goat

Как сам дотам си стигнал без мозък грам до грам ти е количеството дрога ...

- Ало , Вили ?
 
Непознат номер ... Но тя го знаеше на изуст ...

- Да ?

Сърцето й заби лудо . Ръцете й се свиха и затрепериха .

- Позна ли кой е ?

- Да. Как си ?

Болезнено познат глас ...

- Ами ... Там е работата ... Искаш ли да се видим , трябва да поговорим ...


Валеше сняг , а тя седеше на Попа и трепереше ... Но не от студ , а от вълнение ... Умираше в очакване и всяка секунда се откъсваше от сърцето й . Беше дошла половин час по-рано и сега просто чакаше ...

Тогава го видя . Със лицето му се върнаха и летните спомени ... Спомени с мирис на ... сълзи ...

- Подранила си .

Тя го прегърна и усещайки тялото му до своето , почувства как за секунда умира .

- Ти също .

Устните и бяха вкочанени . Лицето му беше на сантиметри от нейното . Очите му се бяха спряли върху нейните и сякаш търсеха отговора в тях .

- Ела в това кафе . Трябва да ти обясня някои неща и искам да те попитам нещо .

Тя нямаше идея за какво става въпрос . Беше просто щастлива , че пак го вижда .

- Лятото станаха някои неща ... Когато те срещнах си помислих , че си страхотно момиче ... Опознах те и разбрах , че не си просто страхотна , а нещо повече ...

Очите й се пълнеха със сълзи , които тя умело прикриваше ... Връщаше се към спомени , които беше изтрила съвсем съзнателно от съзнанието си ... Спомени , които се забиваха в мозъка й и тя кървеше ли кървеше ...

- Седмицата , която прекарах с теб беше най-хубавата седмица в моя живот ... И месеца , през който беше до мен , въпреки че знаеше , че няма да съм с теб по начина , по който искаш , означава много за мен ... Съжалявам , че всичко свърши така ... Но аз мога да ти обясня защо , стига да искаш да ме изслушаш ...

Лицето й беше прежълтяло и изкривено от усилия да скрие чувствата , които предизвикваха тези думи .

- Не ... Моля те , не ме връщай към това време . Беше трудно , беше мъчително да го преживея ... Защо искаш да ме върнеш към всичко това ?

Тя отчаяно се опитваше да не пада пак в ръцете му , но не можеше ...

- Защото има нещо , което тогава не ти казах ... Всъщност две неща ... Първото е , че скъсах с Ина още след първата ми целувка с теб , но не можех започна нова връзка веднага щом е приключила предната ... Не бях готов и се страхувах , че няма да се получи ... Сега съм тук , за да те попитам дали имаш сили да ми дадеш втори шанс .

Думите му я зашлевиха със всичка сила и тя едва дишаше ... Беше вбесена , искаше да го убие , как можеше да е толкова нагъл ...

- Да ти дам шанс ?! Защо не поиска шанс , когато се влачех в калта с едната надежда да отвърнеш на чувствата ми ?!

Тя вече не криеше сълзите си и сега те се стичаха като реки по лицето и ...

- Тя имаше съмнения , че е бременна . Нямах право да те нараня втори път и просто исках да съм сигурен преди да правя каквото и да е ... Изчаках три месеца , за да се убедя , че не е така и сега съм тук пред теб ... Другото нещо , което исках да ти кажа , но не можах , е , че те обичам ... Да , обичам те , не просто като приятелка ... Обичам те ...

Думите , които тя мечтаеше да чуе ...

- Ще ми дадеш ли втори шанс ?

Тя изтри сълзите си и отпи от бирата .

- Аз ... Аз ... нямаш идея как се молех да чуя тези думи ... но е късно ...

Той беше искрен , всичко , което каза , беше истина ... И тя го знаеше ...

- Има друг , нали ?

Тя не намери сила да му отговори , а просто погледна надолу и се сви ...

- Да, предполагах , че няма да седиш и да ме чакаш ...

- Аз ... Седях и те чаках ... Плаках сълза след сълза ... Бях умряла ... Не можех да си помисля за някой , различен от теб ... Но тогава се появи той и ....

- Обичаш ли го ?

Тя затрепери ... Не знаеше отговора ... Обичаше ли го , или просто пропиляваше шанса си да бъде щастлива с човека , с който винаги бе искала ? Мислите и изведнъж се избистриха и отговора изплува ...

- Да .

Той се присегна към нея и я целуна ... Нежно , точно както я беше целунал за първи път ... А тя се дръпна ...

- Наистина го обичаш , нали ... Щом вече можеш да откажеш целувките ми ...

Тя не отговори , просто стана , облече се и излезе ...

Вървеше по улиците без да знае на къде ... вървеше без да е избрала посока ... Вървеше , защото знаеше , че ако спре ще падне ...

Стоеше пред висока сграда и чакаше ...

Той излезна от входа .

- Какво правиш тук ? Откъде знаеш къде съм ?

Тя плачеше ... Прегърна го и просто каза :

- Сърцето ми ме доведе ... Обичам те ...

- Защо плачеш ?

Тя го погледна в очите ... Болезнено сини очи , очи , запечатани в съзнанието й завинаги ...

- Защото миналото ми се срещна с бъдещето ни ... Не ме питай , моля те , просто ме целуни ....

I'm dansing in the rain ...

не , изобщо не танцувам в дъжда ...

Седя до прозореца и гледам , а всъщност нищо не виждам ... 11.36 сутринта , а имам чувството , че е минало всичкото време на света ... Как може сутринта да е тъмно ?!

Казвам си "слънцето отще не е изгряло " ... Вътрешно знам , че днес няма да изгрее ... Днес ще е мрачно и гадно ...

Гадно време ... седи като бариера между теб и мен ...

да ...

Не знам какво стана ... В последната седмица от любител на хентай фимчета взех главната роля в най - извратеното и май че ми хареса ...

Важното е , че всичко свърши и сега съм обратно към реалността , слаба и обикновена , като всяка друга ...

И това , което ми остана е само спомена и малко синки между краката ... и неговия аромат ...

Настръхвам , поруменявам ... Спомена за усмивката му , която бегло виждам , прилепила устни към неговите ... Да , почти не я виждам , но я усещам ... Усещам я с тялото си , с устните си , със сърцето ...

И всяка вечер на раздяла ми иде да кажа "обичам те" .. Ама не , не го обичам , просто всичко е толкова хубаво , че ми се иска да продължи вечно ...

Ама какво се самозалъгвам ... Балзак си го е казал - " ... На тоя свят траят вечно само нещастията ... "

Не , не искам да чакам всичко да свърши ... искам да те прегърна и чрез тялото си да ти кажа колко безнадежно искам твоето ... Да разбереш , че до мен ти не означаваш нищо , само липсата ти ме събужда ... Искам да те няма , да те има и точно когато помисля , че си мой , да си тръгнеш ...

I ask you why ...

Незнам ... Не мога да мисля ...

Заспивам тругно и с писък се будя ... Сълзи текат от очите и всичко ме плаши ... Нека полегна в прегръдките ти , дай ми още миг спокойствие ... Нека една нощ спя спокойна , че си тук до мен , а после си тръгни без нищо да казваш , остави ме сама да потъна в липсата ...

Did you ever ask the sky not to cry no more , to fly no more ?

