I'm dansing in the rain ...

не , изобщо не танцувам в дъжда ...

Седя до прозореца и гледам , а всъщност нищо не виждам ... 11.36 сутринта , а имам чувството , че е минало всичкото време на света ... Как може сутринта да е тъмно ?!

Казвам си "слънцето отще не е изгряло " ... Вътрешно знам , че днес няма да изгрее ... Днес ще е мрачно и гадно ...

Гадно време ... седи като бариера между теб и мен ...

да ...

Не знам какво стана ... В последната седмица от любител на хентай фимчета взех главната роля в най - извратеното и май че ми хареса ...

Важното е , че всичко свърши и сега съм обратно към реалността , слаба и обикновена , като всяка друга ...

И това , което ми остана е само спомена и малко синки между краката ... и неговия аромат ...

Настръхвам , поруменявам ... Спомена за усмивката му , която бегло виждам , прилепила устни към неговите ... Да , почти не я виждам , но я усещам ... Усещам я с тялото си , с устните си , със сърцето ...

И всяка вечер на раздяла ми иде да кажа "обичам те" .. Ама не , не го обичам , просто всичко е толкова хубаво , че ми се иска да продължи вечно ...

Ама какво се самозалъгвам ... Балзак си го е казал - " ... На тоя свят траят вечно само нещастията ... "

Не , не искам да чакам всичко да свърши ... искам да те прегърна и чрез тялото си да ти кажа колко безнадежно искам твоето ... Да разбереш , че до мен ти не означаваш нищо , само липсата ти ме събужда ... Искам да те няма , да те има и точно когато помисля , че си мой , да си тръгнеш ...

I ask you why ...

Незнам ... Не мога да мисля ...

Заспивам тругно и с писък се будя ... Сълзи текат от очите и всичко ме плаши ... Нека полегна в прегръдките ти , дай ми още миг спокойствие ... Нека една нощ спя спокойна , че си тук до мен , а после си тръгни без нищо да казваш , остави ме сама да потъна в липсата ...

Did you ever ask the sky not to cry no more , to fly no more ?

Ела , покажи ми , че съм всичко за теб , кажи , че ме обичаш , а после си тръгни , вземи сърцето , вземи душата , вземи устните ... Не ми оставяй нищо , нито знак , че ще се върнеш , нито обещание , нито целувка ...

Идвай , щом съм ти нужна и си отивай, щом ти омръзна ... Разбий сърцето ми и разпръсни парченцата над себе си ; позволи им да проникнат в кожата ти , а после бъди чужд ... Бъди с друга , целувай я и гледай мене ...

Did you ever ask the stars not to shine no more , to fly no more ?

Целувай устните ми от кашмир и с парченца лед ги ти надирай ... Играй с косите ми от восък и топи ги с изневяра ... Заспи , прегърнал парцаленото ми тяло и нека на сутринта се събудя сама с бутилка вино , сама с бутилка изветрели чувства ...

Did you ever think that we would still remain together for so long?

Искам да те почувствам в сърцето си , да те приютя в душата си , но не както приютявам всеки друг ... Искам да живееш в сърцето ми като безкрайна мъка , като нестихващ огън да гориш разума ми , да изнасилваш чувствата ми , да убиваш всичко по пътя ти ...

Is it what we wanted all along?
Is it what we wanted for so long?

Сега искам само да усетя устните ти до моите ... Другото е без значение ...

goat i hate you

Това беше най неописуемото денонощие в живота й. След най-дългата нощ последва...Най-дългия ден.

Неговите думи я смазаха. Унищожиха всичко в нея и сега по пода на съзнанието й се търкаляха само няколко фаса и стъкла от счупени надежди.

-Ами да...

Гласът й трепереше. Издаде я.

-Добре ли си?

Той знаеше отговора. Просто беше длъжен да попита. Така беше нормално.

Тя не отговори. Просто се обърна и тръгна в друга посока...

След 2 часа се върна и обясни, че е трябвало да ходи до майка си защото нещо си...Той и без друго не я слушаше. Нямаше значение какво казва тя, той знаеше, че до сега е плакала и пила вино.

Малка и отчаяна - мислеше си той - жалка гледка. Да, жалка. Такива момичета са направо отблъскващи. Да, така е. Те просто не стават. А устните и...Тя е жалка. Да....

