мими

мими спа в нас...купон общо взето:) сладурче е, въпреки че има малък проблем с гаджето и...

И днес дойде с марто (въпросния), но аз не излезнах...И кфо толко, нали има утре?

Та видях, че тя има всичко, и най-вече - момче, което я обича, даже 2, и пак не е щастлива...

Явно е заразно...Трябва да ме сложат под карантина...

Луда работа...

Май нещо ми има на психиката...Преди имах толкова много, въпреки това бях супер нещастна...А сега...Сега нямам почти нищо, но пък усмивката не слиза от лицето ми...

А и не съм толкова сама...Имам още няколко приятели и приятелки, които не смятам да загубя, защото това вече ми става обичайна практика...

Еби му майката братле, just keep smiling:)

И пак слагам фалшивата усмивка, разкривена от болка, и се впускам в борба със сърцето ми, за да го убедя, че наистина е щастливо...

проблясък

отново ще използвам блога за нещо полезно. Понеже знам, че ще си забравя страницата със снимките, пък и паролата...
http://photo-zona.net/index.php?APP_ACTION=USER_LOGIN
ps1h0pa7

незнам и аз вече кфо да кажа...

Просто всички думи ще са излишни...

Отново сама...колко познато...

Колко пъти се чувствах самотна, без да осъзная, че до себе си имам поне 1 човек, поне нея...

Трябваше да я загубя веднъж за винаги, за да осъзная какво наистина значи да съм сама...

И най-чудното е, че дори не ми е мъчно...Явно истинската самота е просто физическо състояние, а това което съм изпитвала е било...умвствена болест:)

Щастлива съм, че съм сама, че не трябва да се съобразявам с никой...:)

И въпреки това, сърцето ми кърви, макар да не искам да си го призная...И какво от това? Никой не е умрял от самота...Да се надяваме...

А и в моя защита ще кажа, че все пак имам себе си...И знам какво е да загубиш дори себе си, така че не мога да кажа, че положението ми е чак толкова трагично...Нали?

И да е трагично, не мога да го променя...Всъщност мога, защото проблема явно е в мен...Но истината е, че просто не искам да го променям...Явно ми е писано да съм сама...

И ето, пак не поемам вината си, а я приписвам на някой или нещо, в случая - съдбата...

Не, този път обаче няма да посегна на живота си. Разбрах, трудно, но разбрах, че това не е изхода. Ще тегля сама собствения си кръст. И без това Господ достатъчно ми е набрал, че да прибавям още грехове към списъка...

И така...Оставам сама, с цигара в ръка, с бутилка в другата...И давя мъката...Все пак не губя надежда.

Все пак най-тъмно е точно преди зазоряване!
Дали това е моето зазоряване?

Помощ

Говорих достатъчно празни приказки...как го обичам, как ми е трудно да дишам без него...

И сега, докато пишех поредния пост и...заплаках...защо? Защото лицето му изплува в съзнанието ми...

Не мога да продължавам да пиша за него...Имам нужда от него сега, имам нужда от него повече от всякога...Дори една единствена прегръдка ще ми даде сила да продължа...Наистина имам нужда от него...

боли...

Безброй частици. Малки, невидими честици...Сърцето ми...Разби го. Самотна и отхвърлена душата ми се бори да оживее...
Седя и плача за теб. Отново за теб...По дяволите! Мразя те...
Явно мразя и себе си, щом си причинявам такава безкрайна болка...
Един ден...един сладък ден ще забравя името ти, ще залича очите ти от мислите си, ще забуля в забрава лицето ти, ще забраня на гласа ти да обезпокоява съзнанието ми...Един сладък ден...Кога? Моля се на всички светци...Моля, дайте ми сила да продължа...Боли ме да дишам вече...Боли да мисля...Боли!

голямата вечер...

време е. След малко тръгвам да й купя подарък...Нормален купон по повод рожден ден...

Това не ме притеснява. Но...той ще е там. Добре. Ще се справя.

Страх е сковал сърцето ми...Отивам да пуша...

И пак съм тук...Пак сама...Корема ми се е свил на топка. Незнам какво да правя. Как да се държа? Дали да съм мила с него? Или пък да се държа като приятелка? Или...Или просто да се държа все едно го мразя?

Всичко нормално в мен е изчезнало. Ти. Ти го открадна. Сега какво мога да правя...Само и единствено да седя и да страдам по теб...не е никак лесно...

Лелеее мразя те! Дойде и съсипа живота ми и сега не спирам да мисля за теб. Обърна всичко в мен...Сега незнам дори коя съм!

Хайде, стига за теб, че ще вземеш да се възгордееш!

"Да обичаш, когато те обичат, е нормално.
Да мразиш, когато те мразят, е разбираемо.
Да мразиш, когато те обичат, е непростимо...
Да обичаш, когато те мразят, е велико!"
Днес осъзнах какво всъщност се случва...Бях на кафе и ми дадоха това късметче, и то просто ме удари в земята...

Но странното е, че изобщо не се чувствам велика...чувствам се тъпа, грозна и дебела...Използвана и захвърлена небрежно...Обичам, да обичам! По моя си странен незадължаващ начин...Обичам, за да бъда наранявана отново и отново, защото явно това ми доставя удоволствие. Обичам, защото ако не обичам, живота ми ще е сив. Обичам...просто за каузата! Обичам, но не теб. Обичам него....наречете го както искате, обиждайте го...Нека и той ме обижда и наранява. Аз го обичам и нищо не ще го промени...и докато е далеко ще ме боли, защото няма да виждам очите му, озарили света ми...А когато е близо ще тръпна от болка...болка от думите му, от презрението му, от омразата...която заслужавам...не мога да съм кучка...просто не мога да си понеса последствията...Господ вижда всичко! И за всичко всеки ще си плати един ден!
Аз си плащам и сега...и после ще плащам, за това, че обичам на инат...И ти един ден ще трябва да платиш, за това, че изливаш толкоз омраза в душата ми...Но Господи, опрости греховете му, дай ги на мен господи! Нека аз заплатя и за своите, и за неговите!

Готова съм да го направя...защото както казах вече ОБИЧАМ!

Кучка?

Кучка...Такава ме изкарват вечно, нали? Кучка...Такава ме карате да се чувствамм. Кучка. Такава искате да ме видите, нали? Кучка...мислех си че съм кучка, заради вас...