Ела , покажи ми , че съм всичко за теб , кажи , че ме обичаш , а после си тръгни , вземи сърцето , вземи душата , вземи устните ... Не ми оставяй нищо , нито знак , че ще се върнеш , нито обещание , нито целувка ...

Идвай , щом съм ти нужна и си отивай, щом ти омръзна ... Разбий сърцето ми и разпръсни парченцата над себе си ; позволи им да проникнат в кожата ти , а после бъди чужд ... Бъди с друга , целувай я и гледай мене ...

Did you ever ask the stars not to shine no more , to fly no more ?

Целувай устните ми от кашмир и с парченца лед ги ти надирай ... Играй с косите ми от восък и топи ги с изневяра ... Заспи , прегърнал парцаленото ми тяло и нека на сутринта се събудя сама с бутилка вино , сама с бутилка изветрели чувства ...

Did you ever think that we would still remain together for so long?

Искам да те почувствам в сърцето си , да те приютя в душата си , но не както приютявам всеки друг ... Искам да живееш в сърцето ми като безкрайна мъка , като нестихващ огън да гориш разума ми , да изнасилваш чувствата ми , да убиваш всичко по пътя ти ...

Is it what we wanted all along?
Is it what we wanted for so long?

Сега искам само да усетя устните ти до моите ... Другото е без значение ...

goat i hate you

Това беше най неописуемото денонощие в живота й. След най-дългата нощ последва...Най-дългия ден.

Неговите думи я смазаха. Унищожиха всичко в нея и сега по пода на съзнанието й се търкаляха само няколко фаса и стъкла от счупени надежди.

-Ами да...

Гласът й трепереше. Издаде я.

-Добре ли си?

Той знаеше отговора. Просто беше длъжен да попита. Така беше нормално.

Тя не отговори. Просто се обърна и тръгна в друга посока...

След 2 часа се върна и обясни, че е трябвало да ходи до майка си защото нещо си...Той и без друго не я слушаше. Нямаше значение какво казва тя, той знаеше, че до сега е плакала и пила вино.

Малка и отчаяна - мислеше си той - жалка гледка. Да, жалка. Такива момичета са направо отблъскващи. Да, така е. Те просто не стават. А устните и...Тя е жалка. Да....

Той не можеше да разбере какво му се случва и защо. Не му харесваше, но знаеше, че няма как да го промени.

Тя стана и без нищо да каже се обърна и тръгна. Десет минути след нея стана и той.

-Знаех, че ще си тук.

Тя седеше на една пейка близо до езерото. Гласа му дори не й направи впечатление, защото в съзнанието й кънтеше само той.
Той протегна ръка и я погали.

-Какво има, нищо не се е случило.

Тя се извърна и като го видя до себе си, крайно реален, се стресна. Избърса сълзите си небрежно и се усмихна.

-Така е, прав си. За мен ти беше просто поредния, не те искам за нещо повече от приятел.

И двамата знаеха, че не е така.

-Наистина?

Тя се почувства смачкана в калта. Размазана, като малка мушица върху бяла дреха. Сега тя беше асфалта, а отгоре й минаваха стотици коли.
Не можеше така. Стана и тръгна.

-Изчакай.

Той хвана ръката й, дръпна я, обръщайки момичето към себе си, прегърна я и усети как трепери...Изтри тълзите и, проправяйки път на още много и просто я целуна...Нежно и кратко...

Кратко, защото тя се отдръпна.

-Не ти ли стига?

Тя вече плачеше на глас. Затича се, падна, продължи да хлипа, стана и продължи.

-Обичам те!

Тя се спъна отново. Обичам те? Тези думи...Не, той не ги бепе изрекъл. Не, тя не ги беше чула, халюцинираше отново.

Обърна се с лице към него и го изгледа стреснато...
Той дойде до нея и седно до нея, в калта.

Погледна я в очите, прегърна я и каза:

-Обичам те, като приятел.

странно

Някога случвало ли ти се е да незнаеш къде се намираш, да те боли всичко, да кашляш, да си с температура, с две думи - едвам да оцеляваш, и все пак мисълта за него да не ти излиза от главата? Защото при мен май е така, или е от грипа...Или от гнойната ангина, или от усложненията...Все едно, важното е,че сега има само едно голямо ТОЙ и просто някакви незначителни заобикалящи го неща...И някак си знам, че не искам да усетя допира му, защото само липсата му ме свестява...

И светът губи цветовете си, и слънцето спира да грее, и вятърът спира да се закача с маковете, и остава само той и само аз, и само ние двамата, и само едно голямо нищо с нас по средата...

А в главата ми плават розови облаци с формата на лицето му, в ушите ми вятъра ми шепне от негово име и знам, че има любов, знам, че той е някъде там, че ме чака и иска да е с мен, независимо от всичко, което ни пречи, знам, просто знам, оставете ме да знам! И със знанието ще преживея грипа :)

и с температурите падна се понижи и моето щастие...С топлите дни си отиде моята красота, а с листата на дърветата умря и моята любов...

Слънцето ме гледа с детски наивна усмивка...Лъчите му играят си с косите ми и сплитат ги със снопи радост, а вятъра ме гали с топли длани. И небето закачливо ме прилъгва. И знам защои е всичко. И знам, че скоро ще свърши...Мое цветно детство, мое изпълнено със сълзи от щастие и радиация ежедневие...И колко неотценен минава всеки миг, колко радости пропускам...Не отценяваш нищо, преди да го загубиш

И крещяща тишина проглушава ушите ми...И невидими цветя рисуват очите ми...И горчилка по устните му...И никакво чувство, и никакво докосване, и никакво желание, и нищо...Просто измъчени целувки и рани от ухапване по устните...И капки кръв, червени като нищото, и стонове с дъх на канела...И спомени, завити в слънчеви лъчи, и сълзи, прегърнали баналността...

така е...

Око със леки сини нюанси по кожата около него...Остра болка в ребрата...Два счупени зъба...

...И една защитена гордост...

И без въпроси. Без досадното "Какво се случи?". И двамата знаеха и не бяха нужни думи...

- Изглеждам зле. Ще бъдеш ли с мен, дори да не съм какъвто бях преди?

Сълзи от благодарност в нейните очи. И лека усмивка се прокрадва по лицето и, а сълзите попиват в устните...

- По-красив си от всякога.

В нейните очи сега той беше друг. Нямаше нужда от повече доказателства за любовта му. Стигаха и белезите по тялото му.

- Знаеш ли, обичам те. Винаги съм те обичала, просто ми беше трудно да го кажа. Обичам всичко в теб, всяка грешка...Обичам счупените ти предни два зъба.

И той вече е по-спокоен. Заедно? Да. Заедно.

Аз не искам тя да знае вкуса на устните ти...Искам гo само за мене. И не искам да познава допира на пръстите ти...Искам я сломена. Аз не мога да преглътна гледката на теб и нея...Искам те без срок, без време. Аз не искам да съм само блян и сън среднощен...Дори със мисълта за мен, нощта ще е студена.

Аз видях как ме гледаш...Да, видях, докато я целуваш. И усетих топлината ти, докато привидно нея опитваше да стоплиш...

Нямаш право да ме докосваш, знаеш...Но когато случайно ме докоснеш изтръпваш...Чета го, то трепти по кожата...Ако нямаш право да ме целуваш, ако нямаш право да ме докосваш, да ме желаеш, да ме изпиваш...То тогава на какво имаш право?

