Звука, който тениската й издаде, докато се късаше, прободе нощната тишина. Последва го глухо тупване на лилавите гуменки на земята и звучна псувня на български.

Тук, в Страната на Чудесата, парковете си имат вечерен час. Не само непълнолетните, ами и зелените площи. Така че мине ли 8.30 през зимния период входа е забранен. Сърдити полицаи обикалят из мрачните алеи, готови да лепнат глоба от 100 евро за нарушаване на обществения ред на всеки, осмелил се да наруши забраната.

Часът беше 1.05 сутринта, а стъпките й отекваха из гробната тишина. Ха, огради - мислеше си - правилата са създадени , за да се нарушават , точно както оградите са създадени , за да се прескачат.
Тънкия пласт сняг хрупаше под ходилата й, а разпраната и тениска позволяваше на нощния френски студ да проникне през и без това тънкия пласт от дрехи. Само че тя не усещаше студ. Тичаше, бързо, с равномерни крачки, с духа на биатлонец. Тичаше, a Living in a lie звучеше в слушалките й. Тичаше, а всъщност седеше на едно място, бягаше от миналото, а всъщност със скоростта на светлината го приближаваше. Тичаше, а земята под краката й се движеше в обратна посока, като пътеките във фитнеса, които винаги я плашеха. Тичаше, а сълзите й се смесваха с избиващата по челото й под.
Мислеше за всички мъже, минали през живота й. За всяка секунда на безрезервна любов, неимоверно щастие, разкъсваща болка. С какво той бе по-различен? С нищо. Бе поредния, дошъл да намачка чаршафите й и да отнесе на сутринта със себе си всичко, дори и аромата си на мускус.
И светът й нямаше да свърши. Защото утре винаги има. Докато залезите все още са пурпорни, докато любовта в нея бе все още жива,  докато все още имаше Зверското утре, тя нямаше да се предаде. А краката й щяха да бягат яростно по хрускащия зимен сняг, и нито оградите, нито забраните, нито разбитото сърце щяха да я спрат.


Защо ли? Защото тя знаеше едно, по-добре от всичко друго в този живот. бе наясно, че понякога живота е приказка. Понякога принца на белия кон се появява в последния момент, за да спаси принцесата от злата ламя на собствената й душевност, хващайки я точно в момента, когато чудовището я пуска в ямата на самоунищожението. Понякога те наистина заживяват щастливи до края на дните си.

Но най-често не го правят.
И тогава единствения човек, на който можеш да разчиташ, си самия ти.

И когато си отиде, не остави нищо след себе си. Взе дрехите, чорапите, четката за зъби и мириса на мускус от чаршафите. Отнесе спомените, както придошла река отнася всичко по пътя си. Тръгна, и после стаята остана някак празна и самотна, претъпкана с мебели и дрехи, но чужди, безчувствени, грозни, увиснали рокли, някога били красиви, безумно скъпи, а сега изгубили предназначението си, просто провиснали по закачалките, като трупове от бесилки.
И света някак стана по-тъмен. Вятър нямаше, птиците не пееха. Трудно бе да се каже дали е ден или нощ, светлина имаше, но идваща сякаш през смачкана фуния, достатъчно силна, че да различаваш обектите, сградите, улиците, но едновременно прекалено слаба, за да видиш детайлите, фугите на плочките, надписите по пощенските кутии. Всичко това създаваше усещането на голям безводен аквариум, от онези, в които затварят опитните животни, предоставяйки им необходимите условия да съществуват, но не и за да чувстват. Щастие. Мъка. Копнеж. Каквото и да е.
И нищо не остана. Времето, грозно изтъняло, оголваше пожълтелите си зъби и се присмиваше на индивидите, осмелили се да опитат да го изживеят. Защото време нямаше. Всичко се бе размило в едно грутескно безвремие, където листата на дърветата не се полюшват, автобусите не бръмчат, след колелата им не се вдига прах, а камбаната на църквата просто не бие, а и защо й е да бие, като няма какво да отмерва...
И нищо не остана. Едно противно нищо, заключено в отчаянието. Или пък... Да, тук е, малката кривка в основата на носа. И зимата ще дойде, а от студа счупеното боли. И тази болка ще напомня за един удар, един от многото. Ще носи със себе си яркочервените багри на кръвта и картината на красивата бяла рокля на Guess, оцапана и грозна, негодна за употреба, като самата собственичка.
А любовта беше навсякъде. Виждаше се зад всеки ъгъл, на всяка курвенска алея, във всяка въздишка. Една любов, безвъзвратно изчезнала, изтрила всички знаци за съществуването си, една любов, различна от другите, по-силна, по-болезнена, по-изтръпнала. Една любов, толкова красива, че с думи не може да се опише, и толкова болна и извратена, че дори психиатрична клиника не би поела случая й.

Любов, която прегазва. Любов, след която труповете им просто лежаха, разсмяни и неподредени по изпръхналия път.

Устните й имаха вкус на екзотичен плод. Манго, или може би личи. Да, точно така. Личи, примесено с трудни момичешки сълзи.
Докато лежеше, забил поглед в тавана, моментите с нея минаваха през главата му, като на черно-бяла лента. Нежната й кожа се бе запечатала в порите му. Очите й се бяха впили в съзнанието му, като малък, незабележим трън в пръста, който боли всеки път, щом го докоснеш.

- И ти вярваш в любовта?

Грубия й смях го пробождаше. Не я понасяше, изнервяше се около нея. Мразеше я, и въпреки това в онази задимена стая, заобиколени от толкова много непознати, тя беше единствената причина той да съществува.

- Разбира се, че вярвам.

Отново смях. Не я разбираше. Беше красива, болна, мъничка. Изглеждаше крехка, но всъщност бе достатъчо силна да го смаже с увереността си.

- Привличането, възбудата която усещаш дори при най-лекия допир на любимия, желанието да си с нея през цялото време, да я имаш, и после пак.... Как можеш да кажеш, че това не съществува?

Тя го погледна строго в очите. Притисна го към стената, допирайки леце до неговото. Спусна ръката си бавно и много страстно към члена му, наслаждавайки се на тръпките, пробягващи през тялото му.

- Обичаш ли ме?

Нямаше сила да си отвори устата. Познаваше я едва от тази вечер, но нещо в нея го караше да се вцепенява. Поклати отрицателно глава и целуна бузата й.

- И все пак си възбуден. Няма друго, освен мен в главата ти. Искаш да ме имаш, въпреки че и за момент не си ме обичал и никога няма да го сториш. Запомни това от мен, Куентин, твоята любов е измислена с цел стимулиране на бизнеса с цветя и картички за свети Валентин. Всичко останало е общи интереси и неспираща влага в гащичките.

Бавно, съвсем бавно премести лицето си, поставяйки устните им на едно ниво, но не го целуна. После рязко се отблъсна от него, проправи си път сред пушещата, възбудено-пияна тълпа, оставяйки го сам, неспособен да помръдне.
Когато я намери, вече беше време да си тръгва. Момичето с ярко червено червило го викаше да прекара поредната нощ на пиянска лудост с поредната непозната. И тя беше хубавка, но имаше нещо в българката, което я правеше толкова по-различна и едновременно странно обикновена.

- Идвам след секунда - извика той на червилото, запътвайки се към българката.

Тя бе права, впила очи в него, сякаш го хипнотизираше. Не каза нито дума, просто обви ръка около кръста й и я целуна. Дълго, страстно, оставяйки и двамата неспособни да помръднат.

- Прибери се с мен и ми покажи какво тогава е секс без чувства за теб тогава.