И изведнъж осъзнах, че не съм. Така де, не бях. Разбрах какво ВСЪЩНОСТ е да си кучка. Това...това е нещо недостижимо за предишното ми аз, нещо възвишено, различна форма на съвършенство. И си мислех, ако наистина бях кучка, как щяхте да гледате на мен? Реших да проверя...

"Я я погледни! Същинска кучка! Тия момчета за нищо ги няма. Нищо чудно, че е сама!" - казвате си... Момичетата не се въздържат с този коментар ами почват "Дебела е, грозна е". Женска завист. Само едно мога да ви кажа: ЕБЕТЕ СИ МАЙКИТЕ!

Но това си е само в ума ми. В реалността вие продължавате да ми броите с колко момчета съм била, какво съм правила с тях, кой как съм преебала, заебала, че даже и наебала...Аз разбира се съм се погрижила да ви дам достатъчно материал, че да имате да си говорите с месеци, но на вас това не ви стига, защото друга работа си нямате. И така, започвате да удължавате и без това дългия списък с собствени ваши измислени уш "мои" гаджета...Оттам се започва и сложния процес на измисляне с кой какво съм правила и то стана една хубава, че ако реша да я описвам ще загубя някой друг час...

Важното е, че всичко това ме кара да се чувствам като кучка дори в моите очи...

Да, ама не! Не бях кучка. Не бях, но вие ме накарахте да стана...чак сега разбрах, че съм много по-добра актриса, отколкото някой някога е предполагал...Че мога да маниполирам, че мога НАИСТИНА да си играя с чуждите сърца...Така или иначе вече са ми излезнали прякори от типа на "Мъжемелачка", и подобни, символизиращи моето отношение към момчетата...

А то се дължи само и единствено на това, че съм объркана и че стъпвам малко по-грубо по пътеката, която ще ме отведе до истинската любов...отчасти се дължи и на множеството момчета, застанали около моята пътека...

И реших да си заслужа тези названия. Да си заслужа както и вниманието на момчетата, така и презрението на момичетата...И ми се отдава...

Пазете се! Аз идвам и съм в пълната си мощ...ще има страдащи! Ще страдате така, както само аз съм страдала!

Les Champs-Elysées

Les Champs-Elysees

Je m'baladais sur l'avenue le coeur ouvert à l'inconnu
J'avais envie de dire bonjour à n'importe qui
N'importe qui et ce fut toi, je t'ai dit n'importe quoi
Il suffisait de te parler, pour t'apprivoiser

Aux Champs-Elysées, aux Champs-Elysées
Au soleil, sous la pluie, à midi ou à minuit
Il y a tout ce que vous voulez aux Champs-Elysées

Tu m'as dit "J'ai rendez-vous dans un sous-sol avec des fous
Qui vivent la guitare à la main, du soir au matin"
Alors je t'ai accompagnée, on a chanté, on a dansé
Et l'on n'a même pas pensé à s'embrasser

Aux Champs-Elysées, aux Champs-Elysées
Au soleil, sous la pluie, à midi ou à minuit
Il y a tout ce que vous voulez aux Champs-Elysées

Hier soir deux inconnus et ce matin sur l'avenue
Deux amoureux tout étourdis par la longue nuit
Et de l'Étoile à la Concorde, un orchestre à mille cordes
Tous les oiseaux du point du jour chantent l'amour

Aux Champs-Elysées, aux Champs-Elysées
Au soleil, sous la pluie, à midi ou à minuit
Il y a tout ce que vous voulez aux Champs-Elysées

Йеп

Изкарахме си добре. Даже много добре. Сичко мина по план...

Сега обаче не ми е до това...Утре съм на зелено училище. И ме е страх...Страх, защото съм различна, защото не съм просто част от стадото - един сив елемент в плетеницата от мъгливи мисли и чувства...Страх ме е, защото не съм всичко това, което те са. Но нещо ми подсказва, че с моята манипулативна способност все някак ще се преборя с тях...Едно знам със сигурност - НЯМА ДА СЕ ДАМ!

с вики съм в нас...

Много е яко...Добре си прекарваме...за сега. Пушим, след малко ще пием, а като наще заспят ще се напушим. Имам солидно количество качествено при това и прогнозата е да се направим на копеле...ако не и по-лошо :) Утре ще уточня какво е стнаало:)

офф некфо никфо ми е

нззз тъпо ми е и нямам какво да правя...Та реших да драсна 2 реда.

Времето е кофти...Няа с кой да се излиза...Ще се оправя...!

къде си???

Къде си ти, любов моя? Къде се загуби?

Да...самотата е лошо нещо...кара ме да се побърквам...

Вчера те срещнах и както винаги усетих онзи гаден гъдел под лъжичката...Получила малко внимание, душата ми побърза да открие в теб рицаря на бял кон, който ще избави девойката от страданията.

Вече започвам да си мисля, че на нещо вътре в мен му е приятно да страдам и за това ме кара да изпитвам въпросната 'Фалшива обич' и секи път да ме боли и боли...

Това е друг въпрос...Важното е, че седях и чаках трамвай след трамвай...Чаках теб...

Не знам името ти, не съм чувала гласа ти и смътно помня лицето ти...Това обаче ми е достатъчно, за да не спирам да мисля за теб...и сега го правя. И пиша. И ми е мъчно. Не мога да заплача именно защото това което изпитвам към теб не е нищо друго, а само един безкраен фалш...

Дума подир дума пиша за теб. Мислите прехвърчат с бясна скорост в главата ми и вече ги усещам като жужене на рояк пчели...И хвърчат ли, хвърчат и погледа ми се замрежва...С последна сила се добирам до клавиатурата, за да пусна този последен отчаян вик за помощ...Но никой не го чува...

Къде си ти, 'любов' моя, тъй случайна и прекрасна? Къде е усмивката ти, която никога не съм виждала, но от която толкова имам нужда? Незнам...Господи как съм се филмирала!

не знам и аз вече кфо да кажа...

Какво ми става...Къде съм аз...

Неска в трамвая видях най-страхотното момче на света. Страшно сладък...Качих се а той ме изгледа обстоятелно и ме проследи с поглед докато не седнах...
2 спирки седяхме и се гледахме...Не можах да откъсна поглед от него...
Той стана от мястото ми, с 2-3 седалки зад моето, и се премести точно зад мен...
Посегна, оправи ми косата и каза 'Аз...обикновенно не го правя, но сега се налага...Здравей!'. А аз седях и гледах омагьосана от него...Трябваше да слезна...Казах му 'Приятно ми беше' а той кой знае какво си е помислил...