...Но прав си, ти си имаш нея. Тогава защо не ме забравиш? Нима можеш? Не, не можеш.

Аз ще си тръгна, само кажи ми, че нея искаш. Аз ще си тръгна, само дай ми да повярвам, че да ме последваш няма щом зад ъгъла завия...Аз ще те забравя, само кажи ми, че вътре в тебе няма да пречупя нищо...Аз ще те напусна, само дай ми сила да продължа да живея, без очите ти да виждам...

Аз без тебе мога, ти без мен не би могъл. Не ще докоснеш ти небето без нежния полъх на моя вятър...Няма да видиш колко красиви са маковете, ако не съм твоите очи...Не би могъл дори да вдишаш аромата на разцъфналото прасковено дърво, ако отнема аз от тебе чувствата дълбоки...Но ако мен ме няма, ти наистина ще я обичаш, защото щом си тръгна, с мен ще взема и твоята душевност. Тогава това "обичам те", което ти така щедро на нея даваш, ще е достатъчно безлично, за да повярва тя...

Бъди с нея, а аз ще съм твоето съзнание. Прегръщай нея, а аз ще бъда твойте длани, студени и сковани. Целувай нея, а аз на устните ти с отровна обич ще заспя. Люби нея, а аз ще бъда твоя пулс, учестен и силен. Обичай нея, а аз ще съм там и ще ти се смея...Защото вече срещнал мене, тя не ще да съществува...

да, ама

По принцип не е така. По принцип не вали. По принцип не пуша сама, зарита от кашони и не треперя от студ. По принцип не се чувствам така. По принцип времето не влияе на чувствата ми...

По принцип не ми се налага да лъжа в блог, който никой не чете. Е да, ама този път не е по принцип и аз седя и всичко описано по-горе се случва... И точно както става по принцип аз седя и неусетно се отклонявам от първоначалната тема...

Както казах сега не е както по принцип, за това спирам...

Хайде, няма да убия надеждата си...

в...незнам

в криза съм. Или в депресия. Или и в двете. Побърквам се и не искам да продължава така. Мъжете са жалки и ги мразя. Или поне така искам...

той

Времето е ужасно топло, а ние вървим към гарата.  Запътили сме се към...Незнаем. Това трябваше да е вълнуващо, но вместо това жегата е превзела телата ни и е спряла достъпа на мисли, чувства и вълнения. И не само нас - всички са така. Едва едва се влачат към своята цел...Защо изобщо са излезли навън? Защо и ние сме навън? Само двамата, без посока.

Ето я и централна гара. След толкова усилия вече сме достатъчно близо, за да я видим. Сега тя седи пред нас като един голям лешояд, в който влизаш и загубваш себе си. Влизаш и ставаш част от масата изпотени и вмирисани хора, с последната надежда да стигнеш там, за където си тръгнал. Звучи що годе нормално за останалите люде, но въпроса ми е ние какво правим там? Нямаме път с влак. Просто така.

Влизаме и усещаш хладен железен полъх, който едновременно те отблъсква и привлича. Както и да е, поне те спасява от топлинен удар.
Отиваме на първата каса и чакаме реда си. Пред нас има само една жена. Луда ли е, къде е тръгнала в жегите? Все едно. Наш ред е. Продавачката съвсем нелюбезно ни пита : "Колко билета и за къде?". Отегчението се е излегнало на лицето й и ни се присмива. А ние, двамата, седим като втрещени и изобщо не знаем какво правим пред гюшето и къде искаме да отидем. Даже не сме сигурни, че искаме да отидем някъде.

-Ами...Перник. Да, точно така. Два билета за Перник. - казва той, след като се е поосъзнал.
-Детски или за възрастни?
-Един детски и един за възрастни - намесвам се и аз, почувствала се ненужна. Ревнувах момчето си от старата продавачка. Той протяга ръка да вземе билетите. Ревнувам го от всичко. Не искам да ги докосва. Аз ги взимам и ги прибирам в джоба му. Хващам ръката му и както майка влачи своето немирно дете, аз го завлачих към перона.

Влака беше там - дълъг и навъсен, като сърдит анимационен герой. Вагоните му, макар и добре обрисувани, сега ми изглеждат неприятни.
Както и да е, качваме се в първия вагон и започваме да обикаляме да търсим къде да седнем. Във всички купета има хора, а ние искаме да сме сами. Отварям последното купе - то е свободно. Колко хубаво! Сядаме вътре, палим цигара и вадим шише червено вино...

Искахме да сме сами, но не си говорим. Седим и се гледаме с празни погледи...Дори вече не се гледаме. Слизаме от влака и хващаме този за обратно. Защо изобщо дойдохме?

Ти седиш срещу мен и ме гледаш със странен поглед, смесващ отегчение, познанство и някакво странно мъгливо желание. Ти обаче не си достатъчно силен да пребориш горещината и мързела, за да изпълниш желанието си....

той

Тя протегна ръка, преборвайки топлия полъх на вятъра и намери неговата. Хвана се здраво, осъзнавайки, че това е шанс, който й се даваше веднъж. Той я погледна и с усмивка дръпна силно от цигарата си.
Бяха някъде из София, вървяха по прашните пътища на собствените си мозъци. Сами в нищото, заобиколено от самите себе си. Прашен въздух с мирис на...Нищо. Тук дори зловонието нямаше собствена миризма. Обонянието им беше прекалено изморено за да усеща аромата на прахта...или прекалено свикнало....
И те продължаваха да вървят, говорейки си. За какво? Нямаше значение. Двамата си говореха за нещо, но то беше на заден план. Чувствата им кипяха и привличането се носеше във въздуха, танцуваше с пепелта и бензиновите изпарения...Феерично се вливаше в главите им, упойвайки мозъците им, придавайки им съвършенство...

-Време е да си тръгвам.

Звездите почти не се виждаха. Облаците също - в момента небето беше едно голямо нищо - нито луна, нито облаци, нито звезди...Само тук таме някое отражение на разбита усмивка и нищо повече.

-Недей, замалко остани.

Сърцето и биеше забързано и силно, сякаш се опитваше да се откъсне от тялото й.

-Трябва.

Ръцете й обгърнаха врата му. Сега за нея не съществуваше свян. Съществуваше само той.

-Благодаря, че ме изпрати.

Очите му се впиха в нейните, сякаш опитваше да проникне в мозъка й, а когато успяваше се оказваше сред празнота.
Странно нещо са чувствата - понякога красиви, понякога болезнени. Понякога ни карат да плачем, но най-често просто отшумяват.

-За теб - винаги. Защо, защо трябва да си тръгваш? Искам да останеш повече, да сме заедно повече - каза той и се наведе леко към нея.

Тя знаеше. Сега щеше да я целуне. Момчето, за което мечтаеше от толкова време.

-Не мога...И аз искам да остана, но просто не мога.

Той усещаше аромата й, който нежно го приласкаваше и омагьосваше. Изкарваше пред очите му неповторими сцени и сякаш му отнемаше здравия разсъдък... Аромата на жена, която иска. На жена, която ще постигне, защото обича.

-Аз...

Тя не издържа. Повдигна се лекичко, присви лакти и обгърнала врата му с ръце го целуна. Бавно и само по устните. Останаха неподвижни, докоснали устни. Тя нежно се откъсна от любовната му примка и го погледна....
Той беше нервно усмихнат, възбуден и нетърпелив да я целуне отново. Тя видя това, но го остави в очакване, като леко се отдръпна...