Той не можеше да разбере какво му се случва и защо. Не му харесваше, но знаеше, че няма как да го промени.

Тя стана и без нищо да каже се обърна и тръгна. Десет минути след нея стана и той.

-Знаех, че ще си тук.

Тя седеше на една пейка близо до езерото. Гласа му дори не й направи впечатление, защото в съзнанието й кънтеше само той.
Той протегна ръка и я погали.

-Какво има, нищо не се е случило.

Тя се извърна и като го видя до себе си, крайно реален, се стресна. Избърса сълзите си небрежно и се усмихна.

-Така е, прав си. За мен ти беше просто поредния, не те искам за нещо повече от приятел.

И двамата знаеха, че не е така.

-Наистина?

Тя се почувства смачкана в калта. Размазана, като малка мушица върху бяла дреха. Сега тя беше асфалта, а отгоре й минаваха стотици коли.
Не можеше така. Стана и тръгна.

-Изчакай.

Той хвана ръката й, дръпна я, обръщайки момичето към себе си, прегърна я и усети как трепери...Изтри тълзите и, проправяйки път на още много и просто я целуна...Нежно и кратко...

Кратко, защото тя се отдръпна.

-Не ти ли стига?

Тя вече плачеше на глас. Затича се, падна, продължи да хлипа, стана и продължи.

-Обичам те!

Тя се спъна отново. Обичам те? Тези думи...Не, той не ги бепе изрекъл. Не, тя не ги беше чула, халюцинираше отново.

Обърна се с лице към него и го изгледа стреснато...
Той дойде до нея и седно до нея, в калта.

Погледна я в очите, прегърна я и каза:

-Обичам те, като приятел.

странно

Някога случвало ли ти се е да незнаеш къде се намираш, да те боли всичко, да кашляш, да си с температура, с две думи - едвам да оцеляваш, и все пак мисълта за него да не ти излиза от главата? Защото при мен май е така, или е от грипа...Или от гнойната ангина, или от усложненията...Все едно, важното е,че сега има само едно голямо ТОЙ и просто някакви незначителни заобикалящи го неща...И някак си знам, че не искам да усетя допира му, защото само липсата му ме свестява...

И светът губи цветовете си, и слънцето спира да грее, и вятърът спира да се закача с маковете, и остава само той и само аз, и само ние двамата, и само едно голямо нищо с нас по средата...

А в главата ми плават розови облаци с формата на лицето му, в ушите ми вятъра ми шепне от негово име и знам, че има любов, знам, че той е някъде там, че ме чака и иска да е с мен, независимо от всичко, което ни пречи, знам, просто знам, оставете ме да знам! И със знанието ще преживея грипа :)

и с температурите падна се понижи и моето щастие...С топлите дни си отиде моята красота, а с листата на дърветата умря и моята любов...

Слънцето ме гледа с детски наивна усмивка...Лъчите му играят си с косите ми и сплитат ги със снопи радост, а вятъра ме гали с топли длани. И небето закачливо ме прилъгва. И знам защои е всичко. И знам, че скоро ще свърши...Мое цветно детство, мое изпълнено със сълзи от щастие и радиация ежедневие...И колко неотценен минава всеки миг, колко радости пропускам...Не отценяваш нищо, преди да го загубиш

И крещяща тишина проглушава ушите ми...И невидими цветя рисуват очите ми...И горчилка по устните му...И никакво чувство, и никакво докосване, и никакво желание, и нищо...Просто измъчени целувки и рани от ухапване по устните...И капки кръв, червени като нищото, и стонове с дъх на канела...И спомени, завити в слънчеви лъчи, и сълзи, прегърнали баналността...

така е...

Око със леки сини нюанси по кожата около него...Остра болка в ребрата...Два счупени зъба...

...И една защитена гордост...

И без въпроси. Без досадното "Какво се случи?". И двамата знаеха и не бяха нужни думи...

- Изглеждам зле. Ще бъдеш ли с мен, дори да не съм какъвто бях преди?

Сълзи от благодарност в нейните очи. И лека усмивка се прокрадва по лицето и, а сълзите попиват в устните...

- По-красив си от всякога.

В нейните очи сега той беше друг. Нямаше нужда от повече доказателства за любовта му. Стигаха и белезите по тялото му.

- Знаеш ли, обичам те. Винаги съм те обичала, просто ми беше трудно да го кажа. Обичам всичко в теб, всяка грешка...Обичам счупените ти предни два зъба.

