хммм...

Днес е странен ден...Изключително странен. След лигнята вчера по обед последва редовната доза вечерна депресия...
Самота...болка...празнота...
Жажда за смърт...
След това ти ми писа...И някак мъката се загуби. Ти измести вниманието ми от душевните ми размирици.
Усмивка най-накрая грейна на потъмнялото от тъга лице и сякаш възроди отдавна загубена красота...И краткия ни разговор ми даде сила да продължа...
Да продължа да те обичам, да продължа да копнея за теб. И най вече сила да продължа да живея.

Срещнах те и тази сутрин...И твоята усмивка вдъхна в мен желание да не спирам да се боря за теб...

Ето сега пак си мисля за теб...
Като отворих очи първата ми мисъл беше за теб. Станах, разтърках очи, натежали от сълзи, едвам повдигнах изтерзаното от грижа тяло и отидох до гардероба. Помислих си: 'Какво ще харесаш ТИ да облека?"

Сякаш съдбата най-накрая бе погледнала към мен, бе усетила мъката ми, бе осъзнала, че ме е обременила повече, отколкото е трябвало, че вече съм изкупила грешките си. И сега ми зашлевяваше силен шамар за да се върна към реалността...

Усетих болка в цялото тяло...причерня ми, пода се загуби...усетих студенината на паркета, допрян до лицето ми...и за миг всичко това изчезна...бях само аз и в черното се скитах...нямах живот, нямаше свят, нямаше нищо...Просто аз...и изведнъж, когато реших, че по-лошо няма на къде да става изплува твоя образ...

Отворих очи...мама седеше над мен разтревожена...ама не ми беше до нея...

Кой си ти? За какъв се мислиш? Защо само ти си ми в главата? С какво си толкова специален и какво ти дава правото да определяш живота ми?! Само ако знаеше какво ми причиняваш...Само ако знаеше каква власт имаш над мен...но не знаеш? Или знаеш? И да знаеш какво от това...Господ ми е свидетел, колкото те обичам, толкова те и мразя!
Колко си сляп...Сляп си, защото не знаеш какво имаш, какво можеш да имаш...Защото търсиш любовта някъде далеко, отчаяно се бориш за нея, а си забравил да видиш до себе си...Не виждаш МЕН! А защо?! Незнам!