-Трябва да тръ...

Той не издържа и я целуна отново...И отново...

-Аз...Ще се видим утре...-каза тя, изгаряйки от щастие....

Нощта траеше сякаш години....Времето беше забравило нормалния си ход и сега всяка секунда се откъсваше с мъка от сърцето на света и се вливаше в океана на отминалото. Луната не помръдваше, не искаше да се махне от небето, за да дойде слънцето. Сякаш го правеше нарочно. Сякаш я дразнеше нарочно с бледото си изражение на отвратителното небе. Не, на прекрасното небе, защото точно сега то имаше същия цвят като неговата тениска. Най-прекрасния цвят, който тя можеше да си представи сега. Толкова мисли за него, толкова много време до утрото и толкова изпуснати секунди, които тя можеше без да се замисли да му подари. Всичко това изглеждаше като ужасен капан на безвремието, като че нощта нямаше край. Но тя знаеше, деня идваше....Бавно, но идваше.
На сутринта първото, което видя беше съобщение от него. Сърцето и за секунда спря да бие, а след това сякаш се опита да се изтръгне от гърдите й. Ръцете й отказваха да я слушат, но тя трябваше да види.

"Обади се като можеш, да се видим".

-Аз, аз трябва да говоря с теб много сериозно, но нека първо стигнем в парка - каза той след като не я целуна за здравей.

-Кажи ми сега. Искам да знам, любопитна съм.

Тя гореше от вълнение. Нямаше търпение да чуе какво ще й каже той, а после, без значение какво е било, да направи нещо. Каквото и да е нещо. Дори просто да хване ръката му.

-Аз...Трудно ми е...Незнам как да го кажа, затова ще го кажа направо. Много те харесвам...

Сърцето й изтръпна. Тя се премести пред него в очакване.

-...Но имам сериозна приятелка. 5 години сме заедно.

-Аз...Аз....Да, няма проблем...аз...

Тя беше съкрушена...Това беше. Тя седеше и не вярваше...

Очите й се напълниха със сълзи, но тя не си позволи да заплаче пред него. Те вървяха заедно, но всъщност отчуждени и незнаещи какво да кажат. Вървяха заедно в главата й. Вървяха заедно и се спускаха към сърцето й. Вървяха заедно...И просто вървяха без нищо друго да се случи. Те просто вървяха, отдалечени, от страх ръцете им да не се докоснат случайно; вървяха заедно към едно голямо нищо, което за нея беше изпълнено с неизвестност и сълзи...За него беше просто поредния ден.



На следващата нощ тя не можа да заспи. Стоя будна и плака...Както и по-следващата и по-по-следващата...




*********

Тя съм Аз. А Той...Няма смисъл да изяснявам...
Това беше един от най-прекрасните моменти в живота ми...Просто исках да го запечатам някъде, защото ако го забравя няма да си простя...
Мисля, че обичам болката. Обичам сърцето ми да е разбито, иначе защо избрах именно ТЕБ?

?!?!

да бе, ама знаете ли кво? И аз имам чувства...Изненада!

И...часът е 1.59...малко след полунощ...И...И не мога да заспя...

Гледах снимката му до сега...И толкова въпроси...Искам да питам...Да питам много и глупави въпроси...Да се давя в премълчана истина и предъвкани лъжи...

А няма кой да питам...Няма кой да ми отговори...

For a minute there I've lost myself...

Още усещам ръката му, хванала моята....

И погледа му преди да ме целуне...

For a minute there I've lost myself...

И кво като си имам купчинка със спомени...Даже не мога да ги запаля, за да ги почувствам отново...пак. Или поне топлината на изгарящите им споменски тела....

Е, имам си порочни мисли в изобилие...

Аз...Какво бях аз? Заместител на нея? Заместител на женска ласка? Момичето, което целуваш, защото е прекалено изпаднала, а и ти също? Или просто момичето, което те кара да вършиш глупости и да обърнеш внимание на детското в себе си? ...Или нещо повече? И мислиш ли за мен? Трудно ли ти е и на теб? Излъгана ли ще ме оставиш? Липсвам ли ти? А тя...Трудно ли ти е без нея?

НЕ МЕ ЛИ ЧУВАШ?!?!?! аз...

For a minute there I've lost myself...

Не съм в състояние...

Не ти ли е поне малко трудно да седиш до мен и да знаеш, че просто няма начин...Не, не трудно. Не ти ли е гузно, като виждаш в очите ми болка, като усещаш в движенията ми предсмъртна агония? Не виждаш ли, че съм готова? Готова, готова да ме смачкаш?

Оначи вечер устните ми крещяха на твоите....

Онази вечер тялото ми се молеше на твоето....

Онази вечер ръцете ми пиеха живот от твоите....

Онази вечер няма да се върне....

А само ако знаеш как искам....

For a minute there I've lost myself...

Иска ми се онзи миг да беше продължил вечно...

Не мразя много, мразя малко...

и просто ми е някак странно, че сърцето ми отказва да мрази....Защото всички го заслужиха...

но качествено...

Какво е приятелство? Може би не мога да отговоря...За мен в момента "приятелството" е модерен начин да се самонараняваш...

Когато обичам, умирам да бъда с теб в едно...

Някога случвало ли ти се е, Въображаеми читателю, да крещиш от болка, а никой да не чува? Боляло ли те е толкова, че да трябва да пиеш успокоителни, за да не умреш? Всеки нерв, всеки мускол, всяко окончание на тялото ти да се свива гневно и да агонизира...И да виждаш, че сам си го причиняваш....

Дано отговора ти е "не"....Иначе и ти си като мен...жалък...

Смея ти се, въображаеми читателю, смея ти се...

Може да не виждаш, но не можеш да не гледаш...Не можеш да откъснеш очи от лудото ми тяло, което танцува предсмъртен танц...

Защото аз мога нещо, което ти не можеш...

Аз мога да обичам....

Да бъда с теб в едно....

Любов?

Сега се подгответе за извършване на релаксация....

Да бе, казват, че било хубаво чувство....

А на мен какво ми донесе любовта?

това е отморяваща и успокояваща с процедура...

Нищо...няколко рани, много сълзи и цял чувал с недоверие...

заемете удобно положение

Виждаш някой....Общувате известно време....Започваш да вярваш...

легнете по гръб

...Дали не е прекалено рано да вярваш толкова сляпо?

съберете петите, отворете леко ходилата в страни

Не...ТИ си се вкопчил в надеждата и като слепец опипваш приятно оформените й форми....И вярваш, вярваш, просто за да можеш да кажеш, че вярваш в нещо...

приберете ръцете до тялото, леко свити в лактите

Докато след време не осъзнаеш, че е твърде късно, за да излезеш от омагьосания кръг на болката...

отпуснете ръцете, раменете и краката

Слушаш и изпълняваш покорно всичко, което ти се каже, само и само да не бъдеш изблъскан назад от кръга и да останеш сам в нищото...

затворете очи

И вече можеш да усетиш как се носиш по течението...Ден след ден....

съсредоточете вниманието в словото на лектора

Лъжа след лъжа и вече си толкова погълнат, че почваш да живееш в твой собствен свят, по-хубав, по-цветен, по-вълнуващ....

и повтаряйте на глас


Но знаеш, че не е истински....И крещиш...Никой не те чува. Ти, разбира се, продължаваш да крещиш....