И осъзнах че живота ми смърди отсякъде...
Господи, писна ми! Започвам да се чудя как никой не забелязва сичко това, което се случва с мен, как на никой не му прави впечатление, че съм в депресия от седмици...
Дали аз го прикривам прекалено добре...или просто няма кой да забележи, защото просто никой не го интересува?! Даже собствените ми родители...егоисти...

Апффф мисля да умра направо...

Боли ме главата...Всички са толкова изкуствени...

Вярвах ти Вики, вярвах като казваше че ме обичаш че си ми най-добрата приятелка...Не защото те познавам, не защото си заслужила доверието ми, а защото просто не искам да си призная, че съм сама...

И отново оставам излъгана...защото залагам толкова много на приятелството...

Усещам как кръв нахлува в мозъка ми...Усещам го...Боли...Яд...Не. Сълзи. Не мога да заплача. Не искам да заплача. Искам някой, който и да е да ме прегърне...света е жесток към мен...

Край...трябва да сложа край...край на мъката и на страданието, което живота ми поднася в огромни количества....

Do you believe in love?

не зная тази тема за къде е...и честно казано не ме интересува. Искам само да изразя това, което се таи в мен и се надявам че така ще ми олекне. Не ме интересува ще четете ли, ще критикувате ли...

Любов?! Всички вие говорите за любов! А дали някой от вас има и бегла представа какво е? Чета все еднакви теми: обичах еди-кой си ама сега обичам друг... Абе хора чакайте малко! Любовта не е преходно чувство! Тя не е нещо, което чувстваш днес а утре дори не помниш...тя е нещо което минава през теб разтърсва изцяло живота ти променя го коренно...и знаете ли какво? Любовта НИКОГА не си отива! Защото ако е истинска тя ще живее завинаги във сърцето ти! Независимо дали обекта на вашата обич е близо или далече, независимо дали отговаря на чувствата ви или не...тя си съществува и дошла веднъж тя никога не те напуска...
До сега преглеждах лексикона...и впечатление ми направи че има страшно много отговора...толкова много, но само от момичета...Момчетата бяха написали точно 23 мнения - да, направих си труда да ги преброя. И това ме доведе до мисълта - само момичетата ли можем да изпитваме любов? НЕ! Дали идеалното момче съществува? НЕ! Не съществува, защото го няма и идеалното момиче! Идеални хора няма. Всеки греши...просто трябва да приемете, че оставаме сами до края, че никога няма да срещнете любовта...както и аз няма да я срещна, както и още много хора няма...
Но тогава защо всички копнеем толкова за това лъжливо чувство, което ни дарява малко щастие и безкрайна мъка?! Защо именно тази илюзия преосмисля битието на толкова хора?! И наистина ли тази измама е най важното нещо в собствения ни живот?! И ако е така, защо винаги страдаме от нея?! Може би просто ИСКАМЕ да бъдем наранявани...да бъдем наранявани за да разнообразим скучното си сиво ежедневие... Но щом е толкова скучно, че да внасяме само болка, дали си заслужава въобще да живеем? Не мога да отговоря...и се съмнявам че някой може...

Това е всичко което имах да кажа...доволна съм...дори като знам че едва ли някой ще си направи труда да го прочете!

мМм?! ( =болен мозък)

дам дам дам...луд ден...

Точно това е думата...

Ето до какво довежда скуката...

Неска обиколих цяла Витошка...С Бо, разбира се...

Пробвахме сички възможни дрехи в Terra Nova. Яко смях, яко фън, яко дебилизъм. Гледаха ни доста злобно...

Не посмях да влеза в Levis. След преживяванията ми там с един приятел вече ме е срам.

За сметка на това прегледах доста обстойно Mango, DiKa, Replay, Pepe Jeans иии абе сичко възможно и насякъде беше ебати шоуто...Особено като пробвах кустюми в DiKa. И накрая се влюбих в една блуза в Тера-Новата ииии 'Ало татеее ела, че ми трябваш!'

И не се задоволих само с нея...имам и си нови дънкиии и поличка (която най-вероятно няа облека)...

Според татко това е причината, поради която няма да се омъжа никога...

Здраве да е!

НЕ!!!!!!!!!!!!!!

не мога да повярвам...защо живота е толкова несправедлив със мен?!

Не може ли да ме дари с малко щастие, без да се налага после да заплащам за него?! Защо...Защо?! Защо точно така?!

Бабо, искам да знаеш, колко много те обичам. Не мога да ти го кажа в очите. Не. Страх ме е. Страх ме е да не видя в тях смъртта. Господи, не й давай да ме изостави. Недей. Моля те! Моля те! Недей!

Не мога да повярвам, че тази силна жена е така безпомощна...Като една пионка в ръцете на живота...

Обеща ми бабо, обеща да отгледаш и моите деца! Обеща ми! Искам поне да беше дочакала те да се родят...знам, знам, време ти е...знам...Но не ще те пусна да си вървиш...

Сега тя е в болницата...Там незаинтересовани лекари се борят за живота и. А аз страдам. Моля се да не е края. Господи няма да ти простя ако ми я отнемеш! Нямаш право! Нямаш!!! Остави я! Моля те...господи моля те!

Моята молитва
Не ще излекува ни раните дълбоки,
нито изморената душа...
Но знам, че дори тялото ти да е старо,
от вътре пазиш младостта...

Недей се дава ти на смъртта...
Изгони я, както гонеше от душата ми страха
Не ставай част от вечността,
Аз още имам нужда от теб, тук и сега...

Не бабо, ти от нея недей да се боиш,
тя е само сън, безмислен и жесток.
Не за болката, а за мен ти мисли
Аз ще преборя с нейния порок...

Не ще те дам, не, не ще го сторя.
Не ще те пусна тъй да си отидеш.
За теб аз ден и нощ ще се моля
и смърт само в очите ми ще видиш.

...КЪСНО Е!...

Ще се изправя сама срещу света суров,
и истината с кървави устни ще отпия.
Ще посрещам със страх всеки изгрев нов
и за живота ти отнет аз ще се бия...