Прекрасна, съвършена, тя седеше там и се смееше.

- С удоволствие, но се страхувам да не се влюбиш.

Тя се усмихна, погали лицето му, и без той дори да усети се сля с тълпата, оставяйки го разрушен.
Вечерта прекара с Червилото, но не можеше да си изкара Другата от главата.

Загубих.

Играта не е честна. Не може винаги ти да си отгоре. Живота не е пеперудки и дъги, дълги целувки и щастливи мигове. Не винаги се развива така, както си го планирал, и именно в това се крие красотата му.
Бягаме от реалността, самозалъгваме се, че това е могло да продължи. Че часовете, прекарани в леглото ми, в 204 или пред театъра, са достатъчни да поддържат съществуването на НАС.

Дали трябваше да остана? Грешка ли беше, че заминах, за да преследвам бъдещето си, като може би именно ти си бил моето бъдеще? Може би. Никога няма да разберем.

Бягам от болката. Когато нещо е твърде болезнено, отлагам да мисля за него. Някой ден, когато имам време да страдам, ще се върна към това, ще се наплача и ще го забравя. Само че този ден никога не идва. Подтискам болката, докато в един моент не стане толкова много, че просто изригва от мен, унищожава ме. Избягвах да мисля за теб, за нас. Може би е дошло време да призная всичко.

Загубих. Аз загубих. Не си ме чувал да се признавам за победена до сега, нали? Е, аз загубих, загубих мен, теб, нас, щастието. Ключа за квартирата в Созопол, цветето от майка ми, нероденото ни дете, зелената ти тениска. Няма повече да ги намеря. Време е и за двама ни да спрем и да ги търсим.

-Обичам те. Днес, утре, завинаги. Обичам те.

Тялото и се тресеше в конвулсии. Сълзите се стичаха по лицето и. Не виждаше смисъл в живота. Не вярваше в съществуването на щастие.
Толкова близо, а всъщност толкова далеч. Той беше илюзия. Мечта, сън, блян. Така нереален, може би спомен от нещо, някога било. Следи от топли ръце, докосвали някога тялото й, от устни, целували нейните. Или извратена фантазия на болен мозък.

-Не плачи, моля те, не плачи. Аз те обичам, ще те обичам винаги.

Да поискаш невъзможното. Най-добрия начин да провериш на какво е готов човека срещу теб. Да помолиш жената, чието сърце си разбил, да не плаче, когато всъщност това е единственото, което й е останало.
Тя вече не помнеше моментите им заедно. Всички те се бяха сляли в един, ужасно дълъг и красив миг, достатъчен да я опустоши, но не и да я стопли.

-Тя ми напомня за теб...

А може би болката е просто преход. Може би е път към щастието. Всеки има своята Голгота.
Но именно това я плашеше най-много. Не факта, че го е загубила. А това, че утре ще боли по-малко. И по-малко. И по-малко, все по-малко всеки изминал ден. И един ден, някога тя ще се събуди, за да осъзнае, че вече не боли. Че вече не й липсва. Че тази красива, чиста любов, вече е в миналото, не съществува и повече няма да съществува. Била е някога, някъде, сладка любов, но вече дори болката не напомня за нея...

Тя лежеше с лице към прозореца, а тънка ивица нощна светлина прорязваше тялото и на две. Мракът я бе обгърнал изцяло, но въпреки това той успяваше да различи очертанията на пищното й тяло. Не смееше да помръдне. Боеше се, тя да не разбере, че той не спи.

Усещаше конвулсиите на тялото и. Неравномерни, почти спазматични. Тя тихо стенеше от болка.

Искаше му се да я успокои. Да й каже, че каквото и да има, той е до нея. Всичко ще мине, защото са заедно. Но не можеше. Тя не беше от жените, които споделят емоциите си. Не казваше кога страда нито защо. Не допускаше никой до себе си, от страх да не бъде наранена.
Всъщност нейното име и думата страх в едно изречение биха накарали мнозина да се разсмеят. Тя беше всичко друго, но не и уплашено момиченце. Беше много по-силна от повечето мъже. Биеше се като истински войн, отстояваше възгледите си, винаги получаваше това, което искаше. Изглеждаше непоклатима.
Той обаче знаеше, че не е така. Още от първия ден, когато я видя, разбра, че има нещо по-специално в това момиче. Беше привлечен от самоувереността й, граничеща с арогантност. Знаеше, че може да има всяко момче, а да си играе със жертвите й беше специалитет. Той беше сгоден, щастлив с бъдещата си съпруга. До деня, в който тя прекрачи прага на онова Доджо. Спомняше си го и до днес - перфектното й тяло, красивото й лице, грижливо вързаните й коси. Поредното момиче, дошло да си търси гадже. 35 момчета тренираха там до припадък всеки ден. Най-желаните ергени в университета. Нямаше да е за първи път някоя заблудена женска да идва да си търси половинка.
Но тя беше различна. Още първия ден беше доказала, че е по-силна от половината момчета и много по-ловка от тях.

Той дълго време се опитваше да подтисне чувствата си. Докато една вечер не остана последен в мъжката съблекалня. Излезе от душовете и започна да се облича. И тогава тя почука на вратата. Отвори, без да чака отговор. Беше само по кимоно. Отвърза уверено връвта, придържаща го,и го остави да се свлече на земята.
От онази вечер той не можеше да си я изкара от главата. Прекарваха нощите заедно, а когато тя си тръгваше, той седеше с часове, преживявайки наново всеки сладък момент от вечерта. Тя беше от онези ужасни неща, от които страшно искаш да извърнеш поглед, но не можеш. И без да го иска, без да го усети, той се бе влюбил в нея.

Сега лежеше до нея, усещаше стенанията на тялото й, и разбираше, че и тя изпитва същото.
Будилника иззвъня. Тя избърса очите си и стана, без да каже нищо. Облече се и го погледна. Той стана, прегърна я, и целуна нежно косите й. Задържа погледа си върху лицето й, защото знаеше, че това е последния път, когато я вижда.
Тя взе чантата си и изнезна. Без усмивки, без сълзи, без сбогувания. Излезна, оставяйки го разбит. Взе със себе си и сърцето му.

-Във Франция явно е коренно различно от България. Тук морала е на първо място , разбираш ли? Разврата е не просто недопустим , немислимо е да говориш дори за това. - Обяснява ми моята нова приятелка негърка-лесбийка, а в главата ми се върти картината от вчерашната ми среща - първата ми среща във Франция.

Моя кавалер , снажен момък от курса ми по право , е луд по мен , но никога не би направил първата крачка. Франсетата може да са джентълмени , но определено им липсва смелост.
Това не е проблем , защото аз имам смелост в излишък. Каня го , той приема , и след като цял ден е стои и ме гледа без да каже нито думичка след часа се приближава плахо до мен и за първи път ми проговаря.
Намирам го за сладко. Той е стеснителен , ужасно притеснен от присъствието ми. За това говори много , а и бързо , достатъчно , че да не го разбирам въобще. Той се извинява и намалява темпото. Вече е по-поносимо , дори до степен в която и аз мога да се включвам в разговора.

След тази вечер , аз няма да му проговоря. Няма да има втора част , нито заживели щастливо до края на дните си. Ще си кимваме свенливо когато погледите ни се пресекат , ще смъмряме по едно здравей , но ще останем непознати до края на обучението си. Но тази вечер , тази вечер ще остави траен спомен в душата ми , ще я помня до края на дните си и ще се усмихвам със задоволство при мисълта за нея.