аз съм спокоен

Не е вярно!

аз съм много спокоен

Не е вярно!

аз почивам

НЕ Е ВЯРНО!

аз почивам все повече и повече

или е вярно?....

аз почивам все по-дълбоко и по-дълбоко

И така, докато не забравиш напълно действителността....

моята нервна система се намира в дълбок лечебен покой

Чудиш се защо толкова дълго? Защото много по-тежко е падането, когато си вкусил от соковете на плодовете райски...Когато с устни си целувал ангели небесни.... Когато това е бил твоя живот, а изведнъж си прокуден от него...

спокойно е моето сърце

И принуден да живееш в реалността...Да гледаш от далеч как друг е заел мястото ти... Сега виждаш колко е било ужасно нали? Виждаш в каква заблуда си бил....

спокойно е моето дишане

Но сега друг глупак е там и държи ръката на изкушението и нереалността..... Тихичко и тайно въздишаш....

моите неприятни мисли се отдалечават от мен

Какъв късмет, че го осъзна преди да е станало прекалено късно! Какъв късмет, че успя да се откъснеш....Какъв късмет.... Не...

лятна умора се разлива по тялото ми

Каква болка....Колкото и да е бил ужасен, това е бил твоя живот...и ти си го искаш...Но не може....

желанието за движение изчезва...

Желанието за живот изчезва...и ти отново си никой....Просто никой...

и никаква следа от здрав разум...и нищо....

И една голяма черна, лъхаща на алкохол дупка в главата ми...И зловонна черна любов...И дълбока мъка, по-стара от всичко...

Повреда....повреда...повреда....повреда.....повреда...повреда....


И никакъв смисъл от всички изписани думи....

И дали наистина утрото е най-тъмно преди зазоряване? Дали няма да стане и по-тъмно и по-тъмно? Дали...дали има смисъл да напиша всичко, след като знам, че никой няма да го прочете? Дали ако излея душата си...

...Страх ме е да продължа...Може би ако кажа всичко, което мисля, главата ми ще остане съвсем празна...Лишена от мисли и чувства....И гадната дупка ще се размирише още по-силно...и по-зловещо...

Повреда....повреда...повреда....повреда.....повреда...повреда....

Диазепам?

Знаеш ли какво е Диазепам? Иска ми се никога да не разбереш...

Вървя по улиците...Разхождам си кучето...И всичко е сивкаво и размазано. Сиво. Всичко е сиво. От Диазепама почти не мога да различавам цветовете. Майка ми каза, че навън е 30 градуса...Аз съм с чорапогащник, дълги чорапи, дълъг панталон, вълнен пуловер и зимно яке до коляното. Не осещам топлина. Нито студ. Чувствата ми за притъпени от лекарството. Нещо в мен ми казва, че ми е студено, но уви...не мога да го почувствам.

А всъщност чувствала ли съм изобщо? Винаги ли е било така? Винаги ли съм виждала всичко в сиво? Кога, кога изчезна цветното детско щастие и дойде сивото от ежедневието? Кога останах така сама?

И все пак, Диазепам. Незнам как се движа - просто механично. Незнам и къде отивам, нито защо съм излезнала. Не усещам нищо по тялото си...Някакъв далечен шум...Сякаш прихващам честотите...

Знам защо стана така. Изнасилена съм. Знам го. И за да го забравя, ме дрогират. Дрога. Да, ти знаеш ли, че към диазепам-а се развива пристрастеност? Знаеш ли на коя група хора го дават? На раково болни в последните седмици от живота им, за да омекотят болката им. А аз съм на 15. Не. Не искам да умирам...Нямам друг избор.

Първото нещо, което усещам. Парещо докосване, като докосването на клечка кибрит до петно бензин. И сякаш на бавен кадър болката се свлича...това е сълза...не мога...не искам да пиша... Боли ме да пиша.

маскарад

маскарад...пиеса...и кукленото шоу...
усмивката и слоевете тежък грим...
маскарад...а погледни надолу...
сърцето ми на показ и гъстия дим...

Усмихвам се така широко
и гледам детските лица.
Скрита в мен е тъй дълбоко
човешка мъка и тъга...

Представлението вече свърши
усмивката от грим изтривам
фалша чувствата ми днес прекърши
във сълзи сега се заливам

самотно...

И днес заплаках...не плача в даскало...днес обаче имах нужда...да плача, да се сополивя и да чувам "даа ще се оправиш"... и аз незнам защо...да де, ама тя беше наблизо...толкова добра и нормална...нормална в общество на откачалки...

И защо за бога вече такива като нас се считат за странни? Защо да пишеш и да изразяваш чувствата си се смята за остаряла практика? Защо...защо когато някой се отличава от стадото, веднага бива заклеймен с кофти надпис "freak"?!
Аз не съм freak...не се чувствам така...Това че моя мозък може да роди нещо по-добро от бисерите, които ражда твоя, не ме прави ненормална...
И да...Виждам света с моите си очи...с моите червени очила за дълбоко виждане...дълбоко виждане? Да, това е, когато мога да надзърна в душата ти...Друг е въпроса, че понякога се взирам толкова надълбоко...и пак не виждам нищо...
Толкова празни погледи всъщност крият препълнени със мисли души...
В днешно времем е модерно да си тъп...Модерно е да се държиш като някой друг, защото е по готин от теб...Защото си мислиш, че е по-готин от теб...Защото е успял да те убеди, че е по-готин от теб...А той...той всъщност е откраднал чужда самоличност...

И седя...И си говоря...с теб...и вече не усещам разлика дали говоря с теб или с него, или с нея, или с още амнайсе (!?) човека, които имат същите виждания за нещата като теб не защото сте на едно умствено ниво, а защото сте изкопирали своето "умствено" ниво от 1 и същ човек...

и пак...

Пак какво? Пак пиша? Пак плача? Пак мисля? Пак се самосъжалявам? Пак в депресия?

Да...Пак.

И пак наще са ми виновни...Съсипаха ми живота, а аз не мога да спра да ги обичам...Те обаче успяха доста бързо...

хей хей хей

пак съм сама...и този път ми е много по-тежко от останалите...

Слушам песента, на която си изплаках очите заради Емо...Толкова далечен ми е спомена...Първото момче, което целунах...Първото момче, на което казах "Обичам те"...Първото момчче, което разби сърцето ми...

I hate you guys...all of ya

и така...

 Пиша...Не защото имам какво да кажа, а защото имам нужда да кажа каквото и да е...На който и да е...Дори на теб, мой въображаеми читателю.

Имам имен ден...Хубаво, а? Дам, но не разбирам, защо пак не мога да се усмихна? Главата ми е натежала от мисли за теб. И даже незнам защо... Ще издържа ли 10 дни без теб или ще се предам? Искам да издържа. Искам да те видя...Искам те. Искам, но не заради самия теб, а заради самото чувство да си с някой, да бъдеш прегръщан и целуван...Обсипван с нежни ласки...

Затварям очи...Ти. Изпълваш ме. И пак плача...

Не! Почакай! Не плача. Нямам сълзи в очите си. Пресъхнали са...

Сърцето ми...Твърдо е...

Искам да заплача...Нямам сили...Искам...Теб...

И ето...усещам как очите ми се пълнят със сълзи. Една едничка. Мъничка сълзица...Малка, но изпълнена с болка. Разкрива ме. Агонизирам. КРЕЩЯ

...продължение

Но първо ще кажа другата хубава новина, защото наистина заслужава да й отдам чест.