най накрая

....да използвам блога за нещо полезно. тряа да кача тая картинка някъде временно и тука е подходящо:)

домашното ми по френски:)

и понеже си нямам друга работа...реших да го препиша тук:) Пък и ще сложа картинката да видите колко съм се престарала да я нарисувам ;)

J'habite À Liulin cinq. Les deux écoles sont au tour ma maison. Le supermarclé est en face du ma maison. À côté de mon appartament est la poste. La piscine est derrière ma maison. Boulevard "E" est À côté de mon bloc. C'est un grand boulevard. Au bord du ce boulevard, il y a trottoir.
Le petit stade est derrière 97 école. La piscine est au milieu de la post et le bloc 515. Le bloc 516 est derrière la piscine, mais le block est devant l'hôtel. L'hotel est À côté du café. La banque est en face du petit stade. Le commercial est au tour de la banque. le 96 école est derrière l'hôpital. L'hôpital est en face de la maison des meubles.
C'est mon quartier:)

Don't speak

Една песен на която много съм ревала...сети се защо

You and me
We used to be together
Everyday together always
I really feel
That I'm losing my best friend
I can't believe
This could be the end
It looks as though you're letting go
And if it's real
Well I don't want to know

Don't speak
I know just what you're saying
So please stop explaining
Don't tell me cause it hurts
Don't speak
I know what you're thinking
I don't need your reasons
Don't tell me cause it hurts

Our memories
Well, they can be inviting
But some are altogether
Mighty frightening
As we die, both you and I
With my head in my hands
I sit and cry

Don't speak
I know just what you're saying
So please stop explaining
Don't tell me cause it hurts (no, no, no)
Don't speak
I know what you're thinking
I don't need your reasons
Don't tell me cause it hurts

It's all ending
I gotta stop pretending who we are...
You and me I can see us dying...are we?

Don't speak
I know just what you're saying
So please stop explaining
Don't tell me cause it hurts (no, no, no)
Don't speak
I know what you're thinking
I don't need your reasons
Don't tell me cause it hurts
Don't tell me cause it hurts!
I know what you're saying
So please stop explaining

Don't speak,
don't speak,
don't speak,
oh I know what you're thinking
And I don't need your reasons
I know you're good,
I know you're good,
I know you're real good
Oh, la la la la la la La la la la la la
Don't, Don't, uh-huh Hush, hush darlin'
Hush, hush darlin' Hush, hush
don't tell me tell me cause it hurts
Hush, hush darlin' Hush, hush darlin'
Hush, hush don't tell me tell me cause it hurts

от скука...

Ляляляляля Гариииии дай пет!
И дава:) Е не съм ли мастер? мМмМм??? Мноого ясно разбира се вили рулира йеп йеп:)

Нем...Не ми е толкова весело колкото изглежда. Даже ми е гадно. Малко гадно. Цял ден е толкова студено, че нямам желание да помръдна. Вися пред компютъра, изгледах 32053459 филма, написах си домашното (да се отбележи: за 1ви път!) играх си с кучето...и го дресирах. Та сега отговаря на толкова много команди!
Единствената, за която имам заслуга е дай пет ноо и другите са добри; например "Бъди черен, Гари, бъди черен" действа безотказно...Също и "Гледай тъпо" - това си му е специалитет от край време...

Общо взето проучих много добре психиката му и открих че е много умен, но добре го прикрива:)

едно от най-красвите неща, които съм чела

попаднах на това в един форум...и много ама страшно много ми хареса, защото е безкрайно истинско, много чисто и невинно...Привидно е ненатоварено с чувства, но всъшност крие нотка на болка и недоразумение...

Аз към теб не съм ни груб, ни нежен,
скъпа моя, с чувствено сърце.
Разкажи ми за мъжете прежни.
Коклко устни помниш? И ръце?

Знам, това са сенки, отлетели,
без да те възпламенят поне.
Много колене са те люлели,
а сега – и моите колене.

Нека някой друг да търсят вечно
тез очи, замрежени от страст,
а потънал в скъпата далечност,
всъщност малко те обичам аз.

Тая връзка, лека и нетрайна,
не зови съдба за теб и мен.
Както срещата ни бе случайна,
тъй ще си отида някой ден.

И по своя път нелек и мрачен
Ще поемеш пак, но запомни –
нецелуваните не закачай,
необичаните не мами.

И когато в уличката нощна
за любов друг някой ти шепти,
може там и аз да се разхождам
и тогава ще ме видиш ти.

Скрила се под неговото рамо,
с лек поклон във тоя късен час
”Добър вечер!” – ще ми кажеш само,
“Добър вечер, мис” – ще кажа аз.

И не ще ме нищо в теб привлича,
и не ще се натъжа дори.
Който е обичал – не обича,
Който е угаснал- не гори.

Lеs choses...

Нещата са в превод от български апък аз не съм баш на ти с френския...съжалявам за грешките:)

Ces sont les choses, avec le signification grande.

Tu peux me forcer, mais tu ne peux pas forcer mon esprit.

Les petites choses ont également de signification comme que les grandes, mais nous désirons les grandes, parce-que nous refusons de reconnaître combien petits nous sommes au fond!

Ново начало

Черно. Отново черно е в душата ми.
Моля се да видя твоето лице.
И черно, все тъй черно е в живота ми,
черно, заради погубеното ми сърце.

Черно ми беше всичко. В мрака сякаш се загубвах...и самотна седях и си плачех...
Тази нощ пак не спах. Лежах в леглото, а съня бягаше от мен...И мислите ми бяха обзети от теб. Времето е тъй студено...Студено като твоето сърце.
Реших да стана и да изпуша една цигара...Дръпнах щорите, за да видя какво има отвън. Но прозореца ми беше замъглен и реших да излезна...
Студа се пропиваше в костите ми, караше ме да треперя. Отворих очи и останах изумена. Валеше сняг. Сняг, тъй бял и тъй чист...Сякаш валеше и вътре в мен. Белите снежинки танцуваха и падаха...Натрупваха се над черната ми болка и сякаш поне малко я отмиваха, покриваха ли покриваха всички несгоди и сякаш ми казваха 'Почини си, сега сме ние на ред'...
И с колко щастие ме дариха! Забравих за времето, за теб, за студа...Не усетих как цигарата свършва и идва време пак да се прибера...

студ...

Студ...Сички са се навлякли като за световно...