Така или иначе , сега вървим по брега на Сона , прекрасна , невероятна , очарователна река , а за декора допринасят светлините на нощен Лион , мостовете , окъпани в лампички , внушителните сгради в готически стил , тихата френска музика , стигаща до нас от близките ресторанти.
Той е истински френски джентълмен , за това ми предоставя правото да избера къде да отидем - нещо , което българския мачо би направил само за да си спести труда да решава сам. Но аз още не познавам града , така че топката отново е в неговите ръце. Знае , казва ми , перфектното място за нас двамата.
В главата ми изниква образа на леглото му , но разбирам , че мръсното ми подсъзнание ми играе номера , когато , вместо до блок , стигаме до кораб.
Зениците ми се разширяват , сърцето ми прави БУМ! БУМ! БУМ! и докато се качвам на палубата се чувствам като дете в магазин за бонбони. Красиво е. Не знам дали сте виждали френски кораб - бар , нито дали всички са като този. Но този тук е просто невероятен. По-скоро е гондола , окъпана в мънички зелени светлинки , прилича повече на привидение , на сън , фантазия.

Мохито, казва той.
Водка , чиста водка , казвам аз.
Реакцията му е лека изненада , а когато опитвам да платя за питието си направо е обиден.

Пием вече шеста водка на кърмата , а нашата гондола все повече започва да се люлее. Или това сме ние ? Не знам. Не бих могла да знам.
Излизаме , без да разбера как точно , и отново се озоваваме на кея , кикоещи се , смеещи се , забавляващи се на най-прекрасното място на света. Минаваме по един от мостовете , по-красив от колкото е възможно , осветен и приказен , както всичко в този град. Спираме , наслаждаваме се на гледката и не спираме да се смеем. Харесвам го. Ужасно е забавен. Внимателен е с мен , съвършения джентълмен , както вече казах , но алкохола е затрил част от задръжките му и вече виждам под безупречната му повърхност животното , което иска да ми разкъса дрехите. Ръцете му са нежни , но ме притискат силно , отрязвайки възможостите ми за движение. Очите му , вперени в моите , ме изгарят.
Няколко мига застиваме така , на най-прекрасното място на света , с най-красивата гледка , в най-романтичната обстановка , и сърцето ми , уж от камък , се размеква в момента , в който устните му допират моите. Страстта сгъстява въздуха до степен , в която ушите ни заглъхват от налягането.

Аз ходя с този прекрасен гарсон по нощните френски улици. Града ни люлее , също като годнолата. Лакатушим ту наляво , ту надясно , надигайки шише шампанско. Целува ме , а после пак. Очаквам го. Искам го. Вече не е толкова нежен. Първичното в него надделява. Искам го. Много , ама много го искам.

- Искаш ли ....

Да , казвам , още преди да е довършил изречението. Качваме се в метрото и вече не говорим. Няма нужда от думи. Може би е прекрасен човек. Може би е съвършен джентълмен. Може би е интелигентен млад мъж със страхотни перспективи и ясни планове за бъдещето. Не знам. Не искам да знам. В този момент в него ме интересува само едно и то не е свързано с интелекта му.
Слизаме , за да разбера , че не отиваме у тях , а на купон с приятелите му в апартамента на Жером от нашата група. Не го познавам този. Те също са от университета. И тях не познавам. (От университета ?! Мамка му , чак сега се сещам , че моя човек има гадже , тя е в нашата група в университета!!! Къде , по дяволите , ме е повел?)

Прескачаме полуголия мъртво пиян мъж , препречил входа на блока и влизаме. Качваме се в асансьора , а страстта ми постепенно намалява. Влизаме в апартаметна и ...
Апартамент ли казах? Да , ами , така де , не точно. 'Апартамента' представлява една стая , в която е сместена и кухня. Там са се набутали петнайсетина човека , кой по леглата , кой по земята , кой по масата. Всеки държи бутилка различен алкохол , отпива и предава нататък. Всички пушат , но прозорците са затворени , защото е студено (навън е 20 градуса!).
Оглеждам лицата , познати са ми. Не съм говорила с тях , но съм ги виждала. Виждам и най-добрия му приятел с гаджето му. Също така и най-добрата приятелка на гаджето на моя човек. И другите й приятелки. С ужас осъзнавам всичко това и се лепвам в противоположния на моя човек край на стаята и награбвам бутилка водка. Отпивам няколко глъдки и всичко ми се струва някак по-поносимо.

Всъщност е забавно. Всички сме пияни , млади и готови за забавления.
Той държи бутилка текила и решително приближава към мен. Отпива няколко глъдки , обвива ръка около кръста ми и ми лепва най-невероятната холивудска целувка - нали знаете , когато той те навежда назад почти до земята. Пред приятелките на гаджето си. Пред неговите приятели. Той ме целува , страстно , горещо , до степен че забравям за околните. На тях , очудващо , не им прави кой знае какво впечатление.

Вечерта е още в началото си , ние пием , забавляваме се. Запознавам се с нови хора и те ми харесват. Чалнати са.
Най-добрия му приятел и гаджето му също са в нашата група , както вече казах. Присъстват и на купона. Говоря с най-добрия му приятел , който също е голям симпатяга със страхотно чувство за хумор. Смеем се , а моя човек сграбчва гаджето на най-добрия си приятел , пред мен и пред него , и я целува. С език.
Аз изпадам в откровен шок. Готова да го цапардосам , веднага след като приятеля му спре да го бие. Само дето такава реакция не последва. Той не е бесен , нито възмутен. Дори очуден не е. С усмивка ми обяснява , че Аксел (моя човек) и Лу (гаджето) правят секс от време на време. Не , не го притеснява. Не , защо да му пречи?
Добре де , ама аз съм нова в тази игра. Още не знам правилата , и май съм единствена. Намирам утеха в бутилката с уиски , заливайки възмущението си със щедри глъдки кехлибарена течност. Обръщам се , готова да продължа разговора с най-добрия приятел , само за да видя , че той е награбил друга мацка , която не е неговата.
Няяяяяяяяяяяяяяяяма проблееееем.....
Шишето с текила ми е насреща за морална подкрепа , за това я засмуквам настоятелно.

Той целува друга мацка , след като до преди секунда ми е обяснявал колко невероятно красива съм и е невероятен късметлия да има шанс с мене.

Те всички се целуват. Рандом. Хаотично. Кой с когото свари. Целуват се , а на мен вече не ми прави такова впечатление.
Целуват се , а аз все повече осъзнавам , че това е на път да се превърне в оргия. Като онези , за които съм чела в томовете на Балзак , но не съм и предполагала , че съществуват и до ден днешен. Когато го изричам на глас обаче те са силно възмутени , чак обидени. Имали принципи и висок морал. НИКОГА не биха правили такова недостойно нещо.
Е, пила съм твърде много за да споря. От колоните звучи Uninvited на Freemasons и аз все повече се чувствам като на снимачната площадка на един от онези порно филми , в които хората се съвокупляват по двойки , въртейки партньорите.

Хвърлям бърз поглед на моя човек , който целува вече амнайста (!?) мацка , а най-добрия му приятел ми обяснява , колко много моя човек е лапнал по мене , а ръката му се изкачва по бедрото ми.