Наще ще ми дадат пари за да си купя билет за World of Drum n Bass... Не мога да повярвам.

Сега по същество.

Казах на госпожата по рисуване. Събра ни. В коридора. Докосна ръката ми...И ток протече по цялото ми тяло. Погледнах го. Небрежно усмихнат. А отвътре? Нежност. Усетих я.

Минутите заедно. Няма да ги забравя. Надявам се.

Хайде...стига. Няма да плача. Не повече. Очите ми пресъхнаха...

нужда...

имам нужда да пиша...Да пиша незавършени и неясни изречения...Хаотични...Несвързани...

Той. Къде е? Ти. Ти отдавна изчезна. Мислите ми. Опустоши ги. Защо? Не те обичам. Знам. Всичко е минало. Защо тогава продължавам да мисля за теб? Агонизирам. Стига.

Той. А ти? Остави ме. Не преследвай мислите ми. Не ме измъчвай. Моля. Моля се...

Той. Той е хубав. И мил. И май ме харесва.

И все пак...Ти...

И пак плача. Защо ли? Незнам. Защото мисля за теб. Ти беше моя живот. Тръгна си и със себе си отведе и слънцето, и луната, и нежния полъх на вятъра...Остави ми само сълзите, а те, верни мои спътници, се стичат по бузите ми и падат ли падат...

Не ги бърша. Напомнят ми за теб.

А той? Да. Сега ще говоря за него. Мисля си постоянно. Ще заеме ли твоето място? Едва ли. Защо да не опитам? Лошо няма. Не. Има. Пак ще съм нещастна. Поне те няма да ме предадат. Сълзите.

Сега е момента да разкажа. Защото момента беше хубав и не искам да го забравя. За първи път от месеци. Ръцете ми трепнаха. Бях забравила какво е чувството.

Очаквайте историята в следващата част...

и сега какво ми е?

Въпрос...чийто отговор незнам...

Толкова много неща...Връхлитат ме...Мисли...За теб...

Въпроси...Много въпроси...Незнам...Толкова прости...И все пак с толкова дълбоко скрит отговор...Какво става с мен? Незнам...

И мисля...Изведнъж в мрака проблясва ярка искра...Един въпрос...С един отговор...Ясен отговор...

Ще боли ли? Да! Не, не съм надникнала в дълбините на сложно преплитащите се чувства събрали се в малкото ми сърце...Просто знам...Винаги е така. Виждам...Харесвам...Обичам...Горя...И жива ИЗГАРЯМ...И сега ли ще е така? Да. Кратко и ясно...

Направих толкова много глупости...Да, миналия петък (23март) отидох на партито. Без Мими и Лили. И отидох с ясната нагласа да го направя...

Влезнах и се чувствах неловко...Само аз и Стела...И куп непознати...Миговете отлетяха...Сякаш секунда по късно държах малкото хапче в ръцете си...Бях в тоалетната...Треперех, очаквайки нещо да се случи...Някой, който и да е, да влезне и да каже "НЕДЕЙ!"... и чаках...Никой не влезе...Ръцете ми вече не потръпваха нервно, предчувстайки греха...Затворих очи, но не навреме...Една малка сълза вече бавно се стичаше по бузата ми, а аз нямах сили да я спра...

Отворих очи. Свърших. Вече бях го направила. Ръката ми още стискаше неумело навитата тръбичка. Потреперих, погледнах я и с ужас я захвърлих далеч от мен. Наведох се за да пия вода, но само намокрих устните си, изпръхнали от бушуващо неодобрение към самата мен. Погледнах огледалото, откъдето ме гледаше едно изключително недружелюбно момиче, извършило нещо, за което само не можеше да си прости...

Не. От това не се умира. Не умрях и аз. Но нещо в мен се пречупи. Те...Мими и Лили...Сълзите...Страха, че един ден ще посегна към точно това изкушение. Изкушение? Не. Дори не исках да го правя...

Върнах се в реалността. Протегнах ръка и нежно погалих отражението...Не можех да изтрия сълзите на това момиче, което все още седеше в огледалото...Не можех да изтрия собствените си сълзи...Сълзи на едно дете, усетило вкуса на живота прекалено рано...

winamp нещо си

казаха ми някаква глупост с winamp-a  и реших да пробвам...

1. How do I feel like?: Нокаут & Сенсей - Задругата на пръстена
2. How do I feel the world?: Нокаут & Йоко - Stick insect
3. How does the world feel about me?: Галена - Чупката (?!?!?!)
4. How do I like myself?: Ogonek - Oranjevo (дам, вярничко)
5. What can I do to like myself more?: Avril Lavigne - how does it feel
6. Do the world get me right?: DRS - Scum (skit)
7. Have I found my real love?: South Parck - Kyle's mom's a bitch
8. Do I love Christian?: Avril Lavingne - Who knows (хаха тоя път ме закова)
9. Does he like me?: Азис - Сълзи (предполагам че това определено не е да)
10. Will we be together?: Hardcore Forces - Gabba bells
11. How does Mimi and Lili feel about me?: X-team - minus 2ri etaj (mai da?)
12. How can I make myself happy?: Ивана - Животът продължава
13. How will I be remembered?: Хората от гетото - Ти си кучка
14. What’s my current theme song?:  DRS - Raggaskit 1
15. What do others think is my current theme song?: Evanescence - My immortal
16. How’s my love life?: Pink - Stupid Girls (мамка му, тфа па кфо значи?!)
17. Will I ever have children?: Еvanescence - Weight Of The World (мамка му тфа кфо значи, че ще ми стоварят света на главата?!)

какво стана с мене

дам...кофти се получи...и кфо му е кофтито? Ми аз така си го напраих...

Кфо напраих всъщност? Ми...нищо общо взето... Живях си тъпия живот по тъп повърхностен начин. И да...забравих да спомена че ходих с Дейвид...да бе и с него скъсах (без упреци за бога!)

И сега съм влюбена в некъв тъпак, който не ме заслужава. А, и да, косата ми е черна. Аааа, да и е къса. Еми тфа е...

Нъц

пф...ебати тъпото...няам кфо да кажа...

*хахах*

С къса коса съм...

*хахах* ебати тъпото.

Еми нищо де...Коса и нокти растЪт.

Е, да, като момче съм...И кфо?

Иии ти, кретен такъв. Мислех си, че си достатъчно порастнал...А ти си просто лапе, което не може да си изразява чувствата. Еми да, не си единствения, започвай да свикваш с мисълта, защото няма да пропускам нито един шанс да ти го напомня...да ти го повторя...да ти го натякна...да ти го втълпя...

*ХиХ* Нем, не те мразя...Всъщност харесвам те прекалено много...Прекалено много, за да те оставя да си щастлив. Даже май те обичам. Демоничното в мен крещи. И иска. Иска да страдаш. Иска да вижда болка в очите ти. Иска да чуе плачът на сърцето ти. Иска да чувства как то се разкъсва...

И това желание няма да утихне...Не и преди да види, че си изстрадал достатъчно, за да ти прости...И да бъде с теб. Или просто да осъзнае, че вече е желание на някой друг...

И така...Глупак.

*дебилизъм*

Тошко...АААААААААА само мисълта за него ме побърква. Не бе. Не по-бившия ми. Другия. Неосъществената мечта. Тайното желание.