А моя милост реши, че иска да се снима...И не й стигна да съблече суичера ми тряаше да си събуе и дънките...Ама как по гащи?! Не. Няма начин. Така...точно така. Късите панталонки от волейбола. Екстра. Сега легни. Гледай като умряла...
Бе нещо не е както трябва. Аа да. На мъртвите не им е топло... Сега какво? Ми климатика се включва на 0 градуса. За 2 минути вече трепереното се превръща в жалки отчаяни опити да запазя живота в себе си. Не е лесно. Наистина не е.
За това сяка секунда е от значение. И се започва. Снимка. Снимка. Снимка. Снимка. Снимка. Снимка. Завъртане. Снимка. Снимка. Снимка?! Не. Не става. Защо? Треперя толкова много, че снимките са размазани. Климатика се включва отново на 28 градуса. 2 минути по-късно отпуснатите ми мускули ме предават и заспивам на пода.
Е, събудих се, и ето снимките:)

В очакване...

това се роди в безсънната нощ

Изгрева безкрайно е далечен...
как да го дочакам тук сама?
Ела при менe, не издържам вече,
недей наказва ме със самота...

Образа ти в мечтите ми витае,
лута се самотна моята душа...
Объркана от теб, сега ридае,
заклещена между живота и смъртта.

Плаче тя за твоята любов,
плаче тя, а ти не знаеш.
И моли се с този изгрев нов
любовта във нея да познаеш.

А как искам да зърна твоите очи,
да ме погледнеш и пак да се усмихнеш...
Да видиш себе си във моите сълзи,
да ме прегърнеш и до мен да притихнеш.

Пак виждам в тъмнината твоето лице,
нарушило моя сън среднощен...
Пак чувствам пулса на топлото сърце,
тупкащо в гърдите ми още..

чудо?

Черно. Всичко беше черно. Часът беше 3.25. Събудих се. Дишах тежко. Сънувах кошмар. Или по-скоро живеех в кошмар...
Сънувах че съм пак с теб. Ти ме бе прегърнал и ме бранеше от студения вятър, който напористо се бореше да замрази тялото и душата ми. Целувка...Спомен...И обратно към реалността...
Ти спиш. Да, спиш. Виждам прозореца ти. Не свети. Защо? Как можеш да спиш, след като не съм до теб?

Аз не съм като теб. Тоест вече не съм. И главната причина да се променя си ти...
Не можеш да си дълго с една нали? Не познаваш любовта. А аз я срещнах в твое лице...
Господ ме наказа. Наказа ме за всяко момче, което е страдало за мен, за всички очи, които съм разплакала, за всички сърца които съм наранила...Наказа ме с теб. Най-тежкото, но и най-красивото, най-сладострастното наказание - да не избледнява лицето ти в мислите ми, да отеква гласа ти в спомените ми...
Страст...
Болка...
Обич...
Ненавист...
Слънце зад купестите сиви облаци...
Какво ли ще ми дари този изгрев? Нова надежда...Или ново разочарование?

Аз?! Ти?! Нещо общо?!

Едно жалко съществуване...
Всеки ден едно и също...
Любов...
Болка...
Сълзи...
Хм...Забравих да попитам защо?
No answer. No connection.
Бъркотия в главата ми. Каша. Разбъркани мисли. Човешка драма. Или по-скоро пародия на такава...
В средата на този въдовъртеж от чувства, мисли, неосмислени действия, боолка, тъга, радост, сълзи, смях, дори слънце и дъжд съм аз. И сред този хаост разбирам коя съм всъшност...
Вали...
Течно небе...
Тежък въздух...
Днес е хубав ден...
Дай да видим и утрешния!

хммм...

Днес е странен ден...Изключително странен. След лигнята вчера по обед последва редовната доза вечерна депресия...
Самота...болка...празнота...
Жажда за смърт...
След това ти ми писа...И някак мъката се загуби. Ти измести вниманието ми от душевните ми размирици.
Усмивка най-накрая грейна на потъмнялото от тъга лице и сякаш възроди отдавна загубена красота...И краткия ни разговор ми даде сила да продължа...
Да продължа да те обичам, да продължа да копнея за теб. И най вече сила да продължа да живея.

Срещнах те и тази сутрин...И твоята усмивка вдъхна в мен желание да не спирам да се боря за теб...

Ето сега пак си мисля за теб...
Като отворих очи първата ми мисъл беше за теб. Станах, разтърках очи, натежали от сълзи, едвам повдигнах изтерзаното от грижа тяло и отидох до гардероба. Помислих си: 'Какво ще харесаш ТИ да облека?"

Сякаш съдбата най-накрая бе погледнала към мен, бе усетила мъката ми, бе осъзнала, че ме е обременила повече, отколкото е трябвало, че вече съм изкупила грешките си. И сега ми зашлевяваше силен шамар за да се върна към реалността...

Усетих болка в цялото тяло...причерня ми, пода се загуби...усетих студенината на паркета, допрян до лицето ми...и за миг всичко това изчезна...бях само аз и в черното се скитах...нямах живот, нямаше свят, нямаше нищо...Просто аз...и изведнъж, когато реших, че по-лошо няма на къде да става изплува твоя образ...

Отворих очи...мама седеше над мен разтревожена...ама не ми беше до нея...

Кой си ти? За какъв се мислиш? Защо само ти си ми в главата? С какво си толкова специален и какво ти дава правото да определяш живота ми?! Само ако знаеше какво ми причиняваш...Само ако знаеше каква власт имаш над мен...но не знаеш? Или знаеш? И да знаеш какво от това...Господ ми е свидетел, колкото те обичам, толкова те и мразя!
Колко си сляп...Сляп си, защото не знаеш какво имаш, какво можеш да имаш...Защото търсиш любовта някъде далеко, отчаяно се бориш за нея, а си забравил да видиш до себе си...Не виждаш МЕН! А защо?! Незнам!

посветено на 96...1вото но не и последното в този блог...

Какво ми има...постоянно съм в некфо супер тъпо състояние. Вчера спах във Вики...спах е силно казано абе беше яко...Кеф яко DRS, яко долна чалга, яко метал...бе от сичко яко. И сичко беше много добре...почнах да разглеждам снимки на компютъра й...И изведнъж попаднах на по горната...и на още някои. И гледахме половин час без да помръднем Колев, Заека, Калоян и Ицо...И тя се разплака. Защото тези четири момчета бяха толкова добри, бяха най-готините в 96...