При други обстоятелства бих се отвратила от случващото се. Бих се възмутила , или дори уплашила. Но не и сега. Сега всичко е наред , защото съм изпила солидно количество джин , водка , уиски , текила , коняк и общо взето всичко , което е имало.
Сега всичко е наред , и така ще си остане , до момента , в който едно от момичетата дотичва запъхтяно и радостно до мене , крещейки BABY MINUIT , BABY MINUIIIIIT!!!
Поглеждам въпросително , а тя , сваляйки блузата си , ме светва , че в полунощ всички момичета се целуват с език в продължение на 10 минути.
Е , беше забавно , момчета и момичета , но ролята ми в този порно-трилър приключи , обяснявам аз , търсейки палтото ми.
Намятам се с него , подавайки на моя човек неговото , и съвсем спокойно обяснявам , че сама няма да се изпратя.

Случилото се едновременно ме е очудило , стреснало и възбудило. С него вървим по нощните улици на най-прекрасния град. Оставили сме контрола над телата си в ръцете на алкохола и либидото ни...

-Във Франция явно е коренно различно от България. Тук морала е на първо място , разбираш ли? Разврата е не просто недопустим , немислимо е да говориш дори за това. - Обяснява ми моята нова приятелка негърка-лесбийка, а в главата ми се върти картината от вчерашната ми среща - първата ми среща във Франция и несъзнателно се усмихвам до уши.

И когато лятото свърши, есенната слана попари всички надежди за щастлив край.

Сега , когато ги деляха километри , вече ясно се виждаше , че всичко , всико е приключило. Невинната , чиста , неосквернена любов , дните на веселие , усмивките и споделеното щастие вече си бяха отишли. Вярата , че ще издържат , че ще победят въпреки всички препятствия по пътя все повече избледняваха , изместени от сянката на раздялата. Те не бяха нищо повече от влюбени глупци , от недоразвити присически и физически деца , принудени да се сблъскат със суровата действителност , за която нито един от двамата не беше подготвен. И вече навлезли в света на възрастните всичко , в което някога бяха вярвали започваше все повече и повече да изглежда като сън , като мечта , или като безсмислица , брътвеж на нетрезвеност , прилив на аденалин , засенчил здравия разум.
Чувтвата изчезваха. От самосебе си или прогонвани. Или и двете. Отдалечаваха се и всеки опит да ги задържат беше безрезултатен и сам по себе си безсмислен.


Може би просто бе време да го признаятем , но , въпреки че осъзнавахме , че е отричайки няма да променим нищо, самия акт на произнасяне на глас на ужасяващата истина ни плашеше до смърт.
Може би , само може би , един ден пътищата ни пак ще се пресекат , за да се превърнат в един. Може би ако е писано ще се случи. Но истината е , че едва ли ще се случи. Трудно е да обърнеш станицата , да се сбогуваш с част от живота си , на която наистина си държал. Плашещо е и ужасяващо самотно.
Обичам те , Мартин Иванов Чанев , и винаги ще притежаваш част от сърцето ми. Надявам се един ден да го притежаваш цялото. Но до тогава , докато имаме възможност да сме заедно , трябва да признем сами пред себе си , че това не е нашия момент. Благодаря ти за всеки красив миг. Ще събера сили и ще ти го кажа. Обещавам. Не като предния път. Ще го кажа наистина.
Докато събера сили обаче ще продължим да се избягваме , нали ?

Je l'ai aimé plus que tout. Plus que tout... Je ne savais pas qu'on pouvait aimer à ce point... Enfin, moi en tout cas, je croyais que je n'étais pas "programmée" pour aimer de cette façon. Les déclarations, les insomnies, les ravages de la passion, c'était bon pour les autres tout ça. [...] Je suis tombée amoureuse comme on attrape une maladie. Sans le vouloir, sans y croire, contre mon gré et sans pouvoir me défendre et puis ... Et puis je l'ai perdu. De la même manière.

Има толкова неща , които искам да ти кажа. Просто не знам откъде да започна.

Глупости.

Истината е , че нямам силата да ти ги кажа. Никога няма да я имам тая проклета сила. Не съм сигурна и че имаш желание да ги чуеш. Чудя се как би реагирал ако ти споделя всичко , което е в главата ми. Страхувам се , че това ще те отдалечи от мен. Че ще те накара да избягаш.

Писах ти писма , на теб и на мъртвото ни дете. На нашето малко , беззащитно , невинно , неопетнено мъртво бебче. Аз бях тази , която трябваше да го пази , да го защити от всичко. Аз бях тази , която позволи то да бъде убито преди да му бъде даден шанс да види света. И никога няма да си го простя. Убих нещо , което беше част от теб и част от мен. Ние двамата , взети заедно. Парче от миналото ни , от родителите ни и тяхните родители. Казваш , че съм права , и вътрешно и аз знам , че съм права , но някак си вече нещата не са просто черни или бели. Мислили сме ако това се случи какво ще правим , но никога не съм била способна да си представя какво би било в действителност.

Изгорих писмата. Унищожих ги , така както унищожих нашето бебче. Нашето мъничко бебче.
И пиша в шибания блог , който никой не чете , защото никой освен Явор не знае за него , а аз се погрижих той да не го чете. Пиша го , защото знам , че ти никога няма да го видиш. Защото едва ли някога изобщо ще имаш желание да го прочетеш , дори да ти дам шанса.

Ревнувам те. Страхувам се. Живота ми се превърна в една постоянна борба да те задържа за себе си , още час , още ден , още година. В битка с теб , но и със самата мен , защото понякога и аз самата не вярвам , че трябва да минавам през това за да съм с теб. Обичам те. Обожавам те. Просто понякога не знам дали наистина си с мен или се чувстваш задължен да си с мен , защото сега знаеш това , което толкова упорито се опитах да скрия от теб. Не исках да го знаеш , защото сега не мога да не се запитам дали оставаш с мен само защото ме съжаляваш , защото не знаеш дали мога да се справя сама , защото изпитваш чувство за дълг. Сега не мога да не се запитам дали не си нещастен с мен. Нещастен ли си с мен?

64 писма. За теб и за бебето. 64 писма , пълни с празни приказки , с чувства , с трудни момичешки сълзи. 64 писма , описващи емоциите , напиращи да изригнат от гърлото ми. 64 писма само и единствено за да преживея всичко. 64 писма така и не успели да постигнат целта си.

Загубих много. Загубих себе си , теб , нашето дете. Не мога да живея така. Не повече. Не се чувствам пълноценна. Не мога да треперя всеки път , когаато излизаш без мен , когато си на парти или в деси. И всичко това е не защото не вярвам в теб , а защото не вярвам в чувствата ти към мен. Иска ми се да затворя очи и да почувствам любовта ти дори когато си далеч. Можех го преди. Сега когато затворя очи усещам само паника , че може би точно сега , точно в този момент ти си с друга. Че всяка секунда , която си далеч от мен , те отдръпва от НАС. Че може би това НИЕ , което толкова дълго градихме е станало на прах , точно както станаха писмата ми , както стана с нашето неродено дете.

Не мога да те погледна , вече не мога , без да се зачудя дали нашето мъртво бебче щеше да прилича на теб. Дали щеше да е малко момиченце с руси косички и чипо носле , което щеше да изправя косите ни като влезе в пубертета , като ни запознава с първото си гадже , като излиза за цяла нощ. Или щеше да е момче , силно , точно като теб , с най-лъчезарната усмивка на света ? Дали щеше да е гений , математик или физик , може би щеше да стане лекар и да открие лек за някоя страшна болест? Може би щеше да е побойник , да бие съучениците си и постоянно да ни поставя в неловки моменти ? Не мога да не се чудя.

Знам , че за теб това е просто ембрион , убит в зародиш. За мен това обаче е първото ми дете. Единтвената останала сигурна връзка между мен и теб. Нещо , което може би щеше да ни задържи заедно.

