чудо?

Черно. Всичко беше черно. Часът беше 3.25. Събудих се. Дишах тежко. Сънувах кошмар. Или по-скоро живеех в кошмар...
Сънувах че съм пак с теб. Ти ме бе прегърнал и ме бранеше от студения вятър, който напористо се бореше да замрази тялото и душата ми. Целувка...Спомен...И обратно към реалността...
Ти спиш. Да, спиш. Виждам прозореца ти. Не свети. Защо? Как можеш да спиш, след като не съм до теб?

Аз не съм като теб. Тоест вече не съм. И главната причина да се променя си ти...
Не можеш да си дълго с една нали? Не познаваш любовта. А аз я срещнах в твое лице...
Господ ме наказа. Наказа ме за всяко момче, което е страдало за мен, за всички очи, които съм разплакала, за всички сърца които съм наранила...Наказа ме с теб. Най-тежкото, но и най-красивото, най-сладострастното наказание - да не избледнява лицето ти в мислите ми, да отеква гласа ти в спомените ми...
Страст...
Болка...
Обич...
Ненавист...
Слънце зад купестите сиви облаци...
Какво ли ще ми дари този изгрев? Нова надежда...Или ново разочарование?