А сега какви са станали...Колев и Калоян вече не са в комплект със Заека и Ицо... Неразделната 4ка най-накрая се раздели... Сега Колев и Калата са нещо като адски творения на Марио и дори да се опитвам, не мога да позная тези хора...Аз и преди не ги познавах много добре...заболя ме заради Вики, защото тя така ги обичаше...И толкова ми натежа нейната мъка, че се пренесе и в мене...

Докато я слушах как говори за тях, аз ги обикнах...и въпреки, че познавам по-добре гадната измет, която са сега, си спомням с добро за старите си момчета...Не такива, каквито съм ги виждала аз, а тикива, каквито ги разкри Вики.

И седя сред тях и търся старите приятели... Иска ми се да ги прегърна, да усетя присъствието им...Но усещам само студенина... Сякаш сърцата им са се изпарили, сякаш сега са празни черупки...

Поглеждам ги - същите са. Слушам гласа им - същия е. Имената им не са се променили... Промяната е някъде вътре в тях и толкова ми се иска да се върне старото им аз...

Но това няма да стане...И аз, и Вики го знаем много добре...И единственото, което ми остава е, да ги гледам, такива, каквито са станали, да се опитвам да се самоубедя, че ги мразя и да пазя спомена...Само той ме крепи сега...

И плача...
Слънцето грее...
Живота продължава...

по-зле дори от нищо...

Незнам, наистина незнам какво ми става. Имам странната способност да се карам с момчетата, които харесвам още преди да съм тръглана с тях...Ама как го правя?! Незнам...Май вчера прекалих...Сега дори не ми пише...Еби им майката...

И в момента ми е едно отпуснато, безразлично, заспало...и как по дяволите се очаква да ходя на дискотека в това шибано настроение?! Да...В момента единствената дума която ме описва точно е глагола 'НЕ ЗНАМ'. Нищо, ама нищичко не знам...Амас на кой му пука? Дали някой изобщо го грее как се чувствам?? Нем...И по добре...Иначе до сега да съм в психиятрията...

Е...отдавам се на обзелата ме апатия и продължавам да имам нужда да заплача, но просто толкова сълзи му подарих, че сега очите ми изсъхнаха...А може би е по добре така? Кой знае. Не съм аз със сигурност...

Искам да избягам от затвора, в който съм сега. Не бе, не съм 30 годишна серийна убийца. Живота ми е затвор. И изхода от него седи във съседната стая...Наострен и студен, чакащ да докосне кожата ми и да стане едно с плътта ми; да раздере повърхността и да се спусне до същността...Да докосне пулсиращите ми вени и да плъзне острието си по тях...И така да ми дари миг щастие...А след това - вечна забрава..

Snow - Informer

И все пак след редовете на депресия да отдадем дължимото на заслужилите своето място хитове:)

Informer, you no say
that's who I'm gonna blame
a licky boom boom down
Detective man said Daddy Snow
I stabbed someone down the lane
a licky boom boom down

Police than come and
they blow down my door
One him crawl through my window
so than they put me in the back
of the car at the station
From that point on I reached my destination
Now the destination reached
was the East detention
where they whipped out my pants and
looked up my bottom

Informer, you no say
that's who I'm gonna blame
a licky boom boom down
Detective man said Daddy Snow
I stabbed someone down the lane
a licky boom boom down

The bigger they are
the think the have more power
They're say on the phone
me say no every hour
I said I want to use it once
to call my lover
Lover who I'm gonna call
Is the one Tammy
I love her from my heart
down to my belly
Yes Daddy Snow, I'm the coolest Daddy
It's the one MC Shan and the one that is Snow
together we are like a tornado

Listen to me better listen to me now
when I rock the microphone
I rock it steady
Yes Sir Daddy Snow
me are the article done
when I'm at a dance
They say where you come from
People than say I come from Jamaica
but I'm born and raised in the ghetto
That's all I want you to know
my shoes used to tear up and my toes used to show
where I'm born is the one Toronto, so.

Informer, you no say
that's who I'm gonna blame
a licky boom boom down
Detective man said Daddy Snow
I stabbed someone down the lane
a licky boom boom down

Come with a nice young lady
Intelligent, yes she's gentle and irie
Everywhere I'm go I've never left her at all
Yes me Snow roam the dance
Roam the dance in every nation
You'd never know me Daddy Snow
I'm the Boom Shakata
I'll never lay down flat
in one cardboard box
Yes me Daddy Snow
I'm gonna reached the top, so.

Informer, you no say
that's who I'm gonna blame
a licky boom boom down
Detective man said Daddy Snow
I stabbed someone down the lane
a licky boom boom down

Why would he, why would he would he would he ...
We sitting round cool
with my dibby dibby girl
Police knock my door - lick up my pal
Rough me up and I can't do a thing
Pick up my line while the telephone rings
take me to the station
Black up my hands
Trail me down cause I'm hanging with the Snowman
What I'm gonna do, I'm black and I'm trapped
Slap me in the face and took all of my gap
They have no clues and the want to get warmer
But Shan won't turn Informer

Мразя те!

Знаеш ли...от отдавна искам да ти го кажа. Мразя те! Да, искрено те мразя. Мразя усмивката, завладяла мислите ми, мразя погледа ти, който гледа право в сърцето ми, мразя косата ти, скрила в себе си снопчета светлина, мразя лицето ти, което виждам всяка вечер в моя сън, мразя устните ти, които още не излизат от съзнанието ти, мразя гласа ти, който утеква в главата ми...мразя ВСИЧКО в теб...И най-вече мразя хладното ти сърце, сякаш направено от камък...

Колко пъти само казах 'мразя'...Да, това е моята тайна надежда че с многократното повторение ще повярвам в собствените си думи...

Трябва да те мразя! Защото иначе трябва да призная колко много те обичам...

Днес е хубав ден...
Дали ще дочакам утрешния?!

Без теб...

Вече мина цяла седмица...а имам чувството, че е минала година откакто за последно усетих устните ти...И се съсипвам всеки ден повече. Ама за какво?! Да ми се неначуди човек...

Преди точо седмица по това време те ми целуваше...А сега съм сама...Къде по дяволите отиде?! Продължавам да пиша за тебе...А може би помниш?! Незнам...

А и не искам да знам. Искам да вярвам, че е така, че мислиш за мен, че ме пазиш в сърцето си. Трябва, просто трябва... за да не загубя личността си.

а ти?

Чета старите съобщения...и се усмихвам...и не усещам как очите ми се пънят със сълзи...

