Просто всички думи ще са излишни...
Отново сама...колко познато...
Колко пъти се чувствах самотна, без да осъзная, че до себе си имам поне 1 човек, поне нея...
Трябваше да я загубя веднъж за винаги, за да осъзная какво наистина значи да съм сама...
И най-чудното е, че дори не ми е мъчно...Явно истинската самота е просто физическо състояние, а това което съм изпитвала е било...умвствена болест:)
Щастлива съм, че съм сама, че не трябва да се съобразявам с никой...:)
И въпреки това, сърцето ми кърви, макар да не искам да си го призная...И какво от това? Никой не е умрял от самота...Да се надяваме...
А и в моя защита ще кажа, че все пак имам себе си...И знам какво е да загубиш дори себе си, така че не мога да кажа, че положението ми е чак толкова трагично...Нали?
И да е трагично, не мога да го променя...Всъщност мога, защото проблема явно е в мен...Но истината е, че просто не искам да го променям...Явно ми е писано да съм сама...
И ето, пак не поемам вината си, а я приписвам на някой или нещо, в случая - съдбата...
Не, този път обаче няма да посегна на живота си. Разбрах, трудно, но разбрах, че това не е изхода. Ще тегля сама собствения си кръст. И без това Господ достатъчно ми е набрал, че да прибавям още грехове към списъка...
И така...Оставам сама, с цигара в ръка, с бутилка в другата...И давя мъката...Все пак не губя надежда.
Все пак най-тъмно е точно преди зазоряване!
Дали това е моето зазоряване?
No comments:
Post a Comment