Обичам те , обичам те толкова много , че не можеш да си го представиш. Прекалено много жлъч и лъжи има между нас. И това ме съсипва , защото единствено аз имам вина за това.

Обичам те и се надявам , че някой ден ще ми простиш.

Обичам те.
Днес.
Утре.
Завинаги.

Искам да запомня всичко. Но не мога. Всеки момент на прекрасното детство , което имах , макар да не го осъзнавах.

Първите спомени са очудващо ясни. Плажа , пясъчните замъци и усмихнатите лица на родителите ми и приятелите им. И момента , в който се обръщам , а тях ги няма и аз съм изгубена.
Следва лампата , която гледа дали си ям яденето , надничаща през прозореца на стола на МВР станция. Безкрайния рев , по скоро от инат , отколкото поради някаква друга причина. И пропития с любов шамар на баща ми...
Стражари и апаши на морето с другите деца , а и Кирил , Мария и Михаела , с които плувам в басейна в Китен , и които в последствие ще изиграят ужасяваща роля в живота ми.
Детската градина , Калин , повърнал моркови в мивката в тоалетната и първия мръсен виц , който научавам. От Митко , естествено.
После и другата детска градина , онази от другата страна на булеварда. Играем с мама на гоненица , а аз падам и си удрям крака. Има кръв. После Лейди Мариана болезнено отлепя бялото чорапче с дантелка по краищата.
Митко , който единствен от групата може сам да си връзва връзките. Бягаме от детската градина , мразим я , но няма къде да отидем. Ужасените ни родители ни намират при цигането Асен.
После пиесата "Сливи за смет" и главната ми роля. И Митко , който крещи "СЛИВИ ЗА СМЕЕЕЕТ" зад блока така че всички да го чуят. А след това и ревюто на анцузи.
Руслан от 8мия етаж.

Ужасяващата гледка на татко , биещ се с Кирил на стълбите в блока.
Преместването в Изгрев , свързано с едни от най-хубавите спомени. Вики и Теди , а и Рафи и игрите на "Грозни като смъртта" с Еме и Ванда.
После се целим с момчетата със стрелички , изстрелвани от металните тръбичи.
Упражненията по пластичност и цигански колела , безкрайните часове , прекарани на нашата джанка , и черницата , пазена от Мелинда.
Следват игрите на "Хари Потър" , а после - "Властелина на пръстените" и елфическия език.
Пътеката на нещастието и тринайсет призрака.
Хера , която изяде едно пиленце , а аз й се разсърдих.
Гари , който завинаги остава с мен.

Училището , зловещо и неприветливо. Ники , който замина за Канада. И ежедневния тормоз. Часове наред молитви да ме преместят в друго училище и желанието никога да не се отделям от мама. Самотата , която изпитвам , когато не съм с нея и заместването й с учителките. Настойчивите молби да ме вземат по-рано от училище.
После Цвета - пчелата майка. И Габи , и Лора , и Никол - гръмналата микровълнова.

И после още веднъж преместване , обратно в Разсадника. Часове, прекарани в плач , и такива , прекарани в пътуване обратно към Изгрев.
Райската градина.

Преместване в Люлин , в 6ти клас и прещипания пръст с вратата на колата. Страхът на Гари , а после кастрацията.
Тук вече съм метълка , значително надебеляла и пълен аутсайдер. Мечти за първата целувка с език.
Сашко , досаден и ексцентричен , и Бубето , болимичката. Пандата Рамзи.

Чатът в Дир.бг , Нора и Любо Мадвин.
Емо , с лицето-шницел и първата целувка с вкус на вафла от 20.

Ужасяващите проблеми на седми клас. Охридското езеро. Новото училище , 7мо и самотата му.
Още едно ново училище - 96то. Боян, Колев , Марио и Калоян.

Изпитите след седми клас и обзелия ме ужас. Щастието , че съм приета във френската.

Секса.

И самата Френска - чужда и плашеща. В началото изглежда , че ще си намеря мястото там , но това е само в началото. Милена и Борислава.
Николай и Димитър. Тошко Скорпиона.

Стела и дръм н бейса. Първото парти в блек бокс. Джулай морнинг в Южния парк след поредното парти в Блек Бокс.
Лято , отдадено на алкохол и разврат. Многото излишни килограми и отрязаната ми коса.
Стефан Гоат.

Зелените единици. Момчето с болезнено сините очи и приятеля му. Смях и тръпка. Секса.
Бавното потъване в болезнено сините очи , първата истинска любов. Глухото "ловим те" , означаващо повече от всичко на света.
Скандалите с родителите. Партитата. Джам. Бонбон. Пак джам. Люси , Кико и Слай. Чадел.
И после идването на проблемите с момчето , с единствени по рода си сини очи. Пешо. После морето със Стефан , Кико , Станчо и Иво.
Паузата. И Ганчер , пропил последните ми нощи на петнадесетгодишна с трудни сълзи и дълбоки , изпълнени с копнеж въздишки. 16тия ми рожден ден , и ето го пак , руснака , тайнствения , недостижимия.
Самолета му , пристигащ на летището , само за да отлети отново след седмица. Първата нощ , когато съм друга , отново девствена , отдаваща се на непознатия вкус на кожата му.
Паниката , заплашваща да раздере гърлото ми , докато гледам как самолета му заминава , а с него и всичко хубаво , което ми е донесъл.
Безбройните сълзи от щастие в очакване да кацне на Софийското летище , и в пъти повече изплакани при отлитанията.
Краят.
Ганчер.
Обратно при момчето с болезнено сините очи. Дива страст , купища проблеми.
Кръвта , шуртяща от счупения ми нос.
Новата учебна година. Мони. Пак проблеми. И края в средата на пролетта.
Новите приятели , рожденния ден на Чонси и новото момче , приличащо на Ганчер. Тръпките и разговорите по скайп.
Кътина , Полина , ужасът и Светльо.
Завръщането в София , само за да разбера какво наистина е ужас. Краси и Поли. Депресията и пак Пешо.
Снимките с Джави , а после се събираме отново , само за да разбера , чее вече не го искам.

Несъстоялата се среща с двойника на Ганчер. После още една , но този път истинска. И още една. И още една. И целувката. Още много целувки. Секса и несигурността. Джави и Корнелия.
Скарване с Ники.
Месеци на щастие и моето първо "обичам те" останало без отговор. Седмици на неведение , а после неговото "обичам те" , допълващо моето.
После Краси и Полина , пак. И пак край на тях и сдобряване с мен.
Месеци на щастие , но този път неописуемо. Малко скарвания и много секс и любов. Морето с него и Славчо. Корнелия , Ина и Слави. Ван , момчето с болезнено сините очи и Памела.
Терапи сешънс и окончателния край на момчето с болезнено сините очи. Разходка с Дидо и много време мислене за него , но без резултат.
Нова година. Вече сме се сдобрили с Ники. Прекрасно. И Стефи , Хенри , Чонси , Тедо, Марто , другия Марто . После Поли и Любака. И най-важното - той , едничкия , неповторимия. Двойника на Ганчер , изместил оригинала , както и всички други.

Рожденния ми ден, напиването в Плаза. Стахотно.
Винг чун и училище , а и курсове по история и френски. Делф бе две - успешен.
Безличие , всеки ден като другия , но все пак щастие.

Писмото от Франция , сложило край на всичко това. И упората в лицето на Ники. Благодаря ти , Ники.

До теб.

Скъпи Краси ,


Има много неща , които искам да ти кажа , но няма по една или друга причина. Например заради нея.