Къде си сега? Искам те. Единствено теб. А ти...ти си в съседния блок. И все пак разстоянието е огромно...Толкова си близо всеки ден...и те чувствам толкова отдалечен...Гледам те, и ти ме гледаш...И усещам как всъщност не ме виждаш. Какво виждаш в мен? Една курва? Да. И аз съм виновна. Аз си извоювах тази слава. И не съжалявам, защото съм щастлива и така. Съжалявам само, че не си до мен, че не мога да те докосна...Че пиша толкова много и красиви думи за теб, а ти едва ли дори предполагаш как се топи сърцето ми от мъка... Дали ти пука? Дали на някой изобщо му пука?!?!!

час по френски...

В час по френски съм...и учим нещо...Но думите просто минават покрай ушите ми. От време на време се намесвам с някой отговор, който обаче или е грешен или не е на мястото си...

Не внимавам. Пък и не искам. В момента единственото на френски, което ми се върти в главата е въпрос...към самата мен: "Qu'est-ce que JE fais?!". И отговор нямам. Всъщност май най-точния отговор ще бъде: "Мисля за теб". Но не мога да го кажа на френски. И защо? Еми защото си ми завзел изцяло мислите и не мога да се съсредоточа. Дори да сме го учили, не мога да си спомня. Господи! Помня само твоята усмивка. А тя отеква в мътното ми съзнание...

Единственото което ми остана от теб - спомена...

Чак започвам да се плаша...Къде ми отиде здравия разум?! Изпари се. Също както ти.

Дискът се завърта...почва някакъв разказ. Да, сега го чувам. Слушаме за живота на някаква...То това защото аз нямам достатъчно проблеми, че сега ще слушам и нейните...

Искам всичко и всички да изчезнат...За да се пренесе самотата от душата ми и в реалността...

поредната изповед...не ми ли омръзна?!

и ето...пак седя и си плача сама...поредната вечер. Защо? Заради теб. А кой си ти? Незнам...

Незнам името ти, нито знам как изглеждаш...Виждам те във всеки, а ми е толкова трудно да те намеря. Да. Търся принца на бял кон. Принца, който ще хване обикновеното момиче, престрадало и измъчено и ще спре болката й. Този, който ще ме избави от несгодите...Ще отвори нови врати в живота ми и ще ми покаже как да живея. Да, точно така, да живея. Защото сега просто съществувам и ден след ден страдам все повече и повече...

Къде си ти? Не зная...и затъвам в тъмнината на празната стая...

А сълзите ми се ронят ли, ронят. И никой не ги вижда. Никой не усеща мъката, която те са насъбрали в себе си...

"Почакай, любовта ще те намери." Да бе, намерила ме е...Във всеки, който ми обърне минимално внимание виждам своя принц. И със всеки следващ страдам все повече и повече...

Дали си заслужава чакането? Дали изобщо трябва да го чакам? Ами ако той не ме открие? Ако ме подмине и не разбере, че му е писано да ме избави от мъките на самотата? Не искам да прекарам живота си така...Не мога...Вече загувих надежда...

искам...

Искам в черно да бъда облечена.
Искам сълзите да бъдат от кръв.
Искам ръцете ми да са ледени,
за да късам от устните плът.

Искам да разбия сърцето си,
да нарежа с огледало зениците,
Искам да намразя лицето си,
душата ми да лети като птиците.

Искам да плача, но не искам да гледаш.
Искам да мразя, но не теб.
Искам да обичам но не умея.
Искам да разтопя сърцето от лед.

Искам крака от стъкло
и огън вместо коси.
Искам изгрев в тунела
и слънце което не спи.

Искам дом в пръстта.
Искам свещ да гори във сърцето ти.
Искам обич и след смъртта.
Искам живот, но какво е това!

Кръвопиец

Това е едно мое стихотворение...вече старичко ноо имам нужда да ги paste-на някъде за да не ги загубя

Кръвопиец :)

Нощ над призрачния град се спуска.
Кръв капе от моята уста.
Моята жертва надежда изпусна,
ах, колко е топла и сладка кръвта!

Червена мъгла обгръща страха им,
болка, пронизани от остри зъби вени, носещи смърт
Нещастие, безсмъртност, блян неизпълним,
проклятие... и дарба е вечността.

Проклета от светлината,
вървя сама по безлюдна пътека на кръвта,
ах, тъй празна е душата,
на докоснаните от сатаната същества.

Кръстoвете не ме плашат,
нали на Него искам да приличам,
но аз съм просто дете на нощта,
своето съществуване на мрак обричам.

Кръвопролитие след кръвопролитие
и жаждата ми за човешка кръв.
Нощта е моето прикритие,
А мистиерията - моя стръв.

Искам като всички и аз да умра,
като смъртна простия си живот аз да живея,
но аз съм проклетa от смъртта,
лишена от смисъл за нея вечно да копнея.

Това чувство за самота не ме напуска. Днес пак бях сам самичка въпреки, че Светла ме чакаше на метрото. През цялото време всъщност бяхме заедно...И въпреки това бях сама..

Видях теб...И някак си бурята в умът ми утихна. Осъзнах за пореден път, че точно ти си липсващата част от пъзела на раздробената ми душа.

И обладана от мислите за теб, аз се почувствах щастлива, защото беше толкова близо и аз можех спокойно да се наслаждавам на бляскавата игра на лампите, отразяваща се в очите ти...И за този кратък миг на щастие заплатих жестоко...

Истината за пореден път ме връхлетя...Ти си тъй безразличен и студен...по моя вина...

Вялото ти 'здравей' само потвърди опасенията ти. Но сърцето, неповлияно от ума, долови сигнал, че искаш да ме докоснеш, да ме прегърнеш, че имаш нужда от мен... Да...И това стана не защото всичко това е истина, не защото можех да дешифрирам неясните знаци на обърканото ти съзнание...Едва ли изобщо някой изобщо може...Не. Просто го усещах, защото така трябваше. Защото иначе сърцето ми щеше да се пръсне. Защото ако болното ми въображение не рисуваше измислените ти чувства, аз просто щях да изчезна. И не, този път не говоря за душевно изчезване. Говоря за съвсем истинско, материално изчезване. Без изкривената си представа за живота щях да съм погубена....да повяхна и нежния вятър да отвее прахта на погазените ми чувства, а някой случаен пътник да погази въглена на нашата любов. И ето - пак казвам нашата...Защото просто трябва да вярвам, че е споделена, за да продължа жадното си съществуване. Но не...За теб бях просто поредната...

