанс .
Думите му я зашлевиха със всичка сила и тя едва дишаше ... Беше вбесена , искаше да го убие , как можеше да е толкова нагъл ...
- Да ти дам шанс ?! Защо не поиска шанс , когато се влачех в калта с едната надежда да отвърнеш на чувствата ми ?!
Тя вече не криеше сълзите си и сега те се стичаха като реки по лицето и ...
- Тя имаше съмнения , че е бременна . Нямах право да те нараня втори път и просто исках да съм сигурен преди да правя каквото и да е ... Изчаках три месеца , за да се убедя , че не е така и сега съм тук пред теб ... Другото нещо , което исках да ти кажа , но не можах , е , че те обичам ... Да , обичам те , не просто като приятелка ... Обичам те ...
Думите , които тя мечтаеше да чуе ...
- Ще ми дадеш ли втори шанс ?
Тя изтри сълзите си и отпи от бирата .
- Аз ... Аз ... нямаш идея как се молех да чуя тези думи ... но е късно ...
Той беше искрен , всичко , което каза , беше истина ... И тя го знаеше ...
- Има друг , нали ?
Тя не намери сила да му отговори , а просто погледна надолу и се сви ...
- Да, предполагах , че няма да седиш и да ме чакаш ...
- Аз ... Седях и те чаках ... Плаках сълза след сълза ... Бях умряла ... Не можех да си помисля за някой , различен от теб ... Но тогава се появи той и ....
- Обичаш ли го ?
Тя затрепери ... Не знаеше отговора ... Обичаше ли го , или просто пропиляваше шанса си да бъде щастлива с човека , с който винаги бе искала ? Мислите и изведнъж се избистриха и отговора изплува ...
- Да .
Той се присегна към нея и я целуна ... Нежно , точно както я беше целунал за първи път ... А тя се дръпна ...
- Наистина го обичаш , нали ... Щом вече можеш да откажеш целувките ми ...
Тя не отговори , просто стана , облече се и излезе ...
Вървеше по улиците без да знае на къде ... вървеше без да е избрала посока ... Вървеше , защото знаеше , че ако спре ще падне ...
Стоеше пред висока сграда и чакаше ...
Той излезна от входа .
- Какво правиш тук ? Откъде знаеш къде съм ?
Тя плачеше ... Прегърна го и просто каза :
- Сърцето ми ме доведе ... Обичам те ...
- Защо плачеш ?
Тя го погледна в очите ... Болезнено сини очи , очи , запечатани в съзнанието й завинаги ...
- Защото миналото ми се срещна с бъдещето ни ... Не ме питай , моля те , просто ме целуни ....
Monday, October 29, 2007
I'm dansing in the rain ...
не , изобщо не танцувам в дъжда ...
Седя до прозореца и гледам , а всъщност нищо не виждам ... 11.36 сутринта , а имам чувството , че е минало всичкото време на света ... Как може сутринта да е тъмно ?!
Казвам си "слънцето отще не е изгряло " ... Вътрешно знам , че днес няма да изгрее ... Днес ще е мрачно и гадно ...
Гадно време ... седи като бариера между теб и мен ...
Седя до прозореца и гледам , а всъщност нищо не виждам ... 11.36 сутринта , а имам чувството , че е минало всичкото време на света ... Как може сутринта да е тъмно ?!
Казвам си "слънцето отще не е изгряло " ... Вътрешно знам , че днес няма да изгрее ... Днес ще е мрачно и гадно ...
Гадно време ... седи като бариера между теб и мен ...
Subscribe to:
Posts (Atom)