еми да

Еми да, скъсах го. И да не чувам "ама защоооо той е перфектния". Може и да е перфектния, обаче аз съм мазохистка и продължавам да си тичам след старата любов...Опа...Изпуснах се...Еми...беше ми на езика...Да, обичам го...

Ебатии тъпото...

И какво? Последната ми надежда отива в sXe момче...Тъпа крава...Тъпа, тъпа, тъпа, тъпа...Как точно мене ще ме хареса...Дето и пуша, и пия, и правя всичко, което той отрича...

Еби му майката...

Как да се изразя...

Ай'м сик ъф ит!

объркано...

ебати филма...ебати гадното...ебати злобата...ебати нечестното...ЕБАТИ ЕБАТИ ЕБАТИ!

Как можа да стане така бе...

Е, казах му! И кфо, доволни ли сте?!?!! Лелеее нещо в мене ме кара да откачам...

И кфо, излизам пълната тъпачка. И сега си мисля иии се сещам, че на мен ми е СИМПАТИЧЕН, а вие ми натяквате, че го харесвам. И оттука почва цялата работа...Та чак сега се опитвате да ме обедите, че го обичам...!?!?

ИЗЛИЗАМ ОТ КОФТИ ФИЛМА!

...и хващам се за главата, толкова объркан,
живеем във филм със сценарии изтъркан:
объркан режисьор, две три главни роли,
милиони статисти и половината сме голи...

сапунка

сега ще споделя с въображаемия ми читател кво ми се случи днеска...

Еми нищо не ми се случи.

Не бе, случи се, ама така и не успях да му кажа...И да, имах шанс и НЕ, не се възползвах...

Хих...ПЪЗЛА...

Щях да му кажа в скайпа *заклевам се*...Е да де, ама не е в скайп...

Тоя път не съм аз виновна.

Офффф колко те харесвам...Да му се невиди. Няма пък. А може и да има. Тук идва въпроса "какво?". Еми...Ае без въпроси...

Добре че никой не чете какво пиша...Иначе незнам просто за каква щяха да ме мислят...

*Наркоман,скапаняк, развалина,
много мои приятели умряха за това
ляляляля*

iii like you boy?! (suite)

имам нужда просто да го постна тоя текст...

точно сега се чувствам точно така...И точно,точно ама точно толкова (а може би повече) ми е гадно:(

И така...връщаме се към старата и изтъркана тема...

ТОЙ...

Не бе, не Митко. И неее, не Тошко. И не Тошко от морето. И не Малкфай (изтъркана тема). И не някой друг от някоя друга моя неуспешна връзка *или както с 1вия - опит за връзка*

Та исках да отбележа...МНОГО СТЕ ТЪПИ, БЕ МОМЧЕТА...

И нем, не ви мразя...Хахах не, не искам някоя мацка да ми бърка по дупките. Може да не съм традиционалистка (така ли се пише?!) но все пак предпочитам като влиза нещо да е истинско:)

Ах, че перверзно копеле съм *хаха*

Мн съм тъпа, забелязвам:)

Ииии и кфо нещо можете ли да ми кажете? Нем? Еми...гоу ту хел тогава:)

Ае, ето го текста, отивам да ям пържоли:)

*Първоначалния замисъл на поста беше да хленча...Нооооооооо...*

ХъХ! Да ви е гадно на сичките!



Повярвах, че истински си ти,
повярвах на твоите очи.
Повярвах, че мога да вярвам в теб,
защо ли повярвах?!?
Повярвах, че ти си моят свят,
повярвах, че без теб не мога аз,
повярвах, че няма да има лъжи,
защо ли повярвах?!
Знам, всичко има цена която плащам сега.

Припев:
Знаеш ли какво е болка,
безумната жестока болка,
от болката сърцето ми кърви.
Знаеш ли какво е болка,
изгаряща зловеща болка,
не искам никога така да те боли,
така да те боли,
така да те боли.

Белязана от теб ще продължа,
сега няма връщане назад,
сега плувам в тъжния си свят,
сега потъвам,
сега дъжд образа разми,
сега само спомен оставаш ти,
сега като скъсана струна мълча,
а кой ли съм в същност.
Знам всичко има цена която плащам сега.

Припев:
Знаеш ли какво е болка,
безумната жестока болка,
от болката сърцето ми кърви.
Знаеш ли какво е болка,
изгаряща зловеща болка,
не искам никога така да те боли,
така да те боли,
така да те боли.

Тиииии знаеш ли какво е болка,
безумната жестока болка,
от болката сърцето ми кърви.
Знаеш ли какво е болка,
изгаряща зловеща болка,
не искам никога така да те боли,
така да те боли,
така да те боли

Iiiiii like you boy!

ей...всички (мими и ина) ми казват да ти кажа...

Е...не мога...

А имам нужда да го кажа. На някой. На който и да е. Дори и на стената.

Мммм...върнах се в детската градина...Харесвам те:)

Готово...

Сега оставам с надеждата, че ще го прочетеш и ще ме разбереш...и няма да ме отхвърлиш...

А ако и ти го изпитваш...ще се сетиш, че се отнася за теб. Ако не се усетиш обаче (или изобщо не прочетеш товаІ , утре ще ти го кажа лично:)

и сега?

Отпуснах се...реших да си дам шанс да те забравя...

Имам нужда от теб...не защото те обичам...не...

Имам нужда да прегърна някой...който и да е...

И тази нощ те сънувах...онзи, същия сън, в който бяхме разделени и останали без думи се гледаме с празен поглед...И пак не намирах нищо в твоите очи...И пак плачех...

Събудих се...този път не беше за мен...Сънувах същия кошмар, изпитах същата болка, събудих се със същия крясък...Но този път не беше до мен...

Какво ли не бих дала да съм пак със теб...Да знам, че ме обичаш...Да те обичам и аз...

8 месеца...8 месеца живях с мисълта за теб...8 месеца се крепях на мисълта че ти си тук, че ти си мой, че ме обичаш безусловно...

Дали някога ще разбереш колко много съжалявам за всичко?...Дали ще можеш пак да ме погледнеш със същите очи и да кажеш, че ме обичаш?...Дали...дали ще събереш сили да ми простиш?

В тази връзка...

Кошмар

Тих дъжд във ден безцветен,
празнота и тишина сломени,
стон безкраен неизречен-
бездиханни твоите устни са пред мене ...

Студ сковал очите сини,
вечен мраз и мрак обзели
отляво там, сърцето инак топло
сега е запечатано със чувства почернели ...

Навънка вятърът пищеше,
насилвайки тревите нежни
и носейки, където ти преди стоеше
във летен ден спомени на преспи снежни ...

И вече не потръпват нервно,
ни моите,ни твоите ръце-
изчезна като цвете ефимерно
чувството, на което се крепеше моето небе ...

Погледнах те и нищо не получих,
за прегръдка време нямаше сега
и без думи всичко аз научих-
за мен,за теб,за всичко и това ...

Но чу се гръм и всичко свърши,
събудих се обляна във сълзи,
кошмар било е,лицето си избърсах,
усмихнах се-до мене още спеше ти ...

28.01??

26 януари е...След 2 дни НЯМАМ рожден ден...

Е как нямам? ще попитате...Еми лесно. Отнеха ми го. Майка ми. Баща ми. Взеха ми го.

И няма да остарея? Не, спокойно, ще остарея. Ама няма да знам на кой ден.