Те хората добре са си го казали : "Не ме обичай, че да те обичам аз". И е точно така. Просто гадната човешка психика е така устроена. Винаги искаме това, което не можем да имаме. И защо? Еми за да ни е гадно. Да, всичко в този живот се свежда то едното "гадно". Дори щастливите моменти, защото после пък ни е гадно защото са свършили и ние сме затънали отново в ежедневната порция нещастие...

А може би трябва да сме нещастни, за да можем да отценим после вкуса на истинското щастие? Не знам.

Стига толкова за сега...Като се прибера пак...


Това между другото е преписка от тетрадката ми по технологии. Да, в нея се роди тази боза.

сама...с цигарения дим

Стоях си сама на балкона...а чувствата, бушуващи в мен ме разкъсваха...И усещах как никотина раздира гърлото ми...как пълни дробовете ми и замайва главата ми...И мислите ме връхлитаха...И кашата в малкото ми мозъче ставаше все по голяма...

И сега усещам това чувство. И се чудя...Ако не са самоубия, то никотина ще ме довърши. И тази мисъл не ми дава покой. Не, не тази за смъртта. А за тази, че сама се докарвам до това състояние. И ми е чудно - толкова ли мразя живота? Не, бе не го мразя. Просто...Просто и аз незнам. Незнам къде съм. Провиквам се отчаяно...но никой отново не чува плачът ми. Уж е тихо а никой не чува стона ми... Заобиколена съм от хора и пак съм сама.

Днес в трамвая отново беше претъпкано. Качих се и потънах сред върволяка от хора. Толкова много мечти, въздишки и човешки съдби събрани на едно място. Дестетки хора. А аз отново се чувствах сама...

Седя в претъпканата кухня. Наще пак имат гости. Толкова са весели и изпълнени с енергия...А аз отново съм сама...Заобиколена от хора, но все пак сама. Чувствам се като чужденец тук. Сякаш мястото ми не е в тази стая...в този дом...по-скоро в този свят...

Вдишвам дълбоко и се връщам на компютъра в хола...и драскам всичко със ясното съзнание, че никой няма да го прочете. И все пак ми олеква. Олеква ми и аз незнам що. Може би защото чувствам че съм споделила болката с моя въображаем читател...Моята последна утеха - размитата ми представа за реалността. Също толкова объркана и избледняла като моя образ. Точно отражение на моята същност. И ме боли.

Защо пак съм така сама...защо не виждам нищо...нямам име нито имам дом. За всичко друго съм забравила. Всякаш съм плод на болен мозък. Нереална и объркана. Две думи, които ме описват идеално.

Забулена от цигарен дим, отдалечена от истината, плувам някъде в обляна в сълзи. И слънцето (моето си въображаемо слънце защото е 10 вечерта) се отразява в капките мъка, стичащи се от очите ми.

А тези капки...единствените ми истински, материални приятелки, които, макар и за кратко, мога да докосна. Да, докосвам ги а те под допира на кожата ми се разтичат още повече, сякаш ги е страх да не станат като мен, и изчезват. И какво стана? Единствената ми опора изчезва. Нищо. Очите ми са пълни със тези мимолетни приятелки и не спират да ги показват на света...

А аз...аз потъвам бавно в мрака...

болка...и сълзи...само това

И все пак...връщам се към настоящето...А то едно настояще...с главно Н. И пиша. Пиша и аз незнам защо. Може би искам феята орисница или там каквото и да е да ми види поста и да си каже: Човек в нужда, дай да помогна. Някой, който и да е да чуе отчаяния ми зов за помощ, небрежно прикрит под булото на агресията. Ама не.

Оставам си сама в океана от бушуващи мисли, които нервно кипят и се борят вътре в мен...Съзнанието ми се мята напосоки...Хаотично се удря в стените на тялото, което е приклещило душата...а тя иска да лети. И не намира покой в клетката на ежедневната сивота. Тук може би някой влюбен или някой просто щастлив ще каже: е да ама не е толкова сиво. Бе гледайте си работата. На мене пък си ми е сиво. В главата ми сякаш има мъничък вихър и той разпръсква и без това разпилените мисли. И изчезват, но на тяхно място идват нови - още по объркани.

И във този микс от болка, тъга, спомени за някогашно щастие и носталгия по отдавна отминали дни изплува образ. Твоя образ...И се чудя къде си ти сега...Какво правиш, мислиш ли за мен...И всякаш най накрая мислите ми се систематизират и капката останал здрав разум изплува и ми отговаря. Но нов вихър от лишени от смисъл мисли нахлува и аз така и не чувам отговора...А как ми липсваш...Липсва ми усмивката ти, допира ти, нежността ти...

Но стига толкова за теб...Мисля че тези няколко реда, които ти отделих са напълно достатъчни. Сега за мен. Защото АЗ съм тази която страда. Да, аз съм тази с надвисналото черно облаче над главата, от което само ми вали, вали и вали...И от време на време гръмотевици. Те допринасят за хаоса в главата ми...

Нежна дрога...банално. Но това си ти. И нека стана банална. Банална с обичта си, банална със потокът от сълзи, банална със самото повтаряне на думата 'банална'.

А като стана дума за сълзи...сега са цял потоп...дори незнам защо плача...Те сами започват да излизат от очите ми... надпреварват се коя да излезе първа...отронват се тихо и после се стичат нежно по лицето ми...И унесени във фееричния им танц се загубват някъде в небитието...и пак...Но само днес... от утре няма повече... Днес ще ги изплача всичките,за да не останат за утре... нито за други ден... нито за когато и да е било!

А как ми се иска да си вярвах...Но не мога...загубих вяра във самата себе си...незнам коя съм...и защо съм тук. Мисля си, че аз съм си единствена опора и само на собствената си подкрепа мога да разчитам. И при тази мисъл сълзите ми забързват ход и надпреварата става яростна борба коя първа ще извърви пътя си...

И главата ме боли...сякаш някаква сирена вие вътре в мен...викът и заглушава лутащите се мисли и ме оставя сама с болката...И паля цигара...
Дано спре мъката...

iiiiiiiiii

първия ми пост...и не знам какво да кажа...всъщност имам толкова много да кажа но не знам с какво да започна...може би с Добре заварили?