Мина много време. Ужасно , отвратително много време откакто те видях за последен път. Истината е , че не мисля че ми липсваш. Това не значи , че не се сещам за теб.
Всъщност сещам се за теб всеки път като гледам Стъклен дом. И понякога ми липсваш.

Искам да знаеш ...

Не, всъщност не искам да знаеш нищо. Имам нужда да го напиша , защото няма на кой да го кажа , а се страхувам , че ако го запазя за себе си , то просто ще избледнее и изчезне. Точно както изчезнаха чувствата ми към теб.
Та така ...
Искам да помня винаги , че ти беше първата ми истинска любов и Бог ми е свидетел - наистина те обичах до лудост. Не мога да кажа със сигуност точно кога спрях.
Не съжалявам за нищо през връзката ни. Може би би трябвало да съжалявам за Пешо , за Мони , за Дидо и така на татък и за това че те нараних най-вече , но това беше нашата връзка и нашия начин да сме заедно.
Съжалявам единствено , че не сложих край , когато усетих , че всичко е свършило. А аз го усетих. Може би тогава нямаше да те нараня толкова. И нямаше да има Пешо , Мони и Дидо. Може би , само може би тогава щеше да можеш да ме погледнеш без омраза.

Бих искала да ти кажа , че знам , че не ме мразиш. Че знам , че това е просто защитна реакция. Че това е по-лесно , отколкото да признаеш че още ме обичаш. И се надявам поне малко да си щастлив с нея.

Скъпи Краси ,


Има много неща , които искам да ти кажа , но по една или друга причина няма. Например заради нея. Но в действителност заради мен и теб , защото знам , че едва ли бихме преживяли да го признаем.

Искам да ти благодаря , макар и само пред себе си , че ми даде първата любов , че ме направи такава , каквато съм , че ми помогна да еволюирам , че ме остави да си тръгна.
Благодаря ти най-вече за това , че ме научи да обичам.
Благодаря !

Сега като си помисля , си го спомням все едно беше вчера.
Е , куп неща ми се губят , но и в деня след случилото ми се губеха. Помня най важното. Сълзите , сякаш искащи да излязат през гърлото. Влагата в гащичките ми. Ударите. Кръвта по кокалчетата и момчето с болезнено сините очи.

Имам чувството , че само преди броени часове едвам се сдържах да не избия зъбите на момичето , което гордо заявяваше , че е спала с него. Дори сега виждам гадната й самодоволна усмивка и чувам извинителния му глас по телефона. И сега отново за пореден път си мисля , че аз бях единствената виновна , че сама си го начуках. Дори сега не съжалявам и за миг.

Като се връщам назад във времето отново изпитвам отчаянието , което ме беше обзело онзи следобед. Не помня да съм го набирала , не помня да съм допирала телефона до ухото ми , но пък помня гласа на Другия.

-Какво има , добре ли си?

Думите му , които макар да чувах , не допусках до съзнанието си. Просто думи , далечни , безинтересни. Растящата тревога в гласа му , глас , който ме възбужда и поне за малко изтрива гнева от съзнанието ми.

-Млъкни. Знаеш къде да ме чакаш. След 15 минути съм там , бъди готов.

Заповядвам. Както винаги. Неговите желания винаги бяха на второ място за мен. Защото , все пак , той беше Другият.
Подпирам се на звънеца и оглушително дерящия звук , който издава за секунда ме откъсва от транса. Не си спомням пътя до там , но помня лицето му когато ми отвори - разтревожено , огрижено. Различно от обичайната разгонена усмивка в стил Джоуи от приятели : "Как сиииииии".
Не го удостоявам с думи. Погледа ми се свлича надолу към колана му , а ръцете ми сами намират начин да го свалят. Усещам колената ми да умекват , както и всички други неща , съпътстващи възбудата. Спомням си и другите неща , но ще ги задържа за себе си.

-Правиш любов все едно ме мразиш.

Казва го уморено и все още замаяно след преживяването. Личи му , просто му личи че му е харесало.

-Епифора. Ха-ха. -осъзнавам че не раззбира за какво му говоря но си продължавам. -Мисля , че ти по добре от всички трябва да знаеш , че аз любов не правя.

Не му давам шанс да отговори и го целувам. Бавно слизам надолу иии ...

-А аз те обичам.

Тялото ми се разтриса от възмущение. Дори съм малко сърдита , че го е изтърсил. Както и да е , тези четири думи очначават , ако не друго , то , че забавлението е приключило и трябва да си намеря нов отдушник на мъките си.

-Мразя те , че го казваш. Тръгвам. Той ме чака.

Казвам го лаконично , каквато винаги съм била с него откакто нашата "авантюрка" започна. От самото й начало си спестявахме часовете разговори и всичките заигравки. Диалогът ни се свеждаше до "Оо да , по-грубо" и "Подай ми водата". Е , факт , всичко свърши. И не по готиния удовлетворяващ начин , а по друг , доста по-кофти.
Излизам от апартамента , а думите му минават покрай ушите му. Тъпи мъже , никога не си удържат на думата.

Прибирам се , а Момчето вече знае. Бесен е и още от вратата крещи. Удря ме , а на мен не ми пука. Ебаси гадния ден , мисля си. Първо оная тъпанарка , после Другия , а сега и моя човек ще ме пребие. Всъшност и тримата го направиха , но всеки по различен начин.
За пореден път ме удря. Поглежда ръката си и вижда моята кръв по нея. Облизва кокалчетата си със странно изражение на задоволство , което придобива всеки път като ме бие. Боже , каква съм глупачка. Най-накрая го осъзнавам и знам , че този път е края. На всичко. На изневерите му. На Другия. На момчето с болезнено сините очи.

Ставам едвам едвам и излизам. Бягам и се моля да не ме настигне.

Само че този път избягах ... завинаги.

Мрачното януарско утро.
Студения зимен вятър , блъскащ по прозорците.
Сълзите по бузите ми.
И очите на момчето , което все повече усещам , че губя.

Иска ми се да ти споделя всичко това. Иска ми се просто да ме преърнеш.

"Спокойно , пеперудке , всичко ще мине"

Липсва ми да го чувам. Липсваш ми ти. Надявам се още да четеш блога ми , защото тези неща никога няма да ти кажа на живо. Не съм достатъчно силна да ти призная , че дните са много по-дълги без теб.

Прави се , че не си видял нищо. Не ми казвай нищо на живо , защото много оплеска нещата и не искам пак да се връщам към всичко. А може би искам. Незнам. Нищо не казвай. Кажи само "Здравей , пеперудке" и всичко ще бъде наред :)

Goat

- Той така и не спря да те обича , но ти го знаеш , нали ?

Момчето седеше и я гледаше с обвинителен поглед. Компанията му не й беше особено приятна , но тя се принуждаваше да остане на масата от учтивост.
В главата й кипяха куп други мисли - за студа , който така и не беше дошъл , за новото й яке , какво щеше да си облече утре. Но най-вече - за новото момче. За нейното момче. За момчето , което нямаше търпение да види.

- Знам.

Тя беше лаконична , каквато винаги бе била със Стефан и приятелите му. Не си позволяваше да показва особени вълнения и емоции , защото в малкото пъти , когато го бе правила , бе се сблъсквала със стени от презрение и отчуждение. Иронията обаче беше в това , че тя никога не го беше обичала.

- Не си права да си толкова студена с него.