И той вече е по-спокоен. Заедно? Да. Заедно.

Аз не искам тя да знае вкуса на устните ти...Искам гo само за мене. И не искам да познава допира на пръстите ти...Искам я сломена. Аз не мога да преглътна гледката на теб и нея...Искам те без срок, без време. Аз не искам да съм само блян и сън среднощен...Дори със мисълта за мен, нощта ще е студена.

Аз видях как ме гледаш...Да, видях, докато я целуваш. И усетих топлината ти, докато привидно нея опитваше да стоплиш...

Нямаш право да ме докосваш, знаеш...Но когато случайно ме докоснеш изтръпваш...Чета го, то трепти по кожата...Ако нямаш право да ме целуваш, ако нямаш право да ме докосваш, да ме желаеш, да ме изпиваш...То тогава на какво имаш право?

...Но прав си, ти си имаш нея. Тогава защо не ме забравиш? Нима можеш? Не, не можеш.

Аз ще си тръгна, само кажи ми, че нея искаш. Аз ще си тръгна, само дай ми да повярвам, че да ме последваш няма щом зад ъгъла завия...Аз ще те забравя, само кажи ми, че вътре в тебе няма да пречупя нищо...Аз ще те напусна, само дай ми сила да продължа да живея, без очите ти да виждам...

Аз без тебе мога, ти без мен не би могъл. Не ще докоснеш ти небето без нежния полъх на моя вятър...Няма да видиш колко красиви са маковете, ако не съм твоите очи...Не би могъл дори да вдишаш аромата на разцъфналото прасковено дърво, ако отнема аз от тебе чувствата дълбоки...Но ако мен ме няма, ти наистина ще я обичаш, защото щом си тръгна, с мен ще взема и твоята душевност. Тогава това "обичам те", което ти така щедро на нея даваш, ще е достатъчно безлично, за да повярва тя...

Бъди с нея, а аз ще съм твоето съзнание. Прегръщай нея, а аз ще бъда твойте длани, студени и сковани. Целувай нея, а аз на устните ти с отровна обич ще заспя. Люби нея, а аз ще бъда твоя пулс, учестен и силен. Обичай нея, а аз ще съм там и ще ти се смея...Защото вече срещнал мене, тя не ще да съществува...

да, ама

По принцип не е така. По принцип не вали. По принцип не пуша сама, зарита от кашони и не треперя от студ. По принцип не се чувствам така. По принцип времето не влияе на чувствата ми...

По принцип не ми се налага да лъжа в блог, който никой не чете. Е да, ама този път не е по принцип и аз седя и всичко описано по-горе се случва... И точно както става по принцип аз седя и неусетно се отклонявам от първоначалната тема...

Както казах сега не е както по принцип, за това спирам...

Хайде, няма да убия надеждата си...

в...незнам

в криза съм. Или в депресия. Или и в двете. Побърквам се и не искам да продължава така. Мъжете са жалки и ги мразя. Или поне така искам...

той

Времето е ужасно топло, а ние вървим към гарата.  Запътили сме се към...Незнаем. Това трябваше да е вълнуващо, но вместо това жегата е превзела телата ни и е спряла достъпа на мисли, чувства и вълнения. И не само нас - всички са така. Едва едва се влачат към своята цел...Защо изобщо са излезли навън? Защо и ние сме навън? Само двамата, без посока.

Ето я и централна гара. След толкова усилия вече сме достатъчно близо, за да я видим. Сега тя седи пред нас като един голям лешояд, в който влизаш и загубваш себе си. Влизаш и ставаш част от масата изпотени и вмирисани хора, с последната надежда да стигнеш там, за където си тръгнал. Звучи що годе нормално за останалите люде, но въпроса ми е ние какво правим там? Нямаме път с влак. Просто така.

Влизаме и усещаш хладен железен полъх, който едновременно те отблъсква и привлича. Както и да е, поне те спасява от топлинен удар.
Отиваме на първата каса и чакаме реда си. Пред нас има само една жена. Луда ли е, къде е тръгнала в жегите? Все едно. Наш ред е. Продавачката съвсем нелюбезно ни пита : "Колко билета и за къде?". Отегчението се е излегнало на лицето й и ни се присмива. А ние, двамата, седим като втрещени и изобщо не знаем какво правим пред гюшето и къде искаме да отидем. Даже не сме сигурни, че искаме да отидем някъде.