Е...Не е като да ми се случва за 1ви път. Отнеха ми всичко...

Отнеха ми усмивката.
Отнеха ми смеха.
Отнеха ми блясъка в очите.
Отнеха ми червенината на устните.
Отнеха ми цвета на кожата.
Отнеха ми любовта на единственото момче в живота ми.
Отнеха ми приятелите.
Отнеха ми правото да се чувствам като човек.
Отнеха ми същността.
Отнеха ми всичко...

Не им беше трудно да ми отнемат и рожденния ден..И сега съм бяла сянка на нещо, отдавна отминало...

Понеже нямам какво да правя, ще си припомня последните ми 5 рожденни дни...Което значи всичко от 10 годишна възраст...

За 10 пф...вече не помня...Толко гадост как да помня преди 5 години...

На 11 годишния ми рожден ден имах урок по английски. Помолих мама да го отмени, защото веднага след него бях на училище и нямаше да имам и секунда време за да усетя, че съм рожденничка...Тя явно решила да ми помогне да усетя духа на рожденния ден и ми сцепи устната...Нищо работа. За протокола държа да отбележа, че така или иначе отидох на урок. Със сцепена устна.

И мина още 1 кошмарна година. И какво стана като навърших 12... годиншия ми рожден ми ден леля ми ми купи куп глупости. Включотелно куп дрехи...Майка ми ми ги взе и ме накара да ходя на училище като просякиня...

Е...на 13...кой клас съм била? Да сметна...6ти...Дам. Тогава бях удобна на майка ми. Дебела и отхвърлена от всички. Какво по-добро. Тъкмо се бяхме преместили от къщата и бях в нов квартал...Не дойде никой от миналия...майка не пропусна да натърти колко много им пука...

14...стигнах и до тук...беше идеално. Не бе, не щото решиха да ме оставят намира. Просто не бях в нас и...ДИШАХ...

И стигам го 15...екстра...хахахах

1 ден ще си спомням за сега и ще се смея...Или ще плача...Или ще ги мразя? А най-вероятно и 3те....

GO FUCK YOURSELF,бе хора

Не...

Не бе, не съм те забравила. И не, не мога да обичам пак...

И какво?

Нищо. Само че той ми дава някаква сила...Кара ме да се смея, да се радвам, да живея...

И пак съм неуверена. Отне ми чувството за...за себе си.Сега ми е едно такова объркано...

И не знам дали е правилно да го харесвам...Дали е правилно да го гледам, както някога гледах тебе...И какво ако не е? Кой ще ме съди? Ти? Нем...

Споря сама със себе си...гадното нещо, което насади в мен, сега е бясно, защото съм се усмихнала...И иска да ме залее в поток от сълзи...

Няма да му се дам този път...

Харесва ли ме той? Ще страдам ли и с него? Има само 1 начин да разбера...

И смятам да го направя...

Je t'aimais...Longtemps...Je peux t'oublier...Ou je ne peux pas? Je vais trouver moi...Je vais sortir des dechets!

Je croix que je peux...

незнам вече какво да кажа...

и ми е едно такова празно...и объркано...

разделихме се...теб те няма...и ми е тъжно...и ме боли...и незнам как да опиша какво преживявам...по-точно какво сама си причинявам...

Искаш пак да сме заедно...а аз не мога. Не защото не те обичам, а защото мисля че съм си стигнала предела на възможностите. Нямам какво да ти дам повече. Няма какво да получа. Няма защо да живея. Няма какво да се случи. Просто съм сама. И празнотата в мен мълчи. И се чувтвам някак изоставена...

Никой не вижда колко страдам. Всички виждат колко добър си ти и каква кучка съм аз...

Всички виждат колко беше мил с мен, как се раздаваше на макс, само и само да ми угодиш и как аз бях пълната гаднярка...

Дали някой си направи труда да види колко аз се мъча за теб? Как стоях будна по цели нощи. Как плачех от страх, че един ден ще си отидеш...Как треперех цялата при всяко вдишване и издишване и умирах от ужас при мисълта, че мога да те загубя...

But nobody cares...

Дори най-близките ми приятелки мислят, че аз съм виновната...И никой не разбира на какво ме подлагаше ти през цялото време...



Вече няма значение...Сама съм и сама ще си остана...

пак в нас...пак сама

Прибрах се в нас...След дългото търсене на себе си отново ударих на камък...

Спах 8 дни в приятел...и какво? Нищо...

Осъзнах само колко е права майка ми...Че не мога да живея като паразит.

А как да не съм паразит? Не мога да работя, защото нямам нужните години, не мога да чистя, защото просто не ми се отдава, не мога да готвя, защото никой не се е опитал да ме научи...А какво мога да правя?

guess who's back

Не съм писала от много време...Не, не защото нямам какво да кажа - напротив, в главата ми се въртят куп несвързани мисли. Просто реших, че за да пиша, трябва да имам какво да кажа - нещо ново, нещо неизричано до сега...

И какво ново? Всичко е същото...Може би малко съм се променила. Но тук са все същите чуватва, същите емоции, същите глупости, може би малко повече щастие и много повече болка...Но едно не се е променило - моята баналност...

Айде стига го увъртах, ще го кажа...

И пак не мога...добре де, тоя път наистина...

И как да не съм банална? Измъчваш ме. Въртим се в един омагьосан кръг, минаваме през едни и същи места по мильон пъти, правим същите грешки и колкото и да се опитваме не можем да ги поправим...

Мразим се, обичаме се, търсим се, бягаме, крещим, ядосваме се, ненавиждаме се и пак се връщаме...Пак, пак, пак и пак...

Не е ли така? Когато аз тичах след теб, ти не се интересуваше...После ти осъзна какво имаш, но аз вече исках друго...След това аз отново те пожелах, но беше вече късно, после ти дойде на мое място...И така отново и отново, йи пак, и пак, и без спирни и неуморими се въртим в кръга...В нашия си кръг, лично НАШИЯ...

Сега се замислих, колко хора ми казваха "остави го" и колко пъти ми се искаше да ги послушам...

Но не мога, нещо в мен не ми позволява...

И продължавам така...Разбиваш сърцето ми, разкъсваш го на мильон чатици...А аз успявам да събера сили да отроня още една и още една, и още една сълза от пресъхналите си очи...Избърсвам я бавно и с мъка събирам остатъците от това, което някога е било сърце...И пак се връщам при теб, за да можеш ти отново да го захвърлиш в калта и да го смачкаш...

И така до момента в който аз ще осъзная, че не заслужавам всичко това и ти ще дойдеш на мое място....

Ще плачеш и ти, ще страдаш и ти, ще молиш и ти...

Но дали ще дочакам този момент?

Майка ми вече и писна да слуша хленчене...И не я обвинявам...

Не мога да кажа на никой друг как се чувствам...страх ме е,че ще ме приберат в някоя психиятрична клиника...

Трябва да въведат закон за разбиване на сърца...И ти ще си първия вкаран в затвора...И то с право...

И може би един ден ще построят затвор и психиятрия едно до друго...И ще се гледаме през малките решетести прозорци, ще си махаме, ще си повтаряме, че се обичаме и ще съжаляваме за времето, което сме загубили в ненужни караници...

Може би някой ден...Но до тогава ще бъде все така, ще кървим, ще се борим, ще се обичаме...

One day everything is gonna be OK...One sweet day...But not today...