Кой беше той да й казва как е редно да се държи ? Не знаеше ли как я бе отхвърлил той ? Не знаеше ли колко много бе жертвала тя за да остане с него просто като приятел , когато чувстваше далеч по-силни чувства ?
Тя запали цигара и нервно започна да си играе с кутията. Въртеше я и я изпускаше , почти я смачкваше и пак започваше отначало. Погледа й бе безизразен , излъчваше единствено студенина и отвращение към момчето от другата страна на масата. Не я интересуваше какво мисли той. Вбесяваше я единствено факта , че си позволява да се намесва в личния й живот , въпреки че не беше запознат с всичко , което се беше случило.

- Той е минало.

Отново лаконична. Кратка , ясна , лишена от чувства - така я виждаше той в момента. Говореха за негов близък приятел , но всъщност тя беше далеч от темата. Дори не се интересуваше от това , което той искаше да й каже. Просто седеше , нито намръщена , нито усмихната , пушеше и дори не си правеше труда да го гледа в очите.

- Той още те обича. И ти го знаеш. Знам , че и ти го обичаш.

Тя не отговори. Не помръдна. Остана залепена за стола. Бе си заслужила прозвището Ледена кралица. Тя знаеше , че я наричат така , но не й пречеше. Дори и доставяше удоволствие да вижда в лицата им страх и някакво странно уважение към нея. Знаеше , че всички те се страхуваха от нея , знаеше , че я мислеха за крайно загадъчна и извратена. Знаеше , че смятаха перверзията , която излъчваше , за крайно отблъскваща , но и особено привлекателна.

- Знам , че го обичаш ! Знам ! Колкото и да не ти се вярва , аз те познавам и знам , че зад студенат фасада се крие малко уплашено момиче. Незнам защо се страхуваш да го покажеш.

Той вече повишаваше тон в опит да събуди у нея някаква емоция , някакво чувство. И успя. На лицето й се излегна ужасяващо саркастична усмивка. Усмивка , която го прегази и изплаши до смърт.

- Той е минало. Набийте  си го в тъпите глави.

Той се стресна от решителността в очите й. Беше самоуверена ,  не се притесняваше , че той е два пъти по-силен от нея и са сами в стаята. Не се страхуваше , че той може да я нарани , защото знаеше , че макар да я превъзхожда физически , тя може да го премаже със спокойствието си. И това го изнервяше допълнително.
Света беше странен. Леснотата , с която постигаше целите си , направо я отегчаваше. Бе имала всичко , което искаше , без да се бори изобщо. Четеше мислите му без дори да го погледне в очите. Знаеше , че момчето срещу нея бе тук за да я убеди да се събере с приятеля му. Знаеше обаче и че тя го възбужда ужасно с непукизма си и той е готов да предаде дългогодишното прителство само за да усети леда по устните й.

- Мина толкова много време от както беше готова на всичко за него. Знам , че не си толкова студена , колкото изглеждаш. Просто знам , че умираш от желание пак да го видиш.

Лъжеше. Напипваше слепешком  и търсеше сърцето й. Напразно.
На ум тя прехвърляше всичко , за което се бе борила. Нещата , на които бе отделила повече от месец , бяха тези , които наистина си заслужаваха. А те се брояха на пръстите на едната й ръка.
Новия , новия беше различен. Цели три месеца тя се мъчеше да го получи. Знаеше , че щом го получи ще й омръзне. Знаеше , че щеше да го захвърли в някой ъгъл на живота  си и никога повече да не се върне към него.
В живота й всичко ставаше по план. Ставаше по едно и също време , отделяше точно преценено време на избирането на дрехи , на къпането и гримирането. Имаше точно разграфено време на изпълняване на желания. Дори закъсняваше по график.
Но това момче съсипа плановете й. Не й омръзна , напротив - с всеки следващ ден той палеше нови и нови емоции в нея. Беше скапал всяка малка дълго планирана подробност в схемата и за живота й и сега не знаеше какво да прави. Обикновено би отделила малко от времето за сън за да създаде нов план за действие , но сега не можеше. Не можеше да контролира живота си. Нямаше власт дори над следващите няколко секунди. И й харесваше. Хауса , който новото момче бе вкарало в живота й невероятно много я възбуждаше. Караше сетивата й да се изострят. Чувствата й се блъскаха като куци помияри в тъмното. Но й харесваше.

Тогава й просветна - беше време да сложи край на нормите , които сама си бе наложила. Нямаше нужда вече да се прави на вежлива и студена.

- Ти плащаш сметката.

Усмихна се съвсем сърдечно , облече якето си и излезе. Слезе по стълбите , отвори тежката метална врата и се озова на улицата. Вдиша дълбоко мръсния въздух и усети свободата - нещо , от което сама се бе лишила преди много години. Усети биенето на собственото й сърце и с облекчение прегърна неизвестното.

Имаше право да обича втори път. И щеше да се възползва.

Не изтрих блога. Но ти знаеше , че няма да го направя , нали ?

Ще продължа да пиша , за да знаеш , че твоята някогашна изгора още е жива и здрава и се развива нормално.

Искам специално ти и останалите от жалкото ти обкръжение да знаете , че най-накрая успяхте да ме засегнете и , противно на всички очаквания , имам сърце :)

След като всичките ми тайни бяха разкрити , останах гола. Но останала веднъж гола , осъзнах , че нямам нужда от дрехи.

Благодаря , за всяка тайна , която ТОЙ сподели с пълните непознати. В случай , че е пропуснал нещо да каже , ще ви състава списък , който може да си разпечатате , за да не си давате друда да помните всичко. Не ми благодарете.

1. Имам парафилия - Състояние при което сексуалната личност/сексуалните предпочитания са изменени към странни, необичайни вариации. Краси ще ти обясни какви точно ;
2. Създадох блога , защото някои неща бяха твърде тежки , за да ти ги кажа лично. Винаги пишех в него за себе си в 3то лице , оставяйки си вратичка да излъжа , че не става въпрос за мене.
   
3.  Белега на задника ми не е от Краси , каквато е всеобщата заблуда , просто когато бях малка седнах на игла за плетене ;
4.  Винаги спя гола , сутрин изизам отново гола на балкона за да посрещна слънцето , независимо каква е температурата или това дали има слънце ;
5.  Пея на небето за да спре да вали ;
6.  Нападали са ме три пъти ;
7.  Изнасилвана съм два пъти , нито веднъж от случаен нападател. От кой ? Погледни човека до себе си и ще се сетиш ;
8.  Имам черен печат в паспорта си и никога не мога да стъпя в Македония ;
9.  Понякога плача без повод и единственото , което ме успокоява е секса ;
10.  Имам фобия от стълбища ;
11.  Когато бях 6ти клас целунах момиче , въпреки че хомосексуализма ме отвращава ;
12.  Не харесвам рози. Твърде изискани са. Обожавам макове ;
13.  Звездата на гърба ми има десет лъча. Петте лъча на голямата звезда отговарят на пет човека с особено важно значение за мен , а тези на малката - на пет неща , с които всеки от тези хора ме е наранявал. Убедена съм , че той вече ви е разказал какво точно имам в предвид ;
14.  Имала съм сексуална фантазия с цветнокож /АНАТЕМА ЗА МЕНЕ/ ;

Мога да продължа списъка до безкрайност , но едва ли има смисъл. Вече имате достатъчно причини да ме отритнете от църквата , да ме пратите в изгнание , да ми биете шута или там както искате го наречете.