-Ами...Перник. Да, точно така. Два билета за Перник. - казва той, след като се е поосъзнал.
-Детски или за възрастни?
-Един детски и един за възрастни - намесвам се и аз, почувствала се ненужна. Ревнувах момчето си от старата продавачка. Той протяга ръка да вземе билетите. Ревнувам го от всичко. Не искам да ги докосва. Аз ги взимам и ги прибирам в джоба му. Хващам ръката му и както майка влачи своето немирно дете, аз го завлачих към перона.

Влака беше там - дълъг и навъсен, като сърдит анимационен герой. Вагоните му, макар и добре обрисувани, сега ми изглеждат неприятни.
Както и да е, качваме се в първия вагон и започваме да обикаляме да търсим къде да седнем. Във всички купета има хора, а ние искаме да сме сами. Отварям последното купе - то е свободно. Колко хубаво! Сядаме вътре, палим цигара и вадим шише червено вино...

Искахме да сме сами, но не си говорим. Седим и се гледаме с празни погледи...Дори вече не се гледаме. Слизаме от влака и хващаме този за обратно. Защо изобщо дойдохме?

Ти седиш срещу мен и ме гледаш със странен поглед, смесващ отегчение, познанство и някакво странно мъгливо желание. Ти обаче не си достатъчно силен да пребориш горещината и мързела, за да изпълниш желанието си....

той

Тя протегна ръка, преборвайки топлия полъх на вятъра и намери неговата. Хвана се здраво, осъзнавайки, че това е шанс, който й се даваше веднъж. Той я погледна и с усмивка дръпна силно от цигарата си.
Бяха някъде из София, вървяха по прашните пътища на собствените си мозъци. Сами в нищото, заобиколено от самите себе си. Прашен въздух с мирис на...Нищо. Тук дори зловонието нямаше собствена миризма. Обонянието им беше прекалено изморено за да усеща аромата на прахта...или прекалено свикнало....
И те продължаваха да вървят, говорейки си. За какво? Нямаше значение. Двамата си говореха за нещо, но то беше на заден план. Чувствата им кипяха и привличането се носеше във въздуха, танцуваше с пепелта и бензиновите изпарения...Феерично се вливаше в главите им, упойвайки мозъците им, придавайки им съвършенство...

-Време е да си тръгвам.

Звездите почти не се виждаха. Облаците също - в момента небето беше едно голямо нищо - нито луна, нито облаци, нито звезди...Само тук таме някое отражение на разбита усмивка и нищо повече.

-Недей, замалко остани.

Сърцето и биеше забързано и силно, сякаш се опитваше да се откъсне от тялото й.

-Трябва.

Ръцете й обгърнаха врата му. Сега за нея не съществуваше свян. Съществуваше само той.

-Благодаря, че ме изпрати.

Очите му се впиха в нейните, сякаш опитваше да проникне в мозъка й, а когато успяваше се оказваше сред празнота.
Странно нещо са чувствата - понякога красиви, понякога болезнени. Понякога ни карат да плачем, но най-често просто отшумяват.

-За теб - винаги. Защо, защо трябва да си тръгваш? Искам да останеш повече, да сме заедно повече - каза той и се наведе леко към нея.

Тя знаеше. Сега щеше да я целуне. Момчето, за което мечтаеше от толкова време.

-Не мога...И аз искам да остана, но просто не мога.

Той усещаше аромата й, който нежно го приласкаваше и омагьосваше. Изкарваше пред очите му неповторими сцени и сякаш му отнемаше здравия разсъдък... Аромата на жена, която иска. На жена, която ще постигне, защото обича.

-Аз...

Тя не издържа. Повдигна се лекичко, присви лакти и обгърнала врата му с ръце го целуна. Бавно и само по устните. Останаха неподвижни, докоснали устни. Тя нежно се откъсна от любовната му примка и го погледна....
Той беше нервно усмихнат, възбуден и нетърпелив да я целуне отново. Тя видя това, но го остави в очакване, като леко се отдръпна...

-Трябва да тръ...

Той не издържа и я целуна отново...И отново...

-Аз...Ще се видим утре...-каза тя, изгаряйки от щастие....

Нощта траеше сякаш години....Времето беше забравило нормалния си ход и сега всяка секунда се откъсваше с мъка от сърцето на света и се вливаше в океана на отминалото. Луната не помръдваше, не искаше да се махне от небето, за да дойде слънцето. Сякаш го правеше нарочно. Сякаш я дразнеше нарочно с бледото си изражение на отвратителното небе. Не, на прекрасното небе, защото точно сега то имаше същия цвят като неговата тениска. Най-прекрасния цвят, който тя можеше да си представи сега. Толкова мисли за него, толкова много време до утрото и толкова изпуснати секунди, които тя можеше без да се замисли да му подари. Всичко това изглеждаше като ужасен капан на безвремието, като че нощта нямаше край. Но тя знаеше, деня идваше....Бавно, но идваше.
На сутринта първото, което видя беше съобщение от него. Сърцето и за секунда спря да бие, а след това сякаш се опита да се изтръгне от гърдите й. Ръцете й отказваха да я слушат, но тя трябваше да види.

"Обади се като можеш, да се видим".

-Аз, аз трябва да говоря с теб много сериозно, но нека първо стигнем в парка - каза той след като не я целуна за здравей.

-Кажи ми сега. Искам да знам, любопитна съм.

Тя гореше от вълнение. Нямаше търпение да чуе какво ще й каже той, а после, без значение какво е било, да направи нещо. Каквото и да е нещо. Дори просто да хване ръката му.

-Аз...Трудно ми е...Незнам как да го кажа, затова ще го кажа направо. Много те харесвам...

Сърцето й изтръпна. Тя се премести пред него в очакване.

-...Но имам сериозна приятелка. 5 години сме заедно.

-Аз...Аз....Да, няма проблем...аз...

Тя беше съкрушена...Това беше. Тя седеше и не вярваше...

Очите й се напълниха със сълзи, но тя не си позволи да заплаче пред него. Те вървяха заедно, но всъщност отчуждени и незнаещи какво да кажат. Вървяха заедно в главата й. Вървяха заедно и се спускаха към сърцето й. Вървяха заедно...И просто вървяха без нищо друго да се случи. Те просто вървяха, отдалечени, от страх ръцете им да не се докоснат случайно; вървяха заедно към едно голямо нищо, което за нея беше изпълнено с неизвестност и сълзи...За него беше просто поредния ден.



На следващата нощ тя не можа да заспи. Стоя будна и плака...Както и по-следващата и по-по-следващата...




*********

Тя съм Аз. А Той...Няма смисъл да изяснявам...
Това беше един от най-прекрасните моменти в живота ми...Просто исках да го запечатам някъде, защото ако го забравя няма да си простя...
Мисля, че обичам болката. Обичам сърцето ми да е разбито, иначе защо избрах именно ТЕБ?

?!?!

да бе, ама знаете ли кво? И аз имам чувства...Изненада!

И...часът е 1.59...малко след полунощ...И...И не мога да заспя...

Гледах снимката му до сега...И толкова въпроси...Искам да питам...Да питам много и глупави въпроси...Да се давя в премълчана истина и предъвкани лъжи...

А няма кой да питам...Няма кой да ми отговори...

For a minute there I've lost myself...

Още усещам ръката му, хванала моята....

И погледа му преди да ме целуне...

For a minute there I've lost myself...

И кво като си имам купчинка със спомени...Даже не мога да ги запаля, за да ги почувствам отново...пак. Или поне топлината на изгарящите им споменски тела....

Е, имам си порочни мисли в изобилие...

Аз...Какво бях аз? Заместител на нея? Заместител на женска ласка? Момичето, което целуваш, защото е прекалено изпаднала, а и ти също? Или просто момичето, което те кара да вършиш глупости и да обърнеш внимание на детското в себе си? ...Или нещо повече? И мислиш ли за мен? Трудно ли ти е и на теб? Излъгана ли ще ме оставиш? Липсвам ли ти? А тя...Трудно ли ти е без нея?

НЕ МЕ ЛИ ЧУВАШ?!?!?! аз...

For a minute there I've lost myself...

Не съм в състояние...

Не ти ли е поне малко трудно да седиш до мен и да знаеш, че просто няма начин...Не, не трудно. Не ти ли е гузно, като виждаш в очите ми болка, като усещаш в движенията ми предсмъртна агония? Не виждаш ли, че съм готова? Готова, готова да ме смачкаш?