Най- важното , котето пропуснах да спомена е , че :

Изобщо , ама изобщо не ми пука какво мислите :)

Убивах наред всички сезони
и през техните трупове
изяла пътя те гоних.
Разрушавах живота си до голи основи
и отново се изгражах в теб , твоя.
Защо не вдигнеш шибания гсм и не ме довършиш ?
Или трябва всичко да бъде сън и без вина да си тръгнеш ?
Аре , продай ми една последна нощ в пияна градска лудост.
Давай , издери ме и пак ме залепи с ръце от нежна грубост.
Направи ме. Моля те , измисли ме.
Искаш ли да се разкараме от тоя бар ?
Какво ще кажеш просто за улицата ?
Не ми казвай , че не чуваш как диша!
Не , не ми казвай , че да ходим по колите е детско и излишно.
Става ли ? Кажи ми , става ли ти ?
Бий ми една доза живот преди да е започнало зверското УТРЕ.
Утре ще бъдем зверски реални.
Сега сме ние. Това е като истински секс , а не жалки чикии -
житейски , кратки , банални.
Кажи ми , не ти ли харесва ?
С кой друг ще плачеш , докато го правиш ?
Просто давай. Руши. Разпечатвай ме.
Аз съм бандеролът на твоя живот.
Ти си прерязани вени , изтекли в любов.
Ето за това ти говорех - готино е да си дъно.
Готино е да се дъниш. Буден да сънуваш. А не в спомени да се отъркваш.
Сега сме мръсни и цигарени , и залезни ,
а дом са ни хотелите и живите подлези.
Да , ето за това ти говорех. Да ебеш майката на тоя свят.
И сестра му. И изобщо.
Да, за това ти говорех , и знаех:
това беше последната целувка ПО ЧЕЛОТО от тоя живот
... преди голямото генерално ЧУКАНЕ ...

Снега винаги ще ми напомня на теб.

Побиват ме тръпки. Не мога да те забравя. Защото всичко ми напомня на теб.

Обичам те. Няма да ти го кажа , защото нямам право да ти давам напразни надежди. Всичко свърши и глупавите ми чувства нямат никакво значение.

Въпреки това ми се ще да знаеш , че те сънувам всяка нощ , че те обичам както преди , че още помня сините ти очи и гласа ти , и устните ти , и сладките обръщения , и всичко останало. И никога няма да ги забравя. Обичам те , ще те обичам винаги , но просто ... Просто всичко свърши.

Незнам какво изпитвам към него. Не знам дали го обичам. Не знам дали мога пак да обичам. След като вече съм обичала теб , света никога няма да е същия.

Един ден ще съжалявам , че не съм се събрала с теб. Един ден ще те моля за още един шанс , но ти ще си разбрал , че не го заслужавам и няма да ми го дадеш. Един ден ще осъзная , че ти си бил най-хубавото нещо в моя живот , но този един ден ще е прекалено късно.

Искам да знаеш , че въпреки всичко което взаимно сме си причинили , не бих променила нито една секунда от връзката ни. Искам да знаеш , че за мен винаги ще си останеш моето електрическо-плюшено-тигрово бебе-прасе-папкатор.

Сбогом.

писмо до теб

Знам , че само ти четеш блога ми. Защото само ти знаеш за него. За това няма да адресирам посланието си , няма дори да спомена името ти.

Уж създадох блога , за да мога да ти споделям нещата , които нямам сила да кажа по една или друга причина. Разбрахме се никога да не обсъждаме написаното тук , нали ? Не мисля , че вече имаме нужда от него. Не мисля , че някога пак ще ти споделям.

Мога да ти кажа всичко това на живо , защото , въпреки че съм емоционално лабилна , както ти обичаш да споменаваш , съм достатъчно силна да те погледна в очите и да ти кажа истината. Но ще ти отговоря по жалкия начин , който сам избра. А после ? После ще изтрия блога и всички тези компроментиращи истини ще останат самоо в главата ти.

Отдавна знаех за всичко това. Можеш да умееш да прикриваш емоциите си , но аз те познавам по добре от всеки друг и не можеш да скриеш нищо от мен.

Ти си най-добрия приятел на света. Или поне беше. Вече не си. Вече не фигурираш в живота ми. За мен си просто нейното гадже. Защо ? Защото си копеле. Защото съм заставала зад теб толкова пъти , а ти изчезваш всеки път , когато имам нужда от тебе. Защото ме предаваш всеки път , защото не вярваш в мен , защото ме прецакваш при всяка удобна възможност , защото си играеш с чувствата на човек , на който държа. И най вече защото си ужасен лицемер и толкова време си лъгал за чувствата ти.

Така че следващия път като решиш да направиш подобно признание си представи как седя само по прашки в кухнята ми /както не веднъж си ме виждал/ и те гледам с онзи поглед /който много добре познаваш/. Представи си устните ми докато ти казвам :

МАЙНАТА ТИ !!!

откровение

"   Тя ми каза да пазя тайна. И аз изпълних молбата й. Не казах на никой. Никога.

Не казах колко много я обичам. Дори на нея.

А я обичах. Безусловно. Неудържимо. Диво. Обичах я повече от себе си.

Но тя никога не разбра.

В очите й виждах себе си. Мечтаех , наадявах се , исках един ден тя да види същото в мен.

Още помня първата ни целувка. Помня я все едно беше вчера. Но тя беше студена , безчувствена. Онази вечер преди пет години разбрах че тя ще е единствената.

Но тя не искаше и да знае за чувствата ми. Станахме приятели , защото това бе единствения начин да я задържа до себе си. Гледах я как страда заради момчета , които не я заслужаваха. Наблюдавах отблизо грешките , които правеше. Обичах момчетата които тя обичаше. Спасявах я , когато той я пребиваше. Водех я в болница , взимах я оттам , превързвах раните и прикривах синините й. Въпреки че знаех , че за нея никога няма да съм нещо повече от приятел.

Годините минаваха , а аз никога не събрах смелост да й призная , че когато й казвам "обичам те", това не е просто приятелска обич. Бях най-добрия й приятел , подкрепях я , помагах й.

Беше 25 октомври , 4 часа следобед. Позвъних на вратата й , а тя отвори полугола и разплакана. Беше толкова красива. Хвърли се на врата ми и ми разказа за чувствата й към поредното момче. Второто момче в живота й , към което изпитваше такива чувства. А аз просто седях и я гледах. Лицето й беше бледо , косата рошава. Зърната й бяха настръхнали и аз ясно виждах очертанията им върху тениската. Леко трепереше, но не беше от студа.

Възхищавах й се. Беше силна , борбена , безсрамна пред хората. Но когато оставахме на саме , тогава тя бе наистина истинска. Беше малка. Не знаеше какво да прави , изчервяваше се от срам. Беше съвършена. Луда. Извратена. Нимфоманка.  Нуждаеше се от закрила , въпреки че се срамуваше да признае , че не може да се справи сама.

Аз бях намерил момиче , точно нейно копие , имитиращо държанието й , дишането й , чувствата й. Но тя никога нямаше да бъде нея. Никога нямаше да бъде най-прекрасното нещо на света.  Но аз щях да я обичам , защото въпреки че беше просто глупав двойник , тя напомняше по всичко на теб.    "





Ти си в банята , а аз съм сам на лаптопа ти. Никога няма да имам смелост да ти кажа всичко това. Знам , че няма да го видиш сега , но когато се прибереш довечера и седиш сама , пушиш и се отдаваш на летаргията си , ще четеш кво пише в блога ти и ще видиш това. Виждаш ли колко добре те познавам ? Познавам стила ти , начина ти на писане. Мога да те позная из между хиляда други. Защото ти си единствената. Обичам те. Исках само да го знаеш.