Оначи вечер устните ми крещяха на твоите....

Онази вечер тялото ми се молеше на твоето....

Онази вечер ръцете ми пиеха живот от твоите....

Онази вечер няма да се върне....

А само ако знаеш как искам....

For a minute there I've lost myself...

Иска ми се онзи миг да беше продължил вечно...

Не мразя много, мразя малко...

и просто ми е някак странно, че сърцето ми отказва да мрази....Защото всички го заслужиха...

но качествено...

Какво е приятелство? Може би не мога да отговоря...За мен в момента "приятелството" е модерен начин да се самонараняваш...

Когато обичам, умирам да бъда с теб в едно...

Някога случвало ли ти се е, Въображаеми читателю, да крещиш от болка, а никой да не чува? Боляло ли те е толкова, че да трябва да пиеш успокоителни, за да не умреш? Всеки нерв, всеки мускол, всяко окончание на тялото ти да се свива гневно и да агонизира...И да виждаш, че сам си го причиняваш....

Дано отговора ти е "не"....Иначе и ти си като мен...жалък...

Смея ти се, въображаеми читателю, смея ти се...

Може да не виждаш, но не можеш да не гледаш...Не можеш да откъснеш очи от лудото ми тяло, което танцува предсмъртен танц...

Защото аз мога нещо, което ти не можеш...

Аз мога да обичам....

Да бъда с теб в едно....

Любов?

Сега се подгответе за извършване на релаксация....

Да бе, казват, че било хубаво чувство....

А на мен какво ми донесе любовта?

това е отморяваща и успокояваща с процедура...

Нищо...няколко рани, много сълзи и цял чувал с недоверие...

заемете удобно положение

Виждаш някой....Общувате известно време....Започваш да вярваш...

легнете по гръб

...Дали не е прекалено рано да вярваш толкова сляпо?

съберете петите, отворете леко ходилата в страни

Не...ТИ си се вкопчил в надеждата и като слепец опипваш приятно оформените й форми....И вярваш, вярваш, просто за да можеш да кажеш, че вярваш в нещо...

приберете ръцете до тялото, леко свити в лактите

Докато след време не осъзнаеш, че е твърде късно, за да излезеш от омагьосания кръг на болката...

отпуснете ръцете, раменете и краката

Слушаш и изпълняваш покорно всичко, което ти се каже, само и само да не бъдеш изблъскан назад от кръга и да останеш сам в нищото...

затворете очи

И вече можеш да усетиш как се носиш по течението...Ден след ден....

съсредоточете вниманието в словото на лектора

Лъжа след лъжа и вече си толкова погълнат, че почваш да живееш в твой собствен свят, по-хубав, по-цветен, по-вълнуващ....

и повтаряйте на глас


Но знаеш, че не е истински....И крещиш...Никой не те чува. Ти, разбира се, продължаваш да крещиш....


аз съм спокоен

Не е вярно!

аз съм много спокоен

Не е вярно!

аз почивам

НЕ Е ВЯРНО!

аз почивам все повече и повече

или е вярно?....

аз почивам все по-дълбоко и по-дълбоко

И така, докато не забравиш напълно действителността....

моята нервна система се намира в дълбок лечебен покой

Чудиш се защо толкова дълго? Защото много по-тежко е падането, когато си вкусил от соковете на плодовете райски...Когато с устни си целувал ангели небесни.... Когато това е бил твоя живот, а изведнъж си прокуден от него...

спокойно е моето сърце

И принуден да живееш в реалността...Да гледаш от далеч как друг е заел мястото ти... Сега виждаш колко е било ужасно нали? Виждаш в каква заблуда си бил....

спокойно е моето дишане

Но сега друг глупак е там и държи ръката на изкушението и нереалността..... Тихичко и тайно въздишаш....

моите неприятни мисли се отдалечават от мен

Какъв късмет, че го осъзна преди да е станало прекалено късно! Какъв късмет, че успя да се откъснеш....Какъв късмет.... Не...

лятна умора се разлива по тялото ми

Каква болка....Колкото и да е бил ужасен, това е бил твоя живот...и ти си го искаш...Но не може....

желанието за движение изчезва...

Желанието за живот изчезва...и ти отново си никой....Просто никой...

и никаква следа от здрав разум...и нищо....

И една голяма черна, лъхаща на алкохол дупка в главата ми...И зловонна черна любов...И дълбока мъка, по-стара от всичко...

Повреда....повреда...повреда....повреда.....повреда...повреда....


И никакъв смисъл от всички изписани думи....

И дали наистина утрото е най-тъмно преди зазоряване? Дали няма да стане и по-тъмно и по-тъмно? Дали...дали има смисъл да напиша всичко, след като знам, че никой няма да го прочете? Дали ако излея душата си...

...Страх ме е да продължа...Може би ако кажа всичко, което мисля, главата ми ще остане съвсем празна...Лишена от мисли и чувства....И гадната дупка ще се размирише още по-силно...и по-зловещо...

Повреда....повреда...повреда....повреда.....повреда...повреда....

Диазепам?

Знаеш ли какво е Диазепам? Иска ми се никога да не разбереш...

Вървя по улиците...Разхождам си кучето...И всичко е сивкаво и размазано. Сиво. Всичко е сиво. От Диазепама почти не мога да различавам цветовете. Майка ми каза, че навън е 30 градуса...Аз съм с чорапогащник, дълги чорапи, дълъг панталон, вълнен пуловер и зимно яке до коляното. Не осещам топлина. Нито студ. Чувствата ми за притъпени от лекарството. Нещо в мен ми казва, че ми е студено, но уви...не мога да го почувствам.

А всъщност чувствала ли съм изобщо? Винаги ли е било така? Винаги ли съм виждала всичко в сиво? Кога, кога изчезна цветното детско щастие и дойде сивото от ежедневието? Кога останах така сама?

И все пак, Диазепам. Незнам как се движа - просто механично. Незнам и къде отивам, нито защо съм излезнала. Не усещам нищо по тялото си...Някакъв далечен шум...Сякаш прихващам честотите...

Знам защо стана така. Изнасилена съм. Знам го. И за да го забравя, ме дрогират. Дрога. Да, ти знаеш ли, че към диазепам-а се развива пристрастеност? Знаеш ли на коя група хора го дават? На раково болни в последните седмици от живота им, за да омекотят болката им. А аз съм на 15. Не. Не искам да умирам...Нямам друг избор.

Първото нещо, което усещам. Парещо докосване, като докосването на клечка кибрит до петно бензин. И сякаш на бавен кадър болката се свлича...това е сълза...не мога...не искам да пиша... Боли ме да пиша.

маскарад

маскарад...пиеса...и кукленото шоу...
усмивката и слоевете тежък грим...
маскарад...а погледни надолу...
сърцето ми на показ и гъстия дим...

Усмихвам се така широко
и гледам детските лица.
Скрита в мен е тъй дълбоко
човешка мъка и тъга...

Представлението вече свърши
усмивката от грим изтривам
фалша чувствата ми днес прекърши
във сълзи сега се заливам

самотно...

И днес заплаках...не плача в даскало...днес обаче имах нужда...да плача, да се сополивя и да чувам "даа ще се оправиш"... и аз незнам защо...да де, ама тя беше наблизо...толкова добра и нормална...нормална в общество на откачалки...

И защо за бога вече такива като нас се считат за странни? Защо да пишеш и да изразяваш чувствата си се смята за остаряла практика? Защо...защо когато някой се отличава от стадото, веднага бива заклеймен с кофти надпис "freak"?!
Аз не съм freak...не се чувствам така...Това че моя мозък може да роди нещо по-добро от бисерите, които ражда твоя, не ме прави ненормална...
И да...Виждам света с моите си очи...с моите червени очила за дълбоко виждане...дълбоко виждане? Да, това е, когато мога да надзърна в душата ти...Друг е въпроса, че понякога се взирам толкова надълбоко...и пак не виждам нищо...
Толкова празни погледи всъщност крият препълнени със мисли души...
В днешно времем е модерно да си тъп...Модерно е да се държиш като някой друг, защото е по готин от теб...Защото си мислиш, че е по-готин от теб...Защото е успял да те убеди, че е по-готин от теб...А той...той всъщност е откраднал чужда самоличност...

И седя...И си говоря...с теб...и вече не усещам разлика дали говоря с теб или с него, или с нея, или с още амнайсе (!?) човека, които имат същите виждания за нещата като теб не защото сте на едно умствено ниво, а защото сте изкопирали своето "умствено" ниво от 1